Лоръл Маккий
Греховни тайни (14)

Тринадесета глава

— Мосю Доминик! Мосю Брендън! Елате бързо.

Доминик вдигна поглед от ръкописа, който четеше, подразнен, че го прекъсват. Спокойна вечер без представление и ангажименти беше рядкост, а той се нуждаеше от възможност да прегледа пиесите за следващия сезон в „Маджестик“. Твърде много време мисли за София и за техния разговор в ресторанта. Но само един поглед към актьора, чието лице беше моравочервено, и разбра, че не става въпрос за нещо несериозно. Човекът изглеждаше ужасен не на шега.

Брендън стана от дивана, на който се бе излегнал и четеше.

— Какво има, Марсел? — попита разтревожен. — Да не се случило нещастие? Пострадал ли е някой?

Марсел поклати глава, като се мъчеше да си поеме дъх. Доминик забеляза, че изглежда все едно е бил застигнат от буря — дрехите му бяха раздърпани, косата стърчеше. На страната му имаше рана.

— Не, не е, но съвсем скоро ще пострада, ако не побързате. Мосю Джеймс. Дойде с нас при Мадам Бранкузи и беше пиян. Там имаше един, който обвини мосю Джеймс, че мами на карти…

Доминик и Брендън се спогледаха разтревожени. Джеймс и бардаците бяха опасна комбинация. Всеки път загазваше, щом влезете в публичен дом, готов за бой и разни номера. А като се прибави и колко е пиян обикновено…

— Да тръгваме — каза Доминик и грабна жакета си от облегалката на стола.

Бяха посещавали дома на мадам Бранкузи, когато дойдоха за пръв път в Париж. Даже в Лондон имаше слава на разкошен и елегантен публичен дом. Но тази вечер изглеждаше сякаш някоя моряшка свада се е разразила в това убежище от позлата и брокат. Когато Доминик влезе и видя опустошението в салона на мадам Бранкузи, едва не избухна в смях от абсурдната сцена.

Момичетата стояха по кадифените дивани или върху мраморните маси, пищейки, подсмърчайки или насърчавайки мъжете, които се биеха върху изисканите копринени килими. Една от проститутките хвърли чаша в стената, тапицирана с кадифе. Чашата се счупи и кехлибарена течност се плисна върху скулптура, изобразяваща двойка, преплетена в съвкупление, но това изобщо не възпря онези дето се биеха.

Въздухът, натежал от дим на пури и миризмата на скъпи парфюми и бренди, ехтеше от викове и сумтене, от звука на юмручни удари. Тела, облечени с елегантни вечерни тоалети, вече висящи на парцали, се търкаляха между прекатурените игрални маси.

— Светът очевидно е полудял — викна Брендън.

Доминик трябваше да се съгласи. Беше свикнал да укротява внезапни, агресивни изблици, каквито се случваха всяка седмица в „Прищевките на дявола“ в резултат на ефикасната комбинация от алкохол, пари и жени. Но тук имаше начин да се избягват такива ситуации.

Мадам Бранкузи беше професионалистка. Остана изненадан, че е изпуснала нещата.

— Няма значение — викна Доминик на Брендън. — Трябва да намерим Джеймс и да го измъкнем оттук.

Запромъкваха се през скупчените тела, оглеждайки всеки. Доминик удари с юмрук в челюстта някакъв мъж. Едно от момичетата скочи върху гърба му, когато минаваше покрай нейната маса. Свали я ловко и я остави на дивана, без да обръща внимание на писъците й.

Брендън имаше право. Това тук беше лудница. Щеше му се да има време да се хвърли и той в боя, защото един хубав тупаник щеше да го отвлече от мислите му. Трябваше да се освободи от чувството на неудовлетвореност, което потискаше в себе си, откакто срещна София Уестмън отново.

Но в момента първата му грижа беше Джеймс, а не да се счепка с някого. Джеймс не го биваше да се бие и все пак много често се забъркваше в неприятности като тази.

Доминик удари с лакът някакъв, който го нападна. Докато го изтласкваше встрани, зърна най-накрая Джеймс. Той се беше проснал в един тъмен ъгъл върху постелка от разпилени карти.

Жакетът и вратовръзката му ги нямаше, ризата му беше залята с бренди и на челюстта му имаше рана.

Доминик хвърли поглед през рамо, за да помаха на Брендън, който беше приклещил един мъж. Брендън кимна спокойно и изтласка встрани своя опонент.

Доминик коленичи и хвана ръката на Джеймс, за да му помогне да се изправи. Джеймс изръмжа, главата му се килна назад и той отвори очи.

— Какво се случи? — простена той.

— Точно това и ние искаме да разберем — каза Доминик. — Как успяваш винаги да се забъркаш в някоя беля? И в манастир да попаднеш, ще се разрази бой.

— Не съм виновен аз! — извика Джеймс. — Даже не знам как започна скандалът. Просто играех карти и следващото, което видях, беше онзи мъж…

— А ти падна на пода в безсъзнание, залят с бренди.

— Загубих всичките си пари — измънка Джеймс.

— Да се махаме оттук — каза Брендън, след като най-сетне се добра до тях. — Мисля, че видях черен вход последния път, когато бяхме тук.

— На теб винаги са ти ясни всички изходи — отбеляза Доминик, придържайки Джеймс, който висеше на една страна.

— Човек никога не знае — каза Брендън сериозно. Подхвана Джеймс през раменете и ги изведе през полускрита зад кадифените завеси врата.

Доминик видя пред тях тясно, стръмно стълбище, което се виеше към слабо осветен коридор.

Дебел килим заглушаваше стъпките им, а на тъмно боядисаната стена имаше редица шпионки.

През тях се процеждаше светлина като миниатюрна точица и Доминик дочу тихи стенания и пъшкания, изплющяване на камшик, вик.

Значи не всички се бяха включили в боя долу.

— Система за следене — захили се Доминик. — Много изобретателно.

— Дали да не си инсталираме нещо подобно в нашия клуб, като се върнем у дома — каза Брендън. — Но точно в момента нямаме време да изследваме проекта на мадам Бранкузи. Трябва да изведем Джеймс и да го накараме да изтрезнее.

Едва Брендън изрече думите и една врата в дъното на корида се отвори със замах. Удари се в стената и се появи самата мадам Бранкузи.

Съдържателката на публичния дом беше внушителна жена според всякакви критерии — висока, закръглена, с боядисана черна коса, събрана високо горе на главата й, и с арогантен блясък в очите. Тази вечер изглеждаше като фурия с камшик в ръка, кичури коса се бяха изплъзнали от фуркетите, натруфената й рокля беше с цвят на прясна кръв.

— Allez! — кресна на тромавите, мускулести телохранители, които застанаха зад нея. — Вървете долу и усмирете тази паплач. Не искам тези merdes в моето заведение.

Телохранителите минаха покрай тях и Доминик и Брендън се спогледаха над клюмналата глава на Джеймс. Те тръгнаха подире им, за да се измъкнат, но мадам Бранкузи викна и изплющя с камшика, за да ги спре.

— Хей, вие! Елате тук. Вие англичаните не сте нищо друго, освен истинска напаст. Не си въобразявайте, че не знам какво се случи в салона.

— Тогава знаете повече от нас, chere madame — каза Доминик с най-благия си, най-успокояващ глас. — Ние току-що дойдохме.

Но мадам не можеше да бъде лесно укротена. Пристъпи наперено към тях, от очите й хвърчаха искри.

— Не можете да ме измамите. Знам, че сте негови братя. — В думата „негови“ вложи всичката си злоба, посочвайки с камшика си почти припадналия Джеймс. — Той организира тази бъркотия.

— Сигурен съм, че има някакво недоразумение — каза предпазливо Брендън. — Нашият брат е съвсем млад и може да се разгорещи, но не вдига скандали.

Мадам Бранкузи поклати глава.

— В моя кабинет има един мъж, от най-добрите ми клиенти е. Той твърди, че мосю Джеймс е пил без мярка и го обвини, че е мамел на карти. Когато се е опитал да успокои мосю Джеймс, той го ударил. Не разрешавам подобно поведение в моето заведение. Виждате как една пияна свиня, като вдигне юмрук, предизвиква ефекта на доминото. За секунди всичко излиза от контрол.

Джеймс клюмна върху Доминик и Доминик се намръщи. Не му беше до тази бъркотия точно в момента… пък и когато и да било. Животът му без друго беше пълна каша, само Джеймс му липсваше с неговите истории.

— Кажете на този мъж да ни потърси и да каже от какво се оплаква — каза безцеремонно.

— А, не! Вие ще му кажете, веднага — викна мадам Бранкузи е още едно изплющяване с камшика. — В кабинета ми. Allez vous en.

— Май ще се наложи да оправим работата сега — промърмори Брендън.

Доминик кимна и повлякоха Джеймс през отворената врата. За разлика от разкоша, позлатата и кадифето в целия дом, кабинетът беше малък и практичен, обзаведен само с бюро и няколко стола с прави облегалки. Единственият знак, че стаята се намираше във вертеп, бяха окачените по стените щампи в рамки, на които бяха изобразени двойки в нещо като античен стил, които се съвкупяваха в различни пози. Очевидно водеха тук непорядъчните клиенти, за да ги смъмрят, при това не особено благо. Или пък приемаха тук онези, които имаха оплаквания. Мъжът, който седеше в тъмния край на стаята, се изправи, когато влязоха.

Доминик го изгледа с присвити очи. Стори му се познат, като че ли го беше виждал някъде в Лондон доста отдавна, но не можеше да спомни кой е. Беше висок, добре сложен, с леко посивяла черна коса, с умни черни очи, очевидно мъж с добри обноски, вдъхващ доверие.

Мъжът се усмихна най-учтиво и съвсем спокойно. И все пак имаше нещо в неговото поведение, в невъзмутимото му спокойствие, което Доминик инстинктивно не хареса. Някакво бдително и неприветливо изражение. Облеклото и косата на мъжа бяха в безупречно състояние, като че ли не си беше цапал ръцете в суматохата отвън, като че ли хаосът бе предизвикан от други хора и той бе наблюдавал отдалеч.

— Това е лорд Хамънд — представи го мадам Бранкузи. — А това са братята на мосю Джеймс.

Тя бутна един стол с крак и Доминик сложи внимателно Джеймс да седне, без за миг да откъсва вниманието си от лорд Хамънд с неговия змийски поглед.

— Ах, да. Всеизвестните братя Сен Клер — усмихна се още по-широко лорда, но очите му не промениха израза си. — Гледах миналата седмица вашето представление в „Театр Насионал“. Беше много занимателно.

— Ще се окаже не толкова занимателно, колкото тази вечер — каза Доминик.

Лорд Хамънд се разсмя.

— Наистина. Явно вашият брат не носи на пиене. Трябва да го държите под око, горкият хлапак да не се натряска така.

Като чу тези привидно съчувствени думи, Джеймс скочи от стола. Доминик не очакваше толкова енергично поведение и беше неподготвен… не наблюдаваше брат си, а този странен мъж, който явно имаше някакъв проблем със семейство Сен Клер.

— Копеле! Знаеш, че не беше така — развика се Джеймс. Запрепъва се тромаво към лорд Хамънд, но Доминик го задържа за яката отзад и го бутна към Брендън, който го подхвана. — Той сложи нещо в питието ми. Сигурен съм.

Лорд Хамънд поклати тъжно глава.

— Виждам, че мелодрамите не се ограничават само на сцената. Вашият брат беше пийнал и се опита да мами на карти. Много несръчно, бих добавил.

— Така ли започна свадата в салона? — попита Доминик. Обвинението беше сериозно и ако Хамънд имаше доказателство, Джеймс беше загазил със сигурност. — Кога обвинихте Джеймс, че мами?

— Страхувам се, че стана неуместен инцидент — отговори лорд Хамънд, все така вбесяващо спокоен. Подсмихваше се, сякаш тази процедура му доставяше голямо удоволствие. Като че ли всички играеха по негов таен сценарий. Доминик не обичаше да го манипулират.

Погледна Брендън, който още държеше Джеймс и наблюдаваше сцената. Брендън и Доминик се спогледаха за миг и Доминик разбра, че брат му се чувства по същия начин. Случваше се нещо странно в момента, нещо различно от един обикновен скандал.

— Само посочих на вашия брат грешката му — продължи лорд Хамънд, — а той се опита да ме удари. Юмрукът му се заблуди и попадна върху физиономията на друг. Простете, chere madame. — Поклони се дълбоко на мадам Бранкузи. — Съжалявам, че развалих най-приятната вечер във вашето образцово заведение.

— Няма никакво значение — обади се пискливо мадам Бранкузи. — Искам да знам кой ще плати поправките. Не мога да затворя задълго, нали разбирате.

— Джеймс ще плати — каза Брендън. Джеймс почервеня и отвори уста, като че ли да протестира, но замълча, след като Брендън го погледна студено.

— В правото си съм да го предизвикам на дуел, разбира се — заяви лорд Хамънд. — Такава обида на моята чест не бива да се размине неоспорвана.

— Сега не е 1750 година — уточни Брендън. — Дуелите са незаконни.

— Ах, но какво означава дреболия като закона за мъже като нас?

Лорд Хамънд се приближи, едно мускулче потрепваше на мършавото му лице — единствената пукнатина в хладното му държание. Доминик виждаше ясно, че спокойната изискана фасада на този мъж беше само стена, издигната да прикрие дълбокия извор на примитивно насилие.

Доминик познаваше това чувство, защото се появяваше и у него твърде често. Този мрачен, буен гняв, който трябваше да се излее някъде или щеше да експлодира. Изливаше го на сцената в образите на злодеи — Яго, дон Жуан, жестоки херцози и принцове, но понякога се чувстваше сякаш няма как да се освободи, освен в буря от ярост и страст. Надяваше се, че го прикрива умело, като този мъж, но този мрак се спотайваше у него, както изглежда и у лорд Хамънд.

Но онова, което не разбираше, бе защо гневът на Хамънд е насочен срещу Джеймс изобщо.

Джеймс, който се луташе в живота, без да наранява никого, освен себе си. Беше като ренесансова трагедия за отмъщение, сполетяло невинния, но със сигурност човек, който дори не ги познава, не би се спречкал с тях.

— Чувал съм за вашата фамилия — каза лорд Хамънд. — Прочутите Сен Клерови, кривнали от правия път много отдавна.

— Съжалявам, че не можем да отвърнем на любезността ви — отвърна Брендън. — Не сме чували никога за вас.

— Ах, ами, за разлика от вас и вашите роднини, аз живея скромно. Заминах от Англия преди много месеци по дела на моя чичо — продължи Хамънд — херцогът на Пендрейк. За него може би сте чували?

Всеки знаеше името на херцог Пендрейк. Той беше един от най-богатите и безскрупулни хора в Англия и се говореше, че има пръст в почти всяко търговско начинание в Империята.

— Виждам, че за него сте чували — усмихна се Хамънд отново. — Тогава може би разбирате защо властите ще си затворят очите за един дуел, даже тук, във Франция. Но не виждам необходимост за подобно крайно действие в момента. Очевидно вашият брат е просто нахакан момък, който се е повеселил. Надявам се, че това ще му послужи за урок.

Хамънд се приближи до Доминик и все така усмихнат каза спокойно:

— Аз съм добър приятел и ужасен враг, господин Сен Клер. Никой не може да ми попречи, ако искам нещо. Запомнете го добре, ако някога се срещнем пак.

Хамънд си взе сбогом с поукротената мадам Бранкузи и си отиде. След като оставиха една щедра сума, Доминик и Брендън отведоха Джеймс от притихналата вече къща и го натовариха на файтон.

— Как успя да попаднеш на такъв човек? — попита Брендън. — Оставихме те сам една вечер и…

Джеймс изпъшка и скри лице в шепите си.

— Не знам! Той седна на моята маса, беше ме потърсил специално. Никога не съм го виждал, не знаех, че е роднина на херцог Пендрейк.

Роднина на херцог Пендрейк… и както изглежда, имаше зъб на фамилията Сен Клер.

Доминик сви вежди, загледан през стъклото в тъмните улици. Беше сигурен, че никога не е срещал Хамънд и не го познаваше, но онзи проблясък в очите му, заплашителният тон, когато изрече странните думи, намекваха, че той ги познава.

Доминик реши да открие колкото може повече сведения за този Хамънд. На него ще му стане ясно, че Сен Клерови не са без възможности да разрешат проблемите си. Възможности, каквито във висшето общество няма.

Да се живее в не точно определени обществени кръгове, сенчести и гранични, имаше и своите предимства. Или да си „кривнал от правия път много отдавна“, както отбеляза Хамънд.

— Може би ще бъде по-добре да се прибереш вкъщи, без да се бавиш, Джеймс — предложи Доминик.

— Не! — извика Джеймс. — Не бива да се прибирам сам. Родителите ни ще си помислят, че съм се посрамил.

Брендън изсумтя.

— И положително ще се изложиш, ако продължаваш да се държиш по този начин. Или предпочиташ да даваш обяснения на мама и татко… и на Изабел?

Джеймс се отпусна на облегалката. Стана ясно, че не иска да обсъжда пълния си провал тази вечер със своята сестра близначка.

— Защо все на мен се случва?

— Защото си млад и зелен — отговори Брендън строго. — Ще си вземеш урок много скоро, както ние на младини.

Доминик едва не избухна в смях. Едно време щеше да се съгласи с Брендън: животът наистина беше строг учител и никой в тяхното положение не можеше да си позволи да остане дълго невинен. Но някои уроци изглежда никога не се научаваха.

Защо иначе щеше да търси постоянно София Уестмън, след като тя беше последната жена на света, която трябваше да пожелае?