Лоръл Маккий
Греховни тайни (10)

Девета глава

София погледна през прозорчето на каретата ярко осветената къща, когато завиха и спряха пред главния вход. Изглеждаше като окичена с китайски фенери в тъмнината, така грееше всеки прозорец. Отблясъците трептяха върху белите каменни стени и бижутата на гостите, изкачващи мраморното стълбище. Далечните звуци на валс се чуваха чак навън.

Всичко беше много елегантно, въплъщение на парижкия стил. Нямаше съмнение, че шампанското щеше да бъде от най-доброто, разговорите най-смислени, а танците щяха продължат до зори. Беше точно от онези вечери, които винаги я радваха.

Но тази вечер изпита странно нежелание да изостави укритието на каретата и да влезе вътре.

Дългите вечери в „Царицата на среброто“, без съмнение забавни и доходни, оставяха у нея странно чувство на празнота. Като че ли очакваше нещо… повече.

Какво трябваше да бъде това нещо повече, нямаше представа. Просто беше сигурна, че е някъде тук. Но вероятно не в тази къща. Положително щеше да срещне същите онези хора, които бе срещнала през последните няколко вечери в клуба.

За миг се почуди дали лорд Хамънд ще бъде на приема. Не беше го виждала от онзи ден в парка и се надяваше, че вече не е в Париж и е заминал за Лондон. Със сигурност щеше да се тревожи за него, щом се върне в Англия и се опита да се свърже със семейството си, но поне щеше да има време да помисли преди това.

Ако все пак още се спотайваше из Париж, непременно познаваше техния домакин тази вечер — френски херцог, човек от неговия ранг. Все пак София не се притесняваше толкова от Хамънд, колкото да не срещне отново Доминик. Тя като че ли оглупяваше в негово присъствие.

— Готова ли си, Софи? — попита Камий.

София осъзна изведнъж, че каретата е спряла и лакей с ливрея придържа вратата. Засмя се и придърпа ръкавиците си от шевро върху китките.

— Да, разбира се. Извинявай, Камий, разсеях се.

Камий също се засмя, докато слизаха по стъпалата от каретата и се наредиха на опашката от гости с великолепни тоалети.

— Струва ми се, че не ти се ще да бъдеш тук тази вечер, скъпа приятелко. Херцогът не ти ли хареса, когато се запозна с него в клуба?

— Хареса ми, стори ми се абсолютно очарователен — отговори София, въпреки че всъщност дори не си спомняше лицето му. Всички бяха започнали да й изглеждат малко или повече еднакви. С изключение на Доминик. Спомняше си ясно всяка негова черта.

— Тогава сигурно приемите са ти омръзнали.

— Може би малко — призна София. — Но знам, че срещите с хора са важна част от твоята работа.

— Да, така е, това е приятната част. Но усещам, че теб не те радва, както мен в момента. — Изпитателният поглед на Камий изразяваше съчувствие, докато подаваха наметките си на камериерката. После се потопиха в шума и блясъка на балната зала. — Още ли мислиш за твоето семейство?

— Да, мисля си — отговори София, макар и да съзнаваше, че не се е замисляла достатъчно, ако искаше да ги убеди в искреното си желание да се върне. Необходим й бе точен и ясен план, който да бъде съобразен с приличието. — Трябва да реша съвсем скоро какво да им напиша.

— Ще постъпиш, както ти харесва, разбира се — каза Камий. — Но продължавам да твърдя, че скучното английско благоприличие не е за теб.

София се засмя и после водовъртежът на приема ги погълна. София танцува с повече партньори, отколкото можеше да впише на поканата си, и с напредването на вечерта дори се забавляваше.

Но след това, при последното завъртане на танца, зърна една позната фигура до входа. В първия момент си помисли, че си въобразява, но когато танцът свърши, се озова с лице към вратата и той все още беше там, оглеждайки множеството с хладна усмивка.

Един лакей му предложи вино от подноса, но Хамънд го отпрати. Видя, че София го гледа, и се усмихна по-любезно. Той се смеси с бляскавата тълпа и за момент тя го изгуби от поглед.

Сетивата на София сякаш се изостриха. Светлината в салона стана по-ярка, горещината по-силна, смеховете по-шумни. Знаеше, че не бива да се паникьосва, не и тук.

След края на танца партньорът на София я съпроводи до Камий. Приятелката й бе потърсила хладния полъх от отворената врата на терасата и разговаряше с няколко познати от клуба.

— Софи, поруменяла си от танца — позасмя си Камий. Взе още една чаша шампанско от подноса на минаващ лакей. — Ето, пийни си.

София взе чашата с благодарност и изпи шумящото вино на един дъх, така че едва ли усети вкуса му. Обаче нервността й не се уталожи.

— Добре ли си, Софи? — попита Камий.

София кимна, докато обхождаше с поглед балната зала. Когато танцуващите се завъртяха, зърна само още веднъж Хамънд. Стоеше от другата страна на дансинга с две дами, които явно любезничеха, и които София знаеше, че са от най-скъпите куртизанки в Париж. Той улови погледа й и нареди тихо нещо на жените. Те побързаха да си тръгнат сред искри от диаманти.

Едната му хвърли прелъстителен поглед, но беше очевидно, че не им остава друго, освен да се подчинят на заповедта му.

Изглежда имаше тази странна власт над много хора. След това и той изчезна в тълпата.

— Познаваш ли този мъж? — попита Камий.

София се обърна към нея, все още под впечатлението, че Хамънд е някъде наоколо и я следи.

— Кой мъж?

— Онзи, който те зяпаше, естествено. Имаше вид на ястреб, който дебне мишка.

Той принуждаваше София да се чувства точно така… като мишка. И това чувство никак не й беше приятно.

— Срещнахме се един-два пъти в Баден-Баден. Познаваш ли го, Камий?

— Чувала съм за него — каза Камий със странна горчивина. Изглежда наистина беше чула слухове за него, при това неприятни. — Казва се лорд Хамънд, нали?

— Да — изненада се София.

— Идва рядко в Париж, но знам, че си пъха носа къде ли не из града. Всъщност шета из цяла Европа. Твърди, че е в ролята на агент на негов братовчед, английски херцог, но аз се съмнявам. Мъже като него… — Камий се смръщи. — Те виреят върху властта. Нуждаят се от нея. Каза, че го познаваш, така ли?

Камий хвана изведнъж София за ръка и я поведе към едно тихо кътче зад преграда от избуяли и нацъфтели растения. Отвори чантичката си и извади малък пистолет.

София ахна смаяна.

— Камий, защо си дошла на бал с пистолет?

— Защото човек никога не знае какво може да му се случи или кого ще срещне изневиделица. — Камий взе ръката на София и сложи пистолета върху дланта й. Дръжката с изящни инкрустации студенееше през ръкавицата. — Имам и други. Вземи този.

— Камий, не — възрази механично София, въпреки че тежината на оръжието й подейства успокоително.

— За всеки случай, скъпа моя — каза Камий.

София не искаше да го взима. Беше се научила да стреля в имението на чичо си, но изобщо не обичаше оръжията, оглушителния им шум, грубата им сила.

Все пак Камий настоя, София кимна и го прибра в своята чантичка. Както каза приятелката й, за всеки случай. Можеше по-късно да й го върне.