Лоръл Маккий
Греховни тайни (20)

Деветнадесета глава

— Ето. Много си красива — каза Елизабет, докосвайки косата на София. — Идеалната булка.

София се засмя и обърна главата си на едната и на другата страна, за да се огледа.

— Не бих казала. Тази сватба едва ли е идеалната, нали? Но ти направи чудеса, Елизабет. Къде си се научила да правиш толкова хубави прически?

Елизабет се подсмихна лукаво.

— Открих, че моята камериерка е шпионин на заплата при съпруга ми. След това гледах да прекарвам в нейната компания колкото е възможно по-малко време.

— Шпионин! — възмути се София.

Обърна се да погледне Елизабет. Сините очи на братовчедка й бяха като парченца лед и в мигновеното им проблясване долови огромна, скрита болка.

Но Елизабет се засмя и се извърна, изразът на остра болка изчезна. Приглади косата си и взе атлазената си синя шапка.

— И въобще не можеше да прави изискани прически.

София стана и оправи роклята си. Нямаше време да си поръча нова, преди да заминат от Париж, така че нейната розова рокля й служеше за булчинска. Носеше и изящен шал от дантела, който й подари Елизабет, а в косата си — венец от розови и бели рози. Сватбеният тоалет беше импровизиран, пък и сватбата като че ли не беше още съвсем истинска.

— Радвам се, че днес си тук, Елизабет — каза тя. — На първата ми сватба нямаше никой.

Елизабет се засмя и побутна едно от цветята в косата на София.

— Е, на моята бяха всички. И видя какво стана.

— И моята не завърши добре — каза София тъжно.

— Но с тази всичко ще бъде наред! Толкова е романтично. Омъжваш се за Сен Клер. Само за това ще се говори, като се върнеш в Лондон.

— Като че ли един скандал не ми е достатъчен.

— О, този ще бъде различен. Ще ти завиждат всички жени в града. — Елизабет дръпна завесите от прозореца и слънцето нахлу в хотелската стая. — Денят е хубав за сватба.

София отиде до прозореца и се загледа навън. Виждаше се пристанището на Кале, слънчевите лъчи проблясваха върху водата, която се плискаше около корабите. Един от тях щеше да ги понесе към дома с вечерния прилив.

Но първо трябваше да се омъжи.

София погледна часовника на тоалетната маса. Почти беше време да се срещне с Доминик в църквата. Изведнъж осъзна, че всичко наистина се случва и стомахът й се сви от нервност. По пътя от Париж, докато се смееха с Елизабет по повод на любовни стихотворения и обсъждаха защо Доминик тръгна преди тях за Кале да подготвя сватбата, й се струваше като лудория.

Решение за нейните неприятности, което също така можеше да бъде приятно.

Но сега видя, че се случва наистина. Щеше да се омъжи прибързано още веднъж.

„Но Доминик няма нищо общо с Джак“ — каза си тя. Джак беше слабохарактерен и неуравновесен; Доминик беше силен човек, по-силен не познаваше. Човек, който я разбираше, и с когото можеха да изградят свой живот.

А дали е така?

— Какво има, София? — чу Елизабет да й говори. София почувства ръката на братовчедката си с ръкавица от шевро върху своята. — Да не ти е зле?

— Не… добре съм — промърмори София. — Само пристъп на сватбена паника.

— Ела, седни. Пийни вода.

Елизабет настани София отново на табуретката и й наля чаша вода от подноса с разхладителни напитки, който бе оставила камериерката на хотела.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да се венчаеш? — попита Елизабет. — Безумно романтично е, но ако не си сигурна…

София поклати глава. Как да постъпи иначе? Постоянно да бяга, парите й да намаляват, да се надява, че няма да попадне на лорд Хамънд ли? Съвсем сама? Не това не я привличаше.

Пък и мисълта, че никога повече няма да види Доминик, никога няма да чуе смеха му, няма да почувства ласките му… не. По-добре да види какво ще стане.

— Сигурна съм, колкото е възможно един човек да бъде сигурен — каза София. Доизпи водата и се почувства по-силна. — Ще тръгваме ли? Време е.

— Разбира се, ако си съвсем сигурна. — Елизабет подаде на София букета, китка розови рози, завързани с бяла сатенена панделка, доставени тази сутрин. Подарък от Доминик.

София взе букета и чантичката си. Дневникът на Мери беше прибран там на сигурно място, очаквайки да се върне заедно с нея в Англия. Страхът й изчезна така внезапно, както се бе появил. Чувстваше само възбуда. Трепетна надежда за бъдещето, каквато не бе имала от много време.

Англиканската църква беше близо до хотела — малък бял параклис, кацнал високо над пристанището. Проблясваше на слънцето с многоцветни искрици от витражите, които се отразяваха върху няколкото паметника в малкия църковен двор. Тъкмо щяха да влязат през портата, тя се отвори и видя Доминик пред себе си. Очакваше я.

Златистата му коса блестеше на светлината и усмивката му беше сияеща, когато й подаде ръка. Беше идеалният образ на романтичен младоженец, облечен с идеален син фрак и перлено сива атлазена жилетка, държеше в ръка копринения си цилиндър, а на ревера си имаше роза. В този момент София разбра, че отстъпва правилно. Трябва да е правилно, защото тя тъкмо се канеше да се хвърли през глава. Бъдещето бе неясно, но в никакъв случай нямаше да бъде скучно.

— Прелестна си — каза той и вдигна ръката й да я целуне.

— И ти си прелестен — отговори София. — Знам, че мъжете не могат да бъдат прелестни, но мисля, че тази е единствената дума, която днес ти подхожда.

Доминик се разсмя. Сви ръка, сложи нейната върху своята и я поведе към сумрачната църква.

Викарият ги чакаше заедно с Брендън и Изабел Сен Клер. Църквата беше тиха, празните църковни пейки хвърляха сенки, витражите сияеха приглушено. След ярката светлина бяха като заслепени в полумрака. На масата в олтара беше разстлана снежнобяла покривка, украсена със същите рози като в букета й.

София чу изведнъж как Елизабет ахна. Погледна към нея през рамо и видя, че лицето на братовчедката й пребеля като платно. Елизабет притисна устните си с облечената си в ръкавица ръка.

— Елизабет, какво има? — прошепна София разтревожена.

Елизабет поклати глава, вперила широко отворени очи нанякъде. София видя, че гледа Брендън… и че той я гледаше със сурово, грубо изражение.

София беше безкрайно потресена. Никога не беше виждала хубавия, сдържан брат на Доминик да показва някакви чувства. Никога не бе виждала и елегантната си братовчедка толкова смутена. Какво ставаше тук?

Елизабет поклати глава. По бледите й скули избликна червенина.

— Няма нищо, София. Зави ми се свят.

Усмихна се храбро, но устните й трепереха. София видя, че и ръката й трепери, когато посегна да оправи шапката си.

— Елизабет — започна София, но Елизабет я прекъсна.

— Добре съм. Днес е твоята сватба, твоят щастлив ден.

София хвърли поглед към Брендън, но той се бе обърнал с гръб. Между тях двамата положително ставаше нещо, но Елизабет имаше право — днес беше нейната сватба. Не можеше да мисли за нищо друго.

Мина по пътеката с Доминик и двамата застанаха пред олтара. Викарият се усмихна и отвори молитвеника си.

— Скъпи влюбени…