Лоръл Маккий
Греховни тайни (27)

Двадесет и шеста глава

София бързаше по улицата, без да обръща внимание нито на шума, нито на блъсканицата.

Като че ли Лондон и неговият истински, делови живот не съществуваха. Мислеше само за едно-единствено нещо.

Да намери лорд Хамънд.

Нямаше представа как ще постъпи, като го намери. Знаеше само, че трябва да спре неговите заплахи, опасността, която представляваше за Доминик и неговото семейство.

Никога до този момент не бе изпитвала толкова безумен гняв. Същевременно беше абсолютно хладнокръвна, стряскащо спокойна, с ясна мисъл. Как се осмеляваше този мъж, когото почти не познаваше, да си въобразява, че има някакви права над нея? Как смееше да я обявява за своя собственост, само защото я желаеше? Беше готов да съсипе живота й, само защото тя не го желаеше.

Нямаше намерение да понася повече. Сега трябваше да защити не само себе си. Трябваше да защити Доминик, своя съпруг.

Съпругът, когото обичаше. Нямаше да разреши нейните проблеми да съсипят неговия живот.

Нямаше да понесе, ако той страда, защото се е оженил за нея. Така че трябваше веднага да вземе мерки. Каквито и да са. Остави на Доминик бележка, в която обясняваше какво ще направи, и която той щеше да намери, след като се върне от театъра, а дотогава всичко щеше да е свършило.

Това беше най-малкото, което можеше да направи за него веднага.

София зави на ъгъла и се озова пред хотела, където беше отседнал лорд Хамънд. Загърна се по-плътно с пелерината с качулка и се запъти към внушителната сграда. Изглеждаше спокойна и елегантна с прозорците с тежки завеси и портиерите с ливреи. Нямаше вид на място за драматични сблъсъци, но какво друго й оставаше.

Пое дълбоко въздух и се усмихна по най-високомерния начин, който бе научила от майка си.

Ако излъчваше увереност, никой нямаше да я спре.

Извади картичката му от чантичката си и провери номера на стаята — 414. Докато прибираше визитката, почувства успокояващата тежест на пистолета на дъното на чантичката. Изглеждаше измамно фин с инкрустациите от слонова кост върху дървената дръжка, но знаеше, че ще свърши работа, ако се наложеше.

Докато се изкачваше по стълбището, постлано с килим, възприятията й се изостриха.

Долавяше тежкият, земен мирис на лилиите във високите китайски вази, примесен с мириса на пчелен восък и скъпи парфюми. Почувства се силна и решителна. Историята приключваше сега.

Доминик ще бъде свободен.

На четвъртия етаж имаше просторна стълбищна площадка, осмоъгълно пространство, постлано с елегантен килим в червено и синьо, украсено с прелестни гоблени, които поглъщаха високият смях на модно облечената тълпа, насъбрана там. На една маса бяха сервирани шампанско и ордьоври. Един лакей подаваше чаши на гостите, които се излежаваха на атлазените дивани, или се подпираха лениво на позлатените перила, откъдето се виждаше фоайето ниско долу.

И в средата на компанията беше лорд Хамънд. Седеше на канапе до една от скъпите куртизанки, с която беше дошъл в „Прищевките на дявола“. Тя се облягаше на ръката му и се смееше кресливо, докато лорд Хамънд наблюдаваше гостите с леко подигравателна усмивка.

София не бе очаквала, че ще попадне на соаре, но я биваше да драматизира, както никой друг.

Може би беше по-добре, че имаше свидетели. Тогава Доминик може да се възползва от факта, че съпругата му е луда.

София смъкна качулката и пристъпи напред с усмивка.

* * *

София беше изчезнала. Нямаше я.

Доминик зяпна бележката, която държеше, като още не му се вярваше какво прочете. Върна се през глава след репетицията, изгарящ от нетърпение да заведе София на вечеря и да започнат да изграждат наново отношенията си. Да й каже какво чувства. А тя беше отишла да потърси лорд Хамънд, беше се заклела, че той и неговото семейство ще бъдат в безопасност, понеже възнамерява да направи необходимото.

Не знаеше какво има предвид с тези думи, но си спомни бледото й, напрегнато лице.

Разбираше, че трябва да я намери веднага, преди да е станало късно.