Сюзън Ий
Ангелски свят (8)

8

— Какво по… — възкликва Санджей, твърде изумен, за да помни, че трябва да пази тишина.

Двойка проснати на асфалта ангели внезапно се съживяват и трескаво отърсват капките от косата си като кучета. Другите стенат и полека се раздвижват, сякаш сутрешният будилник се е включил по-рано от очакванията им.

Вижда се съвсем ясно, че някои са простреляни с огнестрелно оръжие. Раните им имат грозни входни точки и още по-грозни изходни, наподобяващи цветя от сурова кайма.

Воинът с петнистите крила вдига втората кофа и плисна водата върху останалите „трупове“. Спира да срита и неколцина ранени, още проснати на асфалта.

— Ставайте, нещастници! Какво смятате, че е? Лека нощ, деца? Излагате ни!

Очевидно Санджей не е единственият, забравил да пази тишина; един от ангелите грабва парче строшен бетон и замерва с него кола, както човек би метнал камък по плъх. И точно като плъхове двама от нашите изтърчават встрани, когато буцата се удря в колата.

Други двама ангели замерват нашето укритие с парчета изпочупени подпори и арматура. Едва имам време да се просна на земята, преди прозорците над мен да се строшат.

Скачам и хуквам с такава скорост, че вече едва дишам, когато успявам да се скрия във входа на една сграда. Надзъртам към ангелите. Не ни преследват — както и ние не бихме тръгнали след плъховете на някое бунище.

Ави и Ди-Дум ме забелязват от скривалището си зад един пикап и се втурват към моя вход. Скупчваме се там и през биноклите следим какво се случва.

Група ангели ровят в средата на купчината и разхвърлят парчетата наляво и надясно. Където намерят трупове, зарязват мъртвите хора и измъкват отпуснатите си събратя — вероятно те ще се пробудят всеки момент.

С разкопките се занимават ангели, по-едри от онези, които вадят оттам. Едрите носят мечове на кръста си и навярно това ще рече, че са воини. Доколкото виждам, всички жертви са по-дребни и не носят мечове.

Като се замисля, всъщност колко бойци забелязах в гнездото, докато двамата с Рафи вървяхме през него? Първи бяха пазачите. Няколко срещнахме по коридорите. И онази маса, пълна с воини, където се въртеше негодникът Йосая, албиносът. С изключение на тях, никой не носеше меч. Дали са довели в нашия свят администрацията и другите работници, които не участват в сражения? Готвачите? Докторите? В такъв случай къде бяха воините по време на нападението над гнездото?

Простенвам на глас.

— Какво? — шепне едва чуто Ави.

Опитвам се да измисля как да говоря с другарите си, без ангелите да ме подслушат. Ди-Дум явно разбира какво търся, понеже вади тефтер и молив, и ми ги подава.

Пиша: „Колко ангели-воини видяхте в гнездото снощи?“

Ди-Дум поклаща глава и вдига разделени само на косъм палец и показалец — значи са били много малко.

Поглежда към ангелите и ясно виждам как прозрението озарява лицето му. Пише: „Тук сега са повече, отколкото по време на удара ни“.

„Може да са били на мисия?“

Той кима.

Изглежда по чист късмет Съпротивата е ударила гнездото, докато почти всичките му боеспособни жители са били навън. Нищо чудно защо толкова ангели паднаха, без да окажат полагаемата съпротива. Спомням си хаоса във фоайето, в началото на нападението, когато и хора, и ангели търчаха във всички посоки. Някои се юрваха право срещу картечния огън в опит да излетят и да избягат. Помислих го просто за безразсъдство, но изглежда е било и неопитност и паника.

При все това, дори цивилните ангели бяха сила, с която следва да се съобразяваш, понеже обръщаха камионите на Съпротивата, разхвърляха войниците и мачкаха полудялата тълпа.

Някои от проснатите на асфалта ангели ми изглеждат сериозно пострадали. Сред тях има зле ранени до степен да не са в състояние да летят сами. Воините с видимо раздразнение ги вдигат за ръцете и отлитат с тях.

Поне доколкото виждам, няма нито един загинал.

Изражението на Ави подсказва, че и той започва да осъзнава обхвата на способностите на „птичките“ за самолечение. Още по време на сесията с въпроси и отговори му казах за уменията на ангелите да се излекуват дори от рани, годни да убият човек, но изглежда генералът започва да ми вярва чак сега.

Когато воините разкопават руините до приземния етаж, водачът им дава сигнал и повече от половината от останалите вземат ранените си и отлитат. Другарите им остават да копаят с обиден вид. Воините явно не обичат черния труд.

Не виждам какво има в изкопаната от тях яма, но чувам оттам писъци. Звукът ми е познат от тварта, която ме нападна и парализира в подземието на гнездото. Там, долу, са оцелели поне няколко скорпионови ембриона.

Командирът на воините си изважда меча и скача в ямата.

Разпищява се скорпион. Съдейки по гласа му, разчленяват го жив.