Сюзън Ий
Ангелски свят (70)

70

Рафи тича по протежение на скалите към Белиал и се хвърля към един скорпион. Сграбчва го, точно преди да забие в гърба на демона подобните си на нокти пръсти.

В първия момент съм объркана. Защо Рафи брани Белиал?

Но щом от шията на демона потича кръв по снежнобелите крила, разбирам. Рафи дръпва ръцете на Пейдж, за да й попречи да докопа цяла шепа пера.

Вместо това тя сграбчва косата на Белиал и я отскубва. Бели пера се сипят наоколо по време на груповата битка.

Рафи, Белиал, Пейдж и трите скорпиона се сражават, а ангелите на поляната гледат с интерес. Не изглеждат склонни да се притекат на помощ на Белиал. Предполагам, че които са го срещали, не го харесват, а които не го познават, сигурно долавят, че мястото му не е сред тях.

Маската на Рафи още е на лицето му, но той не е единственият костюмиран ангел. Никой не ме забелязва, сякаш хората, предмет на толкова голям интерес от страна на воините само допреди няколко часа, вече нямат никакво значение.

Оглеждам се да видя зад какво да се скрия. Не откривам удобно прикритие, освен ако нямам желание да използвам твърде далечен храст, иззад който нищо няма да виждам. Наблизо има само океан, скали, трева и факли.

Потокът от ангели бързо се превръща в същинска река. Странното събитие явно разпалва любопитството им. Те прииждат и ме блъскат. Закъснелите зрители са принудени да излетят във въздуха, за да виждат какво става.

Над нас облакът скорпиони се спуска и се върти, приближава, после се отдръпва — същински пчелен рояк, който се вълнува около кошера си.

В крайна сметка се озовавам сред външния слой на стена от тела. Дотук по въпроса да не привличаме внимание към себе си. Галя меката козина на моето плюшено мече-меч и се опитвам да запазя спокойствие.

Измъчените писъци на Белиал изпълват нощта.

Всички зяпат как скорпионите и сестра ми го разкъсват и жилят безмилостно. С изключение на Рафи, който само си защитава крилата, нито едно живо същество не му се притича на помощ. Никой дори не гримасничи съчувствено при вида на мъките му.

Белиал беше прав. Не е обичан, не е и желан.

Пейдж, задъхана и разплакана до демона, най-сетне вдига глава и явно за първи път забелязва ангелите. Дори на тази светлина виждам какъв страх и несигурност се изписват по лицето й, когато стрелка с поглед един коравосърдечен воин след друг.

Частично осветени от факлите и с танцуващи по лицата им алени отсенки, ангелите изглеждат варвари.

Пейдж ме забелязва и за момент се вцепенява. Примигва няколко пъти, сякаш не е сигурна дали съм аз. Изражението й се променя и създава странната илюзия, че чудовището е шевовете се претопява и оставя на мястото си ужасно разстроената ми сестричка.

Изглежда точно както на видеозаписа от килията на Белиал — мъничка, самотна и изоставена. Малко дете, заловило се е нокти и зъби за вярата, че голямата й сестра ще дойде да я спаси.

Протягам ръце към нея. Едва сега осъзнавам колко време е минало, откакто я докоснах за последно. Тя не е онази Пейдж, но не съм в състояние и да я зачеркна, понеже е чудовище. Ако ще загиваме всички, поне ще утеша сестричката си в последните мигове на живота ни.

Пейдж свежда поглед и изглежда се колебае. Сълзите чертаят дълги линии в кръвта по лицето й.

Пристъпвам в централния кръг и се приближавам до нея. С всяка моя крачка, тя ридае все по-силно. Когато я достигам, тя с всички сили ме прегръща през кръста.

Малката ми сестричка вдига поглед към мен.

Майка ми беше права. Очите й са същите, каквито винаги са били. Кафяви, увенчани с дълги мигли и озарени от спомена за сладост и светлина, смях и радост — приклещени в капана на осакатеното й лице като на аутопсиран труп.

— Всичко е наред, мъничката ми! — шепна в ухото й, докато я прегръщам. — Тук съм. Дойдох да те спася.

Пейдж ридае, а очите й блестят.

— Дойде да ме спасиш!

Милвам я по косата. Тя е все така копринена.