Сюзън Ий
Ангелски свят (5)

5

Телевизорът засиява.

Синьокрил ангел крачи през руините по празна улица. На платното има гигантска пукнатина, която криволичи по средата между двете ленти, едната й страна е по-високо от другата.

Втори ангел каца зад първия, после още два. Оглеждат се и излизат от рамките на екрана.

— Можеш ли да завъртиш камерата?

— Не и тази, съжалявам.

— Хванах още един! — обажда се програмистът от дясната ми страна. — Този е на летището!

Винаги съм се чудила защо инициалите на международно летище „Сан Франциско“ са БРО.

— Дай го на екрана — нарежда Ави.

Пред черната дъска се събужда втори телевизор.

Ангел припряно накуцва и подтичва през асфалтовата шир. Едното му бяло крило е полуразгънато и се влачи зад него.

— Хванахме си саката птичка! — обажда се някой зад гърба ми. Струва ми се възбуден.

— От какво бяга? — пита Ави, без да очаква отговор.

Камерата има проблеми с образа. Непрекъснато превключва от твърде ярко към твърде тъмно. Накрая се умирява, като се настройва на ярък заден фон; в резултат детайлите по ангела са тъмни и трудно се виждат.

Приближава се още малко, обръща се да провери за преследвачи и ни дава възможност хубаво да разгледаме лицето му.

Пред нас е Белиал — демонът, който открадна крилата на Рафи. Доста лошо е пострадал. Чудя се какво ли му се е случило.

Изглежда работи само едното от крадените му крила. То непрекъснато се отваря и сгъва, сякаш демонът се опитва да литне, но другото му крило се влачи в прахоляка. Неприятно ми е да гледам такова лошо отношение към разкошните крила на Рафи и се старая да не мисля какви щети отнесоха те под моите грижи.

Коляното на Белиал е видимо пострадало. Той куца и го щади, при все опитите си да се затича. Движи се по-бързо, отколкото е способен ранен човек, но предполагам, че все пак развива по-малко от половината от обичайната си скорост.

Дори от това разстояние виждам яркочервено петно да се процежда през белите му панталони, точно над ботушите. Смешно е точно демон да реши да се облече в бяло — вероятно след като е получил новите си крила.

При приближаването си до камерата, той обръща глава да погледне отново зад гърба си. Ето я познатата презрителна гримаса. Арогантност и гняв, но този път с примес на повече от просто капка страх.

— От какво се бои? — задава Ави въпроса, над който умувам и аз.

Белиал с куцукане излиза от екрана и след него остава само кръстовището на празните писти.

— Ще видим ли какво го преследва? — пита генералът на Съпротивата.

— Камерата не може да се завърти повече.

Отминават няколко секунди. Имам чувството, че цялата стая е затаила дъх.

След това на екрана се появява в цялото си великолепие преследвачът на Белиал.

Над главата му са разтворени демонични крила. Светлината струи по закривените куки и се плъзга по черната ципа на зловещия ловец.

— Исусе Свети Христе! — възкликва някой зад гърба ми.

Преследвачът видимо не бърза и сякаш се наслаждава на гонитбата. Свел е глава и крилата засенчват лицето му, което прави чертите му още по-трудни за различаване от тези на Белиал. Но, за разлика от врага си, той не извръща глава, за да ни позволи да разгледаме добре лицето му.

Аз обаче го познавам. Безкрайно познат ми е дори с новите си демонични крила.

Това е Рафи.

Всичко в него — походката, извитите крила, засенченото лице — се съчетава в идеалния кошмарен образ на дебнещия жертвата си дявол.

Макар да съм сигурна, че е Рафи, сърцето ми се свива от страх още при първия поглед.

Това не е ангелът, който съм опознала така добре.

Дали Ави ще види в него младежа, придружавал ме при първото ни влизане в лагера на Съпротивата?

Не, предполагам. Не съм сигурна дали и аз бих разпознала Рафи, ако не знаех за новите му крила, въпреки че лицето и тялото му са отпечатани щрих по щрих дълбоко в паметта ми.

Ави се обръща към хората си:

— Ударихме джакпота! Куц ангел и демон. Искам отряд ловци да тръгне към летището до две минути!

Близнаците се размърдват още преди даването на заповедта.

— Заемаме се! — казват едновременно, вече втурнали се през вратата.

— Давай, бързо, бързо!

Никога не съм виждала Ави толкова развълнуван.

Той спира на прага и подвиква:

— Пенрин, ела с нас. Единствена ти си се намирала близо до демон!

Всички все още смятат, че именно демон ме е изнесъл при семейството ми, докато съм била привидно мъртва.

Прехапвам си езика, преди да успея да изтърся колко малко знам за тях. Втурвам се да догоня групата, която търчи по коридора.