Сюзън Ий
Ангелски свят (3)

3

Настанявам се на походно легло в единия ъгъл. Както съм с гръб към стената, виждам цялата стая, озарена от лунна светлина.

Малката ми сестричка е настанена до отсрещната стена. Сгушена под одеялото си, Пейдж ми се струва миниатюрна до постерите на знаменити исторически личности. Конфуций, Флорънс Найтингейл, Ганди, Хелън Келър и Далай Лама.

Дали щеше да стане като тях, ако не живеехме в Ангелския свят?

Майка ми седи по турски на леглото на Пейдж и тананика мелодията си. Опитахме се да нахраним сестра ми с двата продукта, които успях да измъкна от хаотичната бъркотия в столовата — до сутринта се предполага да заработи като полева кухня. Но малката не успя да задържи нито консервираната супа, нито протеиновото блокче.

Въртя се на брезентовия дюшек — търся как да се наместя, та дръжката на меча да не ми се забива в ребрата. Да го държа при себе си е най-добрият начин да се предпазя от опитите на всички останали да го вземат, иначе ще открият, че съм единствената, способна да го вдигне. В момента най-малкото ми желание е да обяснявам как съм се сдобила с ангелски меч.

Спането с оръжие няма нищо общо с присъствието на сестра ми в стаята. Съвсем нищичко.

Нито пък е свързано с Рафи. Не че мечът е единственият ми спомен от прекараното с него време. Имам предостатъчно белези и синини да ми напомнят дните, когато скитах с моя ангел и враг.

Когото вероятно повече няма да видя.

Поне засега никой не е питал за него. Напоследък разпадането на групичките, предполагам, е твърде често срещано явление.

Потъпквам тази мисъл и затварям очи.

Сестра ми простенва на фона на тананикането на мама. Казвам й:

— Заспивай, Пейдж!

За моя изненада, дишането й се успокоява и тя се унася. Поемам си дълбоко дъх и затварям очи.

Песента на майка ми затихва в забравата.

Сънувам, че съм в гората — арена на клането. Стоя точно пред стария лагер на Съпротивата, където войниците загинаха в опит да се защитят от нисшите демони.

Кръв капе от клонките и като дъждовни капки се стича по опадалите листа. В съня ми няма нито едно от телата, макар че би следвало да се виждат. Липсват и ужасените войници, скупчени с опрени гърбове и щръкнали навън пушки.

Това е просто потънала в кръв полянка.

И по средата й стои Пейдж.

Носи старомодна рокля на цветя, като онези на момиченцата, които висяха от дървото. Косата й е просмукана с кръв, роклята — също. Не съм сигурна кое е по-тежко за гледане — кръвта или насинените шевове, нашарили лицето й.

Сестра ми протяга ръце към мен, сякаш очаква да я вдигна, макар да е вече на седем години.

Почти сигурна съм, че не е участвала в клането, но въпреки това ето я тук. Майка ми се обажда някъде от гората:

— Погледни я в очите! Те са същите, каквито са били винаги.

Да, но не мога. Изобщо не мога да гледам Пейдж. Очите й не са същите. Не биха могли да бъдат.

Обръщам се и побягвам надалеч.

По лицето ми се стичат сълзи и аз се провиквам в гората, встрани от момичето зад мен:

— Пейдж! — Гласът ми пресеква. — Идвам. Дръж се. Скоро ще дойда!

Но единствената следа от сестра ми е хрущенето на опадалите листа, под чиито съпровод новата Пейдж ме следва между дърветата.