Сюзън Ий
Ангелски свят (39)

39

Татуирания тихичко затваря вратата на кабинета и заглушава шума отдолу.

Алфата дръпва назад главата на докторчето, без да отклонява химикалката от окото му. Изръмжава:

— Как можеш да живееш с такъв грях на съвестта?

— Пита човек, който заплашва да намушка свой събрат в окото — не му остава длъжен Доктора.

Татуирания се навежда над него.

— Отменяме ти привилегиите на представител на човешкия род, задник такъв!

В кабинета има бюро, кресло и старомодни стъклени буркани, пълни с парчета с телесен цвят, които не искам да гледам. Няма да се изненадам това място да е работило с пълна пара още когато Алкатраз е действал като истински затвор за истински престъпници.

— И аз съм затворник тук, също като теб — процежда Доктора през стиснати зъби. — Правя, каквото ме принуждават, също като теб. И също като теб, аз нямам друг избор.

— Може — отвръща Алфата, — но за разлика от нас, не си бебешка храна за чудовища, нито пък биомаса, за каквото там представляват тези твари.

Зад Доктора се виждат няколко правоъгълни кутии с размера на книги. На всяка има залепена снимка с изписано отдолу име. Тъкмо се каня да продължа огледа, но една от кутиите привлича вниманието ми.

С печатни букви на обложката е изписано ПЕЙДЖ. Зърнистата снимка е наистина ужасна, но няма начин да се сбъркат тъмните очи и нежното личице.

— Какво е това? — сърцето ми препуска с всички сили и настоява да зарежа веднага темата.

— Човешката раса е на прага на изтреблението, а вие смятате, че това много ме радва ли? — пита Доктора.

— Какво е това? — вдигам кутията с надпис ПЕЙДЖ.

— Нека отгатна, ти смело се сражаваш да ни освободиш — отвръща Алфата.

— Правя каквото мога.

— В тила на врага, без съмнение — хили се русолявото шефче.

— Далеч зад тила на врага, брато — обажда се Татуирания.

— Хей! — намесвам се аз. — Това какво е?

Най-сетне поглеждат към мен, както съм вдигнала малката кутия с името и снимката на Пейдж.

— Видеозапис — обяснява Доктора.

Алармената сирена отново започва да вие и ехото се блъска в стените.

— А какво, по дяволите, е това? — пита Татуирания. — И защо все се включва?

— Някаква луда дама търчи на свобода — обяснява Доктора. — Постоянно подпира вратите на аварийните изходи. Задейства алармата. Смятате ли да ме пуснете?

Е, поне майка ми явно се справя с положението.

— Искам да видя този запис — заявявам аз.

— Сериозно ли говориш? — мръщи се Татуирания. — А пуканки не щеш ли?

— Смятам, че това е сестра ми — вдигам касетата. — Трябва да го видя.

— Пейдж е твоя сестра? — пита Доктора. Явно за пръв път наистина ми обръща внимание.

Пронизва ме електрически удар при самата мисъл, че този човек познава Пейдж.

Доктора се опитва да ме приближи, но Алфа го дръпва грубо за косата.

— Или ме удари в окото, или ме пусни! — Доктора се отскубва от хватката му. Изглежда готов да го фрасне.

— Трябва да видя този запис.

— Ако онова малко момиченце е сестра ти — отвръща Доктора, — то опасявам се, че е загинала при нападението на гнездото.

— Не, не е — възразявам аз.

Той изненадано мига срещу мен.

— Откъде знаеш?

— Бяхме заедно до вчера — или колкото там време е минало, откакто съм в затвора.

Доктора настоятелно съсредоточава поглед върху мен, все едно в момента за него съм най-важното нещо на света.

— Не те ли е нападнала?

— Тя ми е сестра…

Сякаш това е отговор на въпроса.

— Къде е тя сега?

— Мисля, че дойде тук. Ние я следвахме.

Алармата се изключва и всички леко отпускаме рамене.

— Нямаме време да гледаме клипчета, сладурче, да не си полудяла? — пита Татуирания. — Вземи касетата с теб.

— Това е Бетамакс — обяснява Доктора. — Вероятно тук при нас е останал единственият в целия Залив Бетамакс плейър. Древен е — подобно на всичко останало, зарязано наоколо.

— Какво е Бетамакс? — питам.

— Остарял видеоформат — намесва се Алфата. — По-стар е от теб.

— Така че касетата може да се гледа само на тази машина — довършва Доктора.

— Какви са ви плановете? — обръщам се към Алфата и Татуирания. — Има ли начин да изгледам записа и после да се срещна с вас?

Те се споглеждат и става ясно, че и двамата нямат план.

— Вземаме го за заложник и излизаме оттук — предлага Алфата.

— И после умираме всички — пръхти Доктора. — За скакалците не означавам повече, от който и да е от вас.

— Скакалци?

— Онези твари — той кима към прозореца. — Така ги наричат ангелите. Не съм сигурен защо. Тези твари ще докарат края на човечеството… — той потъва за малко в собствените си мисли, докато обхожда с поглед фабриката за скорпиони. По едно време май си спомня за нас. — Вижте сега, ако искате да избягате, тази вечер е идеалният момент. Има планирано нещо голямо, заради което скакалците ще отлетят на мисия.

— И защо да ти вярваме? — пита Татуирания. Намерил е отнякъде нож за писма и проверява остротата на ръба му.

— Понеже аз съм човек, вие — също. Това ни поставя в един отбор, колкото и да не ви харесва.

— Колко време ще отсъстват тварите? — интересува се Алфата.

— Нямам представа.

— По кое време ще отлетят?

— Знам само каквото ви казах току-що. Тази вечер е най-добрата ви и единствена възможност.

— Ако тях ги няма, защо да не освободим всички? — Обаждам се аз, замислена за Клара, за майка ми и всички, които пяха „Удивителна благодат“, когато отвеждаха онази група към смъртта. Сега знам точно какво ги е сполетяло.

— Трудно ще е да се измъкнем с всички затворници в редичка — възразява Алфата.

— Ще се возим с ферибота, а там и дума не може да става за потайно измъкване — обръщам му внимание аз. — Освен ако не планирате да плувате с акулите, за да се махнете оттук. Колкото повече са хората, толкова по-голяма е възможността поне някои от нас да се спасят.

— Ако всички избягаме — философства Алфата, — с гаранция много от нас няма да успеят.

— Ако оставим хората тук, с гаранция никой от тях няма да оцелее — сопвам му се аз.

— Момичето е право — подкрепя ме Татуирания.

Алфата си поема дълбоко дъх и полека издиша.

— Ключовете от килиите са в стаята на пазачите — осведомява ни Доктора. — Убедете човешката бригада, че ще освободите всички, включително и тях. Те ще вземат ключовете, ще разпространят новината и ще отворят килиите.

— Лъжеш — мръщи се Татуирания.

— Не лъжа. Да не смяташ, че някой е дошъл по свое желание? Да не смяташ, че няма да избягаме всички, стига да можехме? Просто трябва да ги убедиш колко по-големи са шансовете им за оцеляване с вас, отколкото срещу вас. Тази задача ще се окаже по-трудна от очакванията ти.

— Защо тогава не си тръгнете нощес, ако охраната я няма? — не мирясва Алфата. — Защо чакате на нас да измъкнем всички от затвора?

— Понеже корабчето е само едно. И когато скакалците отлетят, ще е закотвено в Сан Франциско, не тук. Тук сме на Алкатраз, господа. Не ви трябва охрана. Водната шир е предостатъчна.

— Има ли начин да преплуваме залива? — пита Татуирания.

— Не е изключено. Ако си добър атлет, тренирал си и не се боиш от акули. Трябва да си и с водолазен костюм, и да те следва екип с лодка, пък и да плуваш дневно време. Да познаваш някой, който би седнал в лодката?

— Трябва да има начин за бягство — упорства Татуирания. — Помисли, човече. Иначе те уверявам, че първи ти ще паднеш във водата тази нощ.

Доктора ме наблюдава. Направо виждам зъбчатките в главата му да минават на свръхскорост.

— Капитанът на корабчето остава заключен на кея, когато то е на пристана, поне така съм чувал. Ако успея да кача това момиче на борда — той ми кима, — ако тя освободи някак си капитана и го уговори да докара кораба насам…

— Аз ще ида — прекъсва го Татуирания. — Ще поема риска.

— Сигурно би го поел, но трябва да е момичето — възразява Доктора.

— Защо?

— В момента при нас група набира жени за гнездото. Ще се постарая да включат и нея, когато си тръгнат. Така че, освен ако не си млада девойка, няма как да напуснеш острова.

Татуирания ме оглежда внимателно. Опитва се да прецени дали ще драсна нанякъде в мига, когато се добера до сушата.

— Майка ми е тук, също и приятелката ми — обяснявам. — Ще направя всичко по силите си да осигуря бягството.

Мъжете се споглеждат, сякаш водят безмълвен разговор.

— Откъде да знаем, че капитанът на ферибота ще си рискува живота да се върне за нас? — пита Алфата. — И неговата майка ли е тук?

— Момичето просто трябва да бъде по-убедително.

— А ако не успее? — настоява Татуирания.

— Тогава ще намерим някой друг да кара ферибота — отвръща уверено Доктора.

— Ако си толкова сигурен, защо вече не си опитал този метод? — включва се Алфата.

— За първи път се предвижда да отлетят всички твари и ангели. Защо си мислиш, че е нямало да опитаме и без вас?

Мъжете кимат.

— Навита ли си? — поглежда ме Алфата.

— Аха. Лично ще докарам ферибота, ако се наложи.

— Хубаво би било корабът да не потъне по пътя насам.

— Вярно е — съгласявам се. — Ще уговоря да го кара някой, който знае какво прави…

Звуча по-уверено, отколкото се чувствам.

Алармата отново писва, рикошира в стените и проглушава ушите.

— Дано успееш да склониш тази жена да ти помогне — казва Доктора. — При желание ще ти покаже всички изходи.

— Вървете — отпращам ги аз. — Отворете вратите на килиите, когато му дойде времето. Аз ще освободя капитана на кораба от сушата.

Татуирания и Алфата се поглеждат един друг, и двамата не изглеждат убедени. Алармата пак стихва.

— Освен ако имате по-добър план? — подканва ги Доктора.

Мъжете си кимат.

— Най-добре да не си ни излъгал, докторче — заявява Татуирания. — Иначе до сутринта ще си станал на храна за акули. Схвана ли?

Алфата като че ли се кани да пита дали ще се справя сама, но след това изглежда си спомня къде точно се намираме, и се обръща да излезе.

— Ако видите жената с аварийните изходи — подвиквам след него, — кажете й, че ви праща Пенрин. И се грижете за нея, става ли? Смятам, че това е майка ми.

Татуирания за последно измерва Доктора с гневен поглед и излиза.