Сюзън Ий
Ангелски свят (36)

36

Щом влизаме вътре, шумът и вятърът утихват. Вместо това наоколо се носи басово стенание и отеква от стените. Не просто стенание на един човек, а сборните стонове на сграда, пълна с хора.

Попаднала съм в ада.

Чувала съм за ужасните условия в разни чуждестранни затвори — места, където човешките права са далечен сън, който виждате само по телевизията, или се споменават на лекции пред студенти в университетите. Но не съм допускала, че тъмничарите, кошмарните условия и усещането да си в капан, са само част от ада.

Всичко останало се случва в главата ти: представата ти какво причинява писъците от неизвестни части на затвора; представата ти за лицето на безспирно плачещата жена на няколко килии от теб; историята, сглобена чрез подреждането на гъргоренето, дрънченето и пискливия вой, характерен единствено за подобен на електрически трион инструмент.

Натъпкани сме в стари затворнически килии, украсени с ръжда и олющена боя. Само дето не ни затварят по един-двама в килия, както е по идея. По принуда всички сме правостоящи.

Хубавото е, че нарът заема място, иначе скорпионите сигурно щяха да са ни натъпкали още по-нагъсто по килиите. Сега поне неколцина от нас имат възможност да поседнат за малко на леглото, то позволява на ранените да си отдъхнат и ще бъде от полза, стига да се успокоим достатъчно, за да се редуваме да спим.

И, сякаш затворът и бездруго не е достатъчно адско място, та на неравни интервали се разнася аларма, отеква из сградата и ни изправя на нокти. Освен това през няколко часа извеждат в коридора група затворници — нещо още по-разтърсващо за нервите.

Явно никой не знае какво става с хората, които минават край нас, но никой не се връща. Сред тъмничарите има неколцина човеци и скорпиони за подкрепление. Човешката охрана е мрачна и говори от малко по-малко, което ги прави дори още по-плашещи.

Изгубвам представа за времето на фона на тези цикли на страха, току се унасям в дрямка и изплувам от нея. Не съобразявам дали сме прекарали в затвора часове или дни.

Издрънчи ли врата, разбираме, че потегля поредната група.

Тази група затворници минават покрай нас; разпознавам неколцина. Сред тях е бащата, разделен от сина си. Трескаво търси с поглед момчето си измежду нас, които оставаме зад решетките. Открива го и по страните му потичат сълзи.

Момчето е в килията срещу моята. Другите затворници се струпват около него, а то се тресе от плач и гледа как баща му се отдалечава.

Един затворник запява „Удивителна благодат“ с прекрасен, звучен баритон. Мнозина от нас — включително и аз — не знаят словата на този псалм, но той е отпечатан дълбоко в сърцата ни. Тананикам го заедно с всички останали, докато обречената група минава край килията ни.

Цигарите. Кой да знае, че ще се окажат такъв проблем в края на света?

В килията ни има няколко пушачи и един от тях раздава цигари. Натъпкани сме плътно, така че колкото и да се стараят пушачите, няма как да не издишат дима в нечие лице. В Калифорния да духнеш дим срещу друг човек е равносилно да го наплюеш.

— Ама наистина, би ли била така любезна да я угасиш? — пита един затворник. — Не мислиш ли, че тук е достатъчно зле и без да замърсяваме въздуха?

— Съжалявам. Точно в момента имам наистина страшна нужда от цигара. — Жената смачква фаса в стената. — Няма да откажа и двойно лате.

Двама други затворници продължават да пушат. Единият има татуировки по раменете и по протежение на ръцете. Шарките са сложни и живописни и явно са направени в Предишния свят.

Тук, в района на Залива, банди имаше и преди пришествието на ангелите. Не бяха много и се придържаха към малките си територии, но ги имаше. Вероятно те са и причината уличните групировки да се разраснат толкова бързо. Вече си бяха организирани и бездруго. Бяха и първите, превзели магазините, и после започнаха да набират нови членове.

Обзалагам се, че този тип е бил от първоначалните банди. Отдалеч лъха на гето — аура, която инженерите от Силициевата долина просто са неспособни да наподобят, все едно какви са ги вършили по улиците в течение на последните няколко месеца.

— От какво толкова се притесняваш, вегетарианче? — пита господин Татуиран. — Рак на белия дроб ли ще хванеш?

Навежда се към другия тип и се прави, че му кашля в лицето, целия го обвива в огромен облак дим.

Всички се напрягат. Хората се дърпат от пътя му, но няма кой знае накъде да отстъпят. Толкова плътно сме натъпкани, че ако избухне бой, всички падаме жертва. Все едно си попаднал в месомелачка. Без значение какво правиш, няма начин да не те засмуче.

И като че ли напрежението не е достатъчно натежало и бездруго, алармата отново се включва и ни стърже по нервите.

Човек би си казал, че ако в групата има истински член на банда, всички останали ще му правят път. Но ще сбърка.

Долината не е пълна само с възпитани и умни инженери. Според баща ми — а той беше възпитан инженер, преди да стане най-образованият продавач в квартален магазин — долината е направо претъпкана с пристрастени към опасността, живеещи на високи обороти директори на компании и рискови инвеститори с мега-алфа-характер. Строители и рушители на света. Предприемачи от голямото добрутро. От онзи тип хора, на които президентът на САЩ ходи на гости за вечеря.

Днес живеем в свят, където тези мега-алфа пичове с дипломи от най-елитните университети са натъпкани зад решетките с разни недообразовани бандитски елементи като господин Татуиран, с които се карат за правото на цигара. Добре дошли в Ангелския свят.

Господин Алфа е едър, рус, попрехвърлил е трийсетака и вероятно редовно е тренирал във фитнеса по времето, когато си струваше да ходиш да тренираш. Обзалагам се, че, пожелае ли, усмивката му е чаровна, но точно сега има вид на човек, чиито нерви са били опънати на около метър отвъд точката на скъсване и да не гръмне го спира единствено чистата сила на волята.

— Алергичен съм към цигарен дим — казва господин Алфа. — Виж, всички трябва да си сътрудничим, за да преживеем това…

Той хруска думите между зъбите си и очевидно се старае да удържи положението.

— Значи трябва да си угася проклетата цигара заради теб, а? Я се разкарай. Няма такова нещо като алергия към дим. Хората просто не го харесват! — Татуирания си дръпва силно от цигарата.

Третият пушач кротичко смачква фаса с вид, сякаш се надява никой да не го е забелязал.

— Гаси цигарата! — Този път в гласа на Алфата отеква истинска властност, чуваме го при все пищящата аларма. Това е човек, свикнал да го слушат. Човек, свикнал да бъде важен.

Татуирания го замерва с все още горящия си фас. За момент всички се отпускат. След това обаче Татуирания вади нова цигара и я запалва.

Алармената сирена млъква, но гмурването в тишината е дори още по-лошо.

Ярка червенина плъзва по лицето и врата на Алфата. Той бутва другия тип, сякаш не му пука, ако го пребият на трепереща кайма. Може и да не му пука. Може би за него това е по-лесен изход от този, който са ни приготвили ангелите.

Проблемът е, че взема решението и от името на останалите. Бой в килия с размера на ковчег означава мнозина да понесат контузии по време, когато най-малкото е неразумно да си позволим такива.

Хората започват да отстъпват.

Аз съм в предния ъгъл, до Клара. Другите вече са ни натиснали в решетките. Ако паниката се разпространи в тази посока, като нищо ще ни смажат в металните пречки. Няма да загинем, но навярно ще ни счупят кости. Сега не е добър момент за счупвания.

В средата на килията господин Татуиран се нахвърля на Алфата. Той обаче също не е за подценяване.

Сграбчва якето на един затворник и замахва с долната част на ципа към очите на Татуирания. Удря една жена в лицето.

Татуирания замахва назад за тромав удар и лакътят му перва някакъв старец в шията.

Старецът пада върху Клара и блъсва главата й в решетката. Опитвам се да не си вра носа в неприятностите, но тази работа няма да свърши добре за никой от нас.

Проправям си път към дуелистите и сграбчвам Татуирания за раменете.

Забивам коляно отзад в свивката на неговото.

Внимавам, за да съм сигурна, че ще прегъна крака му право напред, така че да не му го нараня. Счупена капачка в нашето положение си е направо смъртна присъда.

Докато Татуирания се смъква до моята височина, дръпвам раменете му към мен и го хващам за главата в борческа хватка. Държа с една ръка челото му, а с другата съм приклещила врата му.

Стискам здраво и му давам да разбере, че съм сериозна. Не се опитвам да му спра въздуха. Спирането на кръвта към мозъка му е по-бързо. Той разполага с три до пет секунди, преди да загуби съзнание. Казвам:

— Мирувай!

Татуирания незабавно се отпуска. Този човек е участвал в достатъчно боеве и е наясно кога е загубил.

Алфата, от друга страна, не знае кога да се спре. Съдейки по опулените му очи и аленото лице, страхът и разочарованието все още се блъскат в гърдите му. Замахва назад с крак, сритва междувременно неколцина затворници и се приготвя да изрита Татуирания като футболна топка, както му го държа.

— Ако завършиш този ритник, кълна се в Господ, че ще го оставя жив да те изяде! — понижавам глас и се старая да звуча възможно по-властно. Но господин Татуиран най-вероятно си мисли колко кльощави и тънки са ми ръцете. Вероятно едва сега осъзнава, че и гласът ми е женски.

Очаква ме болезнено бъдеще, ако не установя контрол над него, докато е още на колене. Понеже надвисне ли над мен и погледне ли ме от височината на целия си ръст, като нищо може да му хрумнат разни идеи.

Така че правя нещо, което никога не съм извършвала в Предишния свят.

Макар да се е предал, все пак му спирам притока на кръвта. Тялото му се сгърчва на пода с провиснала глава.

Ще остане няколко секунди в безсъзнание — точно колкото да се погрижа за Алфата. И когато тези двамата дойдат на себе си, проснати безпомощни на пода, а над тях се извисявам аз, ще прочетат посланието ми ясно и правилно: аз съм господарката тук. Човек живее или умира по моя милост и аз казвам кога да се бият и кога да спрат.

Всичко това звучи чудесно на предварителен преглед.

Само дето сцената не се разиграва така.