Сюзън Ий
Ангелски свят (35)

35

Прожектори поръбват всички сгради и осветяват алеята, по която напредваме през острова. Накъдето и да погледна, виждам камъни и бетон. Белеща се боя и ръждиви петна се стичат по стените на най-близката постройка.

Четири скорпиона се трудят около товарен контейнер с монтирана в него преграда от телена решетка, каквато имаше и онзи на сушата.

Вадят от кофи лъскави вътрешности и телесни части, и ги хвърлят върху бетона. Кървавата гадост тупва точно там, където затворените в металния контейнер човеци не могат да я докопат.

Смрадта е непоносима. Не ми се мисли от колко време са в клетката горките хора. Познавам не само по разнасящата се от тях смрад, но и по начина, по който протягат навън спаружените си ръце в опит да докопат червата и накълцаните трупове, без да успеят да се доберат до някое парче.

Всички до един хлипат и стенат. Никакви агресивни звуци — само отчаяние. Ръцете им са толкова кльощави, все едно вече са мъртви, но още не го осъзнават.

Едва ли се планира да се превърнат в нови чудовища или дори да им послужат за вечеря. Твърде изтощени са, твърде недохранени. Колко ли трябва да си гладен, за да посегнеш към сурови, разчленени трупове?

— В толкова много отношения са по-глупави от прахта — прозвучава познат глас. — Но още притежават дяволските, извратени човешки инстинкти.

Това е Белиал, демонът. Крадените бели крила са разперени зад гърба му — божествен фон за огромното му тяло. Стои зад скорпионите, които вадят насечените кървища и ги хвърлят на земята.

Едно сърце пада на строшена дъска и се нанизва на грамадна треска.

До Белиал стои ангел с обдухвани от вятъра карамелено руси коси и сиви пера. Носи светлосив костюм — дискретен намек за вкус и елегантност.

Дори в отсъствието на трофейните му момичета, разпознавам архангел Уриил, политикът. Той стои зад тайно уредената размяна на крилата на Рафи, с цел да го отстрани като равностоен кандидат в приближаващите ангелски избори. И сякаш това не стига да го презирам, ами обича да се разхожда наоколо с чифт еднакви момичета, които се ужасяват от него.

— За скакалците ли ми говориш, или за техните играчки? — Крилата на Уриил са частично разтворени зад гърба му като ореол от плът. В меката светлина в хотела-гнездо перата му изглеждаха мръснобели с лек сив оттенък, но сега, под ярките лъчи на промишлените прожектори, те са сиви с полунощни шарки.

Скакалци ли?

— Скакалците — повтаря Белиал. — Но и хората са не по-малко глупави от камъните. Само дето са прекалено измъчени, за да използват инстинктивната си изобретателност. Нали знаеш, скакалците измислиха тази игра? Бях впечатлен. Хитри са досущ като демони от ада! — оповестява го кажи-речи с гордост.

Сигурно има предвид чудовищата скорпиони. Винаги съм си представяла, че скакалците приличат на щурци, не на скорпиони и нямам представа защо ги наричат така.

— Сигурен ли си, че онези, обучените от теб, ще подготвят останалите?

— Кой би могъл да знае, а? Преценката им е замъглена, мозъците им са се свили, вероятно са се побъркали след метаморфозата. Трудно е да се предскаже как ще се държат, но това люпило получи допълнително внимание и изглежда по-способно от другите. Оказват се възможно най-близо до лидерска група.

Скорпион с бяла ивица в косата се е уморил от играта и се приближава до контейнера с хората. Гората от скелетоподобни ръце бързо се дръпва зад решетъчната преграда. Стъпалата на пленниците стържат по металния под, докато бързат да се отдръпнат от чудовището.

Скорпионът стои гордо изправен пред сумрачната вътрешност. След това хвърля парче кървава мръвка в клетката.

Нощта незабавно се изпълва с метално дрънчене, животинско сумтене и приглушени писъци на разочарование и отчаяние.

Хората в контейнера се бият за кървавите останки. Няма да се учудя, ако се окаже, че някой от тях е бил измъкнат навън и превърнат в играчка за мъчение.

— Виждаш ли какво имам предвид? — Белиал звучи досущ като горд татко.

Ускорявам крачка в желанието възможно по-бързо да подмина контейнера. Но другите пленници се движат с все същата скорост, като внимават да не привличат внимание към себе си.

Отмъстително здрава хватка ме сграбчва за ръката и ме издърпва с такава сила, че очаквам вратът ми да се прекърши. Скорпион с мазна, падаща по раменете коса ме издърпва от стадото.

Забелязва ме и онзи с бялата ивица в косата, който хвърляше парчета от труп на затворниците. Интерес озарява лицето му. Приближава се до мен.

Отблизо раменете и бедрата му изглеждат масивни. Изтръгва ме от хватката на другия скорпион и ме повлича зад гърба си, стиснал и двете ми китки с една ръка.

Насочва се към контейнера за мъчения и отчаяните му жертви.

Скелетоподобни ръце протягат през металната мрежа неестествено дълги пръсти.

Затруднявам се да си поема достатъчно въздух, а колкото успявам да вдишам, ме задавя. От толкова близо смрадта е ужасяваща.

Подхлъзвам се на нещо меко и хлъзгаво, но яката хватка на чудовището ме задържа на крака.

Сърцето ми практически е спряло, защото осъзнавам, че няма да свърша в някоя от каменните сгради, а директно ще се присъединя към измъчените жертви.

Влача крака и се съпротивлявам. Боря се в опит да разхлабя ръката на чудовището. Изключено е обаче да се сравнявам със силата му.

Няколко крачки преди разчистеното пространство пред контейнера скорпионът ме запраща срещу металната мрежа.

Удрям се в нея и сграбчвам брънките, за да остана на крака.

При сблъсъка ми с решетката тъмните силуети от дъното на контейнера се потътрят към мен.

Приведени, с изпити до ръбатост ръце и крака, с влачещи се по пода парцали, пленниците се избутват един друг, за да се докопат до мен възможно по-бързо.

Трескаво се отблъсквам назад, а от устата ми се изтръгва писък.

Ръцете се протягат навън — същинска гора от кости, щръкнала през отворите в решетката.

Посягат към косата ми, към лицето, към дрехите.

Боря се и пищя, и се мъча да не гледам изсъхналите лица, сплъстените коси и окървавените нокти на жертвите.

Извъртам се и се дърпам в отчаянието си да се измъкна от хватката им. Твърде много са, но са слаби и едва устояват на крака, докато се боря с тях.

Белият кичур надава серия стържещи писъци, подозрително напомнящи смях. Явно намира сценката за забавна.

Сграбчва ме и ме помъква обратно към потока от хора, които слизат от ферибота.

Изобщо не е възнамерявал да ме хвърля в кофата за мъчения. Искал е просто да си поиграе със затворниците и, предполагам, също и с мен.

Никога досега не съм желала нечия смърт. Но с цялото си сърце копнея да убия този скорпион.

Изкачваме се по павираната алея към главния блок на затвора, който се издига на върха на острова. Над нас орляк скорпиони лети в, както изглежда, хаотичен рояк. Понеже са толкова много, вдигат вятър и той духа от неестествено променящи се посоки. Знам от видяното по-рано, че ятото следва тренировъчен маршрут, но оттук изглежда и оставя усещането все едно си насред огромен кошер.

Никъде не се мяркат обикновени ангели. Няма начин това да е новото гнездо. От придобития ми до сега опит ангелите, струва ми се, предпочитат луксозния живот, а Алкатраз няма нищо общо с лъскав курорт. Тук сигурно е център за обработка на човеци.

Оглеждам се да разбера как са двете ми спътнички. Клара се забелязва лесно с изсъхналата си кожа и спаружено тяло, но не откривам никъде майка ми. Когато Клара ме вижда да я търся, също започва да се озърта, явно изненадана да установи, че мама не е редом с нея.

Изглежда никой не търси липсващ пленник. Не съм сигурна дали това е за добро, или за зло.

Не чувам нищо заради насекомското бръмчене на скорпионските крила, но пазачите ясно дават да се разбере накъде искат да вървим. Катерим се към каменната постройка на гигантската канара, каквато представлява Алкатраз, следвайки пътя, извървяван от толкова много затворници преди нас.

Странният вятър плющи в косата около главата ми и отразява какво чувствам отвътре.