Сюзън Ий
Ангелски свят (41)

41

Размазаното петно, литнало към ъгъла, отново се превръща в сестра ми. Приземява се е тупване. Трепвам, когато се блъска в стената и рухва на безполезните си крака.

От устните й се изтръгва тихо болезнено изпискване, но явно никой в стаята не й обръща внимание.

Ръждивият ангел вече е забравил за нея, зает да вдигне краката на Белиал. С другаря си го мятат на леглото. Демонът тупва върху скърцащите пружини. Изглежда мъртъв. Ще ми се да беше вярно.

Зад гърба им малката ми се сестра се извлачва по-навътре в тъмния ъгъл и се свива там. Придърпва краката си с ръце, за да ги притисне към гърдите си в ембрионална поза, докато наблюдава ангелите е ококорени, ужасени очи.

Белиал е в безсъзнание и главата му се килва под неудобен ъгъл срещу металната тръба, която служи за горна дъска. За да почива относително удобно, е достатъчно ангелите само да го придърпат малко по-надолу. Не го правят.

Друг ангел влиза с поднос със сандвичи и голяма чаша вода. Оставя храната и водата на масичката.

Докато се занимава с това, другите двама излизат и в стаята остават само Ръждивия и сервитьорът.

— Сега не го раздава такова шефче, а? — подхвърля Ръждивия.

— Чудя се колко ли дълбоко е проникнало острието в коремните му мускули… — разсъждава онзи, другият. — Как смяташ, ще стигне ли до храната?

Ръждивия небрежно издърпва паянтовата маса малко извън обхвата на Белиал.

— Вече не.

Ангелите се ухилват лукаво един на друг.

— Донесохме му храна и вода, както е редно. Не е наша вината, че не може да стане да си ги вземе, нали?

Ръждивия се озъбва, сякаш му се иска да срита Белиал.

— Той е най-нафуканият, гаден и надут нещастник, с когото ми се е налагало да работя!

— И на по-лоши съм попадал.

— Кажи поне един?

— Ти! — Сервитьорът се разсмива и хлопва вратата, понеже излизат от стаята.

Пейдж се гуши в мрака, очевидно напълно забравена. Сигурно и тя започва да огладнява и ожаднява.

Ако можеше да ходи, сега разполагаше с възможността да се промъкне до масата и да си открадне сандвич. Ала без инвалидната си количка е способна само бавно да се влачи по пода, да го сграбчи и да се извлачи обратно. Постижимо е, но разбирам защо не опитва. Трудно е да си представиш, че крадеш нещо, ако не можеш да избягаш.

Записът прекъсва.

На следващия кадър в стаята струи светлина — вероятно идва от малък прозорец някъде извън обхвата на камерата. Минало е известно време. Трудно е да се познае колко.

Болезнено ръмжене прераства във вой на гневно разочарование. Белиал е буден и се опитва да седне. Пада обратно на леглото с недоволно изсумтяване.

Лежи задъхан и изглежда не забелязва Пейдж, все още сгушена на каменния под в ъгъла. По превръзките около кръста на демона е избила ярка кръв. Той извръща глава и се втренчва в чашата с водата. Пресяга се, без да напъва коремните си мускули. На косъм не успява да докопа масичката със сандвичите.

Колкото и гладен и жаден да е, Пейдж несъмнено е по-гладна и жадна. Тя е мъничка. Няма никакви резерви.

Белиал отпуска ръка и удря по страницата на леглото. Пъшка от гняв и болка, понеже и това движение се отразява на раната му.

Отпуска се по гръб и се старае да лежи неподвижно. Преглъща сухо и се взира в чашата с вода на масата.

Поема си дълбок дъх, сякаш събира смелост, и се пресяга отново. Този път успява да се протегне още малко, но недостатъчно. Пъшка през стиснати зъби, докато се мести сантиметър по сантиметър към водата. Болката сигурно е чудовищна. Да беше друг на негово място, щях да го съжаля.

Демонът се предава с разочаровано сумтене и отново се отпуска в леглото. Лицето му е сгърчено от болка.

Пейдж сигурно е помръднала или е издала някакъв звук, понеже Белиал внезапно се втренчва сърдито в ъгъла.

— Ти пък какво правиш тук?

Сестра ми се притиска към стената.

— Да не са те пратили да ме шпионираш?

Тя поклаща глава.

— Махай се! — Демонът направо плюе думите. — Чакай. Я свърши нещо полезно и ми донеси водата и сандвичите от онази маса.

Пейдж се взира в ангела със страх. Горкичката! Ужасно ми се ще да спра записа. Каквото е станало — станало. Няма да променя нищо с това, че го гледам.

Само че съм хипнотизирана от този прозорец към миналото на сестра ми. Ако й се е наложило да мине през такова изпитание, понеже не съм била с нея да я защитя, тогава и аз не заслужавам да бъда защитена от гледането на преживелиците й.

— Хайде, размърдай се! — ревва срещу сестричката ми Белиал. Гласът му е толкова силен и твърд, че подскачам.

Пейдж се свива още повече.

После се просва на бетонния под и започва да се влачи към ангела. Очите й са направо огромни, а крачолите й се влачат зад нея почти празни.