Сюзън Ий
Ангелски свят (53)

53

Потокът от гости кипи около него, а той се е спрял като канара насред течението. Взира се в мен, сякаш забравил за реката от бляскава тъкан, пера във всевъзможни цветове, маскирани лица и чаши с шампанско, която се вихри наоколо.

Времето може и да е спряло за архангела с демонски крила, но не и за останалата част от света. Белиал продължава да се отдалечава сред тълпата, а Уриил, напротив, се приближава. Наложително е Рафи да се размърда скоро, иначе ще бъде принуден да се здрависа с врага си. При приближаването на високопоставения домакин ангелите наоколо пърхат с крила. Ако и Рафи не изпърха, Уриил несъмнено ще го забележи. Не е изключено да спре да си поговорят. Ще разпознае ли гласа му? Да влезеш на ангелско парти с демонски крила е почти равносилно да отидеш на стрелбище, маскиран като мишена.

Опитвам се да предупредя Рафи с поглед, докато се приближаваме към него, но той е изпаднал в транс и просто се е вторачил в мен.

Едва когато на практика става твърде късно, той примигва и най-сетне поглежда и Уриил. Свежда глава и се извръща, но го приклещват при опита му да тръгне в обратна посока, защото ангелите около него пристъпват напред да приветстват домакина си.

Не се сещам за никакъв начин да помогна на Рафи, който да не включва отсичането на главата ми или нещо също толкова ужасно.

Но ако отвлека вниманието на Уриил, той най-вероятно ще изчака да останем насаме, за да ми отсече главата и да ме даде за храна на псетата си със скорпионови опашки.

Или поне така се надявам.

Правя две малки стъпчици извън синхрон с моята близначка. Препъвам се.

Залитам върху Уриил и го блъскам по-силно, отколкото очаквах.

Той пък се спъва в един подлизурко и на ръката му плисва шампанско. Обръща се да ме погледне с ядна гримаса. В очите му чета обещание за вечни мъки.

Почти очаквам чудовищните скорпиони да ми се нахвърлят и да ме грабнат направо от празненството, за да ме завлекат в дълбините на някоя тъмница, където слугите на смъртта ще се втурнат да ме насекат на парчета в гробовния мрак. Когато Уриил ме гледа, няма нужда да се преструвам на ужасена.

Но точно както подозирах, разправията с мен ще почака, докато той приключи с приглаждането на перушината на гласоподавателите или е каквото там се занимават ангелите политици. Дотогава имам време да измисля как да се измъкна от тази каша.

По времето, когато Уриил префасонира жестоката си гримаса в по-приемливо за политик изражение и се обръща към почитателите си, Рафи вече не се вижда никъде.

На сърцето ми са нужни няколко минути да забави ход до нормалното. Гледам все напред и се държа като примерен аксесоар, срам ме е да се обърна към Анди и да видя изписания на лицето й ужас. Без мен тя няма да е особено полезна на Уриил, нали?

Надявам се Рафи да е успял да се мушне в някое тъмно ъгълче. Надявам се Пейдж да е добре и скоро да я намеря. Надявам се мама и Клара да се справят с трудностите и бягството им да бъде успешно. А сега на плещите ми ще тежи и Анди — очевидно се налага да я взема с мен, когато се махна, защото изчезването или убийството на близначката й за нея ще е равносилно на смъртна присъда. А и всичките онези хора от Алкатраз…

Идват ми твърде много.

Отговорността за майка ми и за Пейдж и бездруго почти ме смазва. Утешавам се с напомнянето, че съм просто дете, не герой. Героите имат склонност да умират по най-ужасни начини. А аз все някак ще се справя с всичко това и после ще водя най-спокойния живот, който човек може да си представи в Ангелския свят.

Анди и аз вървим след Уриил, който обработва тълпата и напредва към импровизираната естрада на поляната откъм океана. На подиума е наредена дълга маса с бяла покривка. Тя потръпва под океанския вятър, придържана на място от чинии и блюда. От двете страни на празен централен стол са насядали ангели — същинско копие на учениците по време на Тайната вечеря.

Уриил стига до предната част на масата и застава в средата й, загледан към празненството под него. Чудя се дали е редно и ние да си намерим места за сядане, но с Анди се колебаем достатъчно дълго, така че просто заемаме трофейните си пози от двете му страни.

Като по даден знак шумотевицата на партито заглъхва и всички погледи се вторачват в нас. По-точно в Уриил, разбира се, но съм достатъчно близо до него да остана с усещането, че всички се взират в мен, макар всъщност никой да не ме гледа.

Аз, от своя страна, внимателно търся сред гостите поне следа от един саркастичен ангел.

Поемам си дълбоко дъх. Наистина ли ми се иска Рафи да е още тук? Веднъж вече за малко да го спипат. Ако не се махне бързичко оттук, това си е чисто самоубийство за него.

Но не се сдържам да се попитам дали ме вижда.

Би следвало да се взирам в неутрална точка над тълпата, както го изисква позата ми, ала погледът ми постоянно се рее, за да проучва лицата под нас.

— Добре дошли, братя и сестри! — приветства ги Уриил, когато всички се успокояват. — Тази вечер сме се събрали да се обединим за една кауза и да празнуваме. Имам новини и притеснителни, и изумителни. Но първо тревожната…

Публиката слуша със затаен дъх.

— Преди хората да нападнат гнездото ни, приемахме, че се държат както се очаква от тях. Сега обаче до мен достигнаха вести, че се занимават със зловещи дела, които не бива да загърбваме…

Уриил махва на някого да се приближи. Един ангел извлачва на сцената изплашен мъж. Той носи избелели дънки, тениска на „Ролинг Стоунс“ и очила. Трепери и се поти, очевидно ужасен. Ангелът предава на Уриил малко вързопче.

Той го развързва и оставя съдържанието му да падне на сцената.

— Кажи ни, човече — подема архангелът, — кажи на всички какво си скрил в тази бохча.

Ококорен срещу тълпата, пленникът започва да се дави на шумни, стържещи глътки въздух. Дълго не проронва и дума. Накрая тъмничарят му го сграбчва за косата и дръпва главата му назад.

— Пера — изпъшква нещастникът. — Една… шепа пера.

— И? — подканва го Уриил.

— Ко… коса. Кичур златна коса.

— И какво още, човече? — пита архангелът с леден глас.

Погледът на пленника шари наоколо, той е в капан и няма накъде да бяга. Тъмничарят дръпва отново главата му назад така, сякаш се кани след миг да му строши врата.

— Пръсти — изхлипва трафикантът. По лицето му се стичат сълзи и се чудя с какво ли си е изкарвал хляба, преди светът да се свърши. Доктор ли е бил? Учител ли? Магазинер?

— Два… отрязани… пръста — изпъшква между риданията си. Пазачът го пуска. Той рухва разтреперан на сцената.

— И откъде са дошли тези пера, коса и пръсти?

Тъмничарят вдига ръка, а пленникът се присвива и закрива лицето си.

— Взех ги от друг човек — хлипа той. — Никого не съм наранил. Кълна се. Никога не съм наранявал никого!

— Откъде са дошли? — повтаря Уриил.

— Не знам — изплаква пленникът.

Тъмничарят го сграбчва за раменете и дори от мястото си чувам пукането на счупени кости.

Трафикантът изплаква от болка.

— Ангелски са! — И пада разплакан на колене. В ужаса си стрелка поглед из враждебната тълпа. — Ангелски органи са!

Почти прошепва признанието си, но зрителите са се смълчали и съм сигурна, че са го чули.