Сюзън Ий
Ангелски свят (15)

15

Рафи вдига меча си във въздуха. Легионът ангели също вадят мечове в отговор. Редица след редица крилатите воини политат в небесата под съпровода на мощен боен вик.

Толкова много ангели в боен строй направо ти спират дъха. Легионът се понася в битка, предвождан от Рафи.

В мислите ми шепнешком се оформя представата за…

Слава.

След това, по-бързо от удар на сърцето, синьото небе и крилатите мъже изчезват.

Намираме се насред ливада посред нощ.

Орда от страховити адови бесове е прилепски лица ме нападат като лавина с оглушителни чудовищни крясъци. Рафи прави крачка напред и започва да върти меча си с перфектна прецизност, точно както в сънищата ми.

До него се сражават и защитават гърба му ангелските воини, някои вече съм виждала в старото гнездо. Шегуват се и си разменят закачки, докато се бият и се отбраняват един друг от чудовищата на нощта.

Нова представа отеква в главата ми, за…

Победа.

Сцената се сменя отново и пак сме в небесата, но този път — насред гръмотевична буря. Тътен разтърсва тъмните облаци и светкавици озаряват сцената в рязък контраст. Рафи и малка група воини се реят в дъжда и следят как отвеждат цяло ято ангели в окови.

Затворниците летят с покрити с шипове пранги на китките, глезените, шията и главата. Шиповете са от вътрешната страна, така че се забиват в плътта им. Дъждът отмива кръвта на неравни ручейчета по лицата, ръцете и краката им.

По едно набито изчадие с прилепово лице и кожести крила е яхнало раменете на всеки затворник. Адовите бесове държат веригите на нашийника и ги използват вместо юзди. Дърпат веригата първо в една посока, после в друга и безмилостно забиват шиповете, затова ангелите летят като пияни. Демонични бесове са накацали и по оковите, свързващи затворниците един с друг.

Част от това ято ангели се сражаваха с Рафи на полето. Смееха се заедно с него и му пазеха гърба. Сега го гледат с изпепеляваща болка в очите, докато ги подкарват като говеда на заколение.

Другите воини ги наблюдават с безмерна мъка, мнозина са свели глави. Но Рафи единствен полита към затворниците и се ръкува с някои от тях, както се носи надолу към земята.

Докато сцената избледнява, още една дума се оформя в ума ми:

Чест.

А след това се озовавам отново под дървото в Станфордската горичка.

Стомахът ми се обръща, докато завършвам замаха си и забивам острието в земята, където допреди секунда стоеше катерицата. Толкова силно стискам юмруци около дръжката, че кокалчетата ми ще се пръснат всеки момент.

Катерицата се е покатерила на едно дърво и ме гледа. Изглежда дребна и незначителна на фона на онова, което видях току-що.

Пускам меча и тупвам по задник.

Не знам колко време съм седяла под дървото задъхана, но подозирам, че е било доста. Светът се състои само от синьото октомврийско небе, аромата на тревата и необичайната тишина, възцарила се навсякъде, откакто хората изоставиха колите.

Дали мечът би могъл да си комуникира с мен? Да ми праща съобщение, че е създаден за епични битки и слава, а не за да преследва катерици и да го издокарват като сладурско плюшено животинче?

Това, разбира се, са налудничави приказки.

Но не по-налудничави от онова, на което току-що станах свидетел.

Ще ми се да отклоня влака на мисълта си. Всичко дори с лек мирис на лудост е път, по който не искам да тръгвам. Но се оставям да извървя този поне веднъж.

Рафи каза, че мечът му има следа от разум. Ако по наистина шантава случайност е вярно, тогава защо да няма и чувства. И даже спомени, които да сподели с мен.

През нощта след нападението на онези типове дали не се разочарова, че нямам понятие как да го използвам в бой? Срамно ли е за един меч някой да го върти, все едно замахва със сопа? Дали наистина не се опитваше да ме научи как да го ползвам с помощта на сънищата ми?

Това направо ме побърква. Би следвало да мина на огнестрелно оръжие или нещо по-малко инвазивно и с по-малко собствено мнение. По някое време дори ставам, обръщам гръб на меча и се отдалечавам на няколко крачки.

Но, разбира се, не мога да го изоставя.

Това е мечът на Рафи. Все някога ще дойде ден да си го поиска.

На път към училището се поколебавам около опашката за храна. Виждам наредени нови хора, но дължината й не е намаляла. Съпротивата въвежда система, която включва ограничени дажби два пъти дневно. Но докато всичко това се уреди, новодошлите все още се трупат и прекарват голяма част от времето си в чакане за храна.

Въздъхвам и се нареждам най-отзад.

Прибирам се в стаята ни. Тя е празна. Не съм сигурна дали е добра идея Пейдж да излиза навън сред хора, но предполагам, че с майка ще се върнат скоро. Оставям три кюфтета на учителското бюро. Не питах от какво месо са, ала се съмнявам да са телешки.

Помолих кюфтетата да са почти сурови, специално споменах да са „с кръвчица“ с идеята, че това е най-близкото до напълно сурово месо, което мога да получа, без да будя подозрения. Разочарована съм да открия, че дори и каймата в средата не е особено розова.

Изрязвам опечената част около розовата среда и я оставям настрани за Пейдж. Поне ще се опитам да проверя дали ще е в състояние да изяде недопеченото месо. Старая се да не мисля много по темата.

Подозирам, че преди да я намерим, тя не е излизала от лабораторията в новата си форма, иначе щеше да знае какво може да яде. Ако я бях открила ден по-рано, дали щях да я спася от всичко това?

Натиквам тези мисли в старата тъмница в главата ми и методично изяждам сандвича с кюфте. Салатката и доматът са направени от нещо, което сигурно няма общо с истинските зеленчуци, но ми напомня за тях и това е достатъчно. Хлебчето обаче е току-що опечено и много вкусно. Лагерът е извадил късмета да намери пекар, вещ в правенето на хляб по старите рецепти.

Изваждам меча на Рафи и полагам оголеното острие в скута си. Прокарвам пръсти по метала. Светлината озарява изкованите пластове по стоманата и показва украсата от синкаво сребристи вълни.

Ако се отпусна, усещам лекия прилив на тъга, която струи от меча. Той скърби. Не е нужно да си гений, за да се досетиш за кого по-точно.

— Покажи ми още нещо — настоявам, макар че не съм сигурна дали ще го понеса точно сега. Коленете ми вече са омекнали и се чувствам изцедена. Дори в свят, където съществуват ангели, все още е шокиращо някоя от вещите ти да споделя спомените си с теб.

— Разкажи ми за Рафи.

Нищо.

— Добре. Нека се упражняваме за битка — предлагам с ентусиазиран тон, все едно говоря на малко дете. — Още някой урок ще ми дойде добре.

Поемам си дълбоко дъх и затварям очи.

Нищо.

— Добре. Е, тогава значи не ми остава нищо друго, освен да украся мечето с панделки и джуфки. Как ти харесва цвят пепел от рози? Стаята се полюшва, после се преобразява.