Сюзън Ий
Ангелски свят (2)

2

Двете с Пейдж сме свикнали да ни зяпат. Аз просто пренебрегвах зяпачите, но тя винаги им се усмихваше от инвалидния си стол. И хората почти винаги отвръщаха на усмивките й. На чара на Пейдж се устояваше трудно.

Едно време.

Майка ни отново започва да говори на езици. Този път гледа мен, докато си напява, все едно се моли за мое благо. Гърлените подобия на думи, които излизат от устата й, преобладават над сподавеното шушнене на тълпата. Оставете на майка да добави сериозна доза зловещ привкус дори посред задимен бял ден.

— Добре, хайде да слизаме! — обажда се Ави със силен глас. Той е почти два метра висок, широкоплещест и мускулест, но властното му излъчване и самоувереността са онова, заради което изпъква в тълпата като водач на Съпротивата. Всички го гледат и го слушат, докато обикаля разнообразните камиони и джипове с вид на истински армейски командир във военна зона. — Слезте от камионите и влезте в сградата. Постарайте се да не се показвате под открито небе, поне доколкото е възможно.

Заповедите му разчупват вцепенението и бежанците започват да скачат от камионите. Пътниците в нашия се бутат и се блъскат в стремежа си да се махнат по-далеч от нас.

— Чуйте ме, шофьори! — подвиква Ави. — Щом колите се освободят, разпръснете ги и ги паркирайте наблизо. Скрийте ги сред спрените автомобили или на места, където трудно ще се забелязват отгоре.

Той крачи през реката от бежанци и войници, като придава цел и посока на хората, които иначе биха се загубили.

— Не искам по нищо да личи, че този район е обитаем! В радиус една миля руините да не се разчистват и да не се изхвърля нищо! — Ави спира, понеже пред него Ди и Дум стоят един до друг и ни гледат. Казва им: — Господа?

Близнаците се отърсват от транса и се обръщат към него.

— Моля, покажете на новобранците къде да отидат и какво да правят.

— Тъй вярно! — С хлапашка усмивка Ди детински отдава чест на Ави.

— Новаци! — подвиква Дум. — Всеки, който не знае какво се очаква от него, да ни последва!

— Хайде насам, народе! — подкрепя го Ди.

Явно говори на нас. Надигам се сковано и автоматично посягам към сестра ми, но се спирам, преди да я докосна, сякаш част от мен вярва, че тя е опасно животно.

— Хайде, Пейдж!

Не съм сигурна какво ще сторя, ако не се помръдне. Но тя се изправя и ме следва. Не знам дали някога ще свикна да я гледам как стои на собствените си крака.

Майка също ни следва. Тя обаче не спира да си напява. Даже обратното, бръщолеви си по-силно и по-трескаво отпреди.

И трите се вливаме в потока новодошли, които следват близнаците.

Дум върви заднешком, за да си приказва с нас.

— Връщаме се в гимназията, където инстинктите ни за оцеляване са наточени като бръсначи!

— Ако те сполети желание да драскаш по стените или да набиеш стария си учител по математика — допълва Ди, — прави го там, където птичките не могат да те видят.

Подминаваме основния училищен корпус. Гледана от улицата, гимназията изглежда измамно малка. Зад главната постройка обаче има цял кампус модерни сгради, свързани с покрити с навеси алеи.

— Ако сте ранени, настанявайте се в тази чудесна класна стая — Ди отваря най-близката врата и наднича вътре. В класната стая на подиум е монтиран скелет в реални размери. — Костите ще ви правят компания, докато чакате да дойде доктор.

— А ако сред вас има доктори — добавя Дум, — пациентите ви чакат.

— Това всичките ли сме? — питам. — Само ние ли сме се спасили?

Близнаците се споглеждат.

— На зомби-момичетата разрешено ли им е да приказват?

— Ако са сладки и имат желание да участват в зомби-момичешки битки в калта.

— Пииич! Страхотна идея.

— Отвратителна представа! — поглеждам Ди-Дум изпод вежди, но тайно се радвам, че не са се шашнали, задето се върнах от мъртвите.

— Няма да избираме най-изгнилите зомбита, Пенрин. Само такива като теб, прясно излезли от гроба!

— Ама ще са с разкъсани дрехи, нали се сещаш.

— И гладни за цииииици!

— Той иска да каже „мозъци“.

— Точно това имах наум.

— Ще ми отговорите ли на въпроса, ако обичате? — намесва се тип с очила без нито една пукнатина. Не изглежда в настроение за шегички.

— Веднага — отвръща Ди и си придава извънредно сериозен вид. — Това е нашият сборен пункт. Тук ще се срещнем с останалите.

Продължаваме да вървим под бледото слънце, а типът с очилата се озовава в най-задната част на групата.

Дум се навежда към Ди и прошепва, достатъчно високо да го чуя и аз:

— На колко си готов да се обзаложиш, че онзи ей там ще е в първата редица да залага за битката със зомби-момичета?

Двамата си разменят усмивки и шават с вежди един на друг.

Октомврийски вятър прониква през блузата ми и не мога да се сдържа да не погледна към натежалото небе в търсене на един конкретен ангел с крила с форма на прилеп и с ръбато чувство за хумор. За малко да се спъна в избуялата трева и се заставям да отклоня очи.

През прозорците на една класна стая се виждат плакати и списъци с изискванията за прием в колеж. В друга са наредени витрини с ученическо творчество. Полиците направо преливат от фигурки от глина, дърво и папиемаше във всевъзможни цветове и стилове. Някои са толкова добри, че ме натъжава мисълта за децата, които ще бъдат лишени от възможността да се занимават с изкуство още много, много време.

Докато пресичаме училището, близнаците имат грижата да се държат зад семейството ми. Изоставам с мисълта, че не е зле Пейдж да се движи най-отпред, където да й хвърлям по някое око. Тя крачи сковано, сякаш още не е свикнала с краката си. И аз не съм свикнала да я виждам в това състояние и не мога да отлепя очи от грубите шевове по цялото й тяло, които й придават вид на вуду кукла.

— Значи това е сестра ти? — пита Ди тихичко.

— Аха.

— За нея ли си рискува живота?

— Същата.

Близнаците кимат любезно — така механично хората клатят глава, когато не искат да изкажат обидна мисъл. Ръфвам ги:

— Вашето семейство да не е по-свястно?

Ди и Дум се споглеждат и размишляват няколко крачки.

— Нъцки — решава Ди.

— Ами не е — признава и брат му в същия момент.

Новият ни дом е кабинет по история. По стените са накачени списъци с дати и плакати на сцени от човешката история. Изобразяват Месопотамия, великите пирамиди в Гиза, Османската империя и управлението на династията Мин. Също и Черната смърт^[1].

Моят учител по история твърдеше, че Черната смърт е ликвидирала от трийсет до шейсет процента от населението на Европа. Помолил ни беше да си представим какво ще се случи, ако загинат шейсет процента от обитателите на сегашния свят. Тогава не успях да се справя. Струваше ми се толкова нереално!

Над всички тези плакати с древна история изпъква и властва снимка на астронавт на Луната, зад когото изгрява синята Земя. Всеки път, когато видя нашата синьо-бяла топка, гледана от космоса, все си мисля, че несъмнено е най-прекрасното нещо във вселената.

Но сега и тя ми се струва нереална.

Отвън на паркинга бръмчат нови камиони. Отивам до прозореца, а майка се захваща да избута бюра и столове на една страна. Надничам навън и виждам единия от близнаците да води замаяни новопристигнали към училището по подобие на Чудния свирач.

Зад мен малката ми сестричка се обажда:

— Гладна съм.

Втриса ме и бързам да натикам всички грозни мисли в тъмницата в главата си.

Виждам отражението на Пейдж в прозореца. В неясната нереалност на този образ тя гледа към майка като всяко друго дете с надежда за вечеря. Но стъклото е криво и обезобразява главата й, шевовете изпъкват още повече и по-острите й от бръснач зъби ми се струват по-големи.

Мама се навежда и погалва детенцето си по главата. Започва да тананика на Пейдж зловещата си песен-извинение.