Сюзън Ий
Ангелски свят (1)

1

Всички ме мислят за мъртва.

Лежа с глава в скута на майка ми в откритата каросерия на голям камион. Утринната светлина гравира печални бръчки по лицето на мама, а тътенът на двигателя вибрира през отпуснатото ми тяло. Част сме от кервана на Съпротивата. Половин дузина военни камиони, микробуси и джипове криволичат между изоставените коли и се отдалечават от Сан Франциско. На хоризонта зад нас още тлее пожарът от удара на Съпротивата по гнездото на ангелите.

Витрините на магазините по протежение на шосето са облепени с вестници, които го превръщат в коридор от спомени за Голямото нападение. Няма нужда да чета статиите, за да знам какво се казва в тях. Всички със затаен дъх следяха новините в онези първи дни, когато журналистите още правеха репортажи.

ПАРИЖ В ПЛАМЪЦИ. НЮ ЙОРК НАВОДНЕН.

МОСКВА РАЗРУШЕНА.

КОЙ ЗАСТРЕЛЯ ГАВРАИЛ, БОЖИЯ ВЕСТИТЕЛ?

АНГЕЛИТЕ ТВЪРДЕ ПЪРГАВИ ЗА РАКЕТИТЕ.

СВЕТОВНИТЕ ЛИДЕРИ РАЗПРЪСНАТИ И ИЗГУБЕНИ.

КРАЯТ НА ДНИТЕ.

Минаваме покрай трима плешивковци, увити в сиви чаршафи. Те лепят петносаните и смачкани афиши на една от апокалиптичните секти. Чудя се колко ли време ще е нужно в царството на уличните банди, сектите и Съпротивата, за да се присъединят всички към една или друга групировка. Предполагам, че дори краят на света не може да ни спре в стремежа да принадлежим някъде.

Членовете на сектата спират на тротоара да ни гледат как минаваме в претъпкания си камион.

Нашето семейство сигурно им се струва незначително — просто уплашена майка, тъмнокоса тийнейджърка и седемгодишно момиченце, седнали в каросерия, пълна с въоръжени войници. По всяко друго време щяхме да изглеждаме като овце в компанията на вълци. Но ние имаме излъчване — даже би могло да се каже, че внушаваме респект.

Част от съпровождащите кервана войници носят камуфлажно облекло и са въоръжени с пушки. Други обслужват картечници, все още прицелени към небето. Има и току-що прибрани от улиците, с примитивни бандитски татуировки, за които сами са се жигосвали да отбелязват колко жертви са свалили.

Но всички до един се гушат встрани от нас, за да стоят на безопасна дистанция.

Майка ми продължава да се люлее напред-назад, както през последния час, откакто напуснахме гнездото, преди да го взривят, и си напява в своя вариант на говоренето на езици. Гласът й се извисява и затихва, сякаш води яростен спор с Бога. Или може би с дявола.

Сълза капва от брадичката й и каца на челото ми, и така узнавам, че сърцето й се къса. Къса се за мен, седемнайсетгодишната й дъщеря, чиято задача е да се грижи за семейството.

Поне доколкото майка знае, аз съм просто безжизнен труп, донесен й от дявола. Сигурно никога няма да успее да изтрие спомена как лежа отпусната в обятията на Рафи с озарени от пламъците демонски крила.

Чудя се какво ще си помисли, ако някой й каже, че Рафи всъщност е ангел, на когото с измама са дали демонски крила. Дали би й се сторило по-странно, отколкото да й съобщят, че всъщност не съм мъртва, а в странна парализа след ужилване от чудовище — ангел-скорпион? Сигурно ще си помисли, че и събеседникът й е не по-малко луд от нея.

Малката ми сестричка е седнала до мен неподвижно вцепенена. Очите й се взират в нищото и гърбът й е идеално изправен, при все криволиченето на камиона. Пейдж досущ наподобява изключена играчка.

Коравите мъжаги в каросерията не спират да й хвърлят потайни погледи — като момченца, които надничат над ръба на одеялата си. Тя прилича на насинена, покрита с шевове кукла от кошмарите. Не ми се мисли какво трябва да й се е случило, за да се окаже в това състояние. Част от мен копнее да узнае повече, но друга част се радва, че не знам нищо.

Поемам си дълбоко дъх. Рано или късно ще се наложи да стана. Нямам друг избор, освен да се изправя срещу света. Вече напълно владея тялото си. Съмнявам се дали ще участвам в битка, но поне ми се струва, че мога да се движа.

Сядам.

Ако бях обмислила нещата по-добре, щях, предполагам, да съм подготвена за писъците.

Начело на пищящите е майка ми. Безграничният ужас я вцепенява, очите й са ококорени до невъзможност.

— Всичко е наред — казвам. — Всичко е наред!

Говорът ми е завален, но съм благодарна, че не звуча като зомби.

Случилото се щеше да е смешно, ако изключим отрезвяващата мисъл, която изниква в главата ми: Днес живеем в свят, където убиват подобните на мен, само защото са по-особени.

Вдигам ръце в успокоителен жест. Опитвам се да кажа нещо, за да укротя войниците, но думите ми се давят в писъци. Паниката в малко пространство, каквото е каросерията на камион, явно е заразна.

Другите бежанци се блъскат един в друг в опит да се сврат в задната част на каросерията. Има и готови да скочат както сме в движение.

Войник с мазни пъпки вдига пушката си срещу мен и я стиска, сякаш се кани да изпълни първото си, най-страшно убийство.

Напълно съм подценила нивото на първичния страх, който се развихря около нас. Хората са изгубили всичко — семействата си, безопасността, дори своя Бог.

А сега към тях се пресяга съживен труп.

— Добре съм — казвам бавно и възможно по-ясно. Посрещам погледа на войника с намерението да го убедя, че не се случва нищо свръхестествено. — Жива съм.

Известно време не съм сигурна дали спътниците ни ще се успокоят, или ще ме изхвърлят от каросерията на камиона под съпровода на стрелба. Мечът на Рафи още е препасан на гърба ми, почти скрит под якето. Това ми носи някаква утеха, макар очевидно острието да не е в състояние да спре куршумите.

— Хайде де — старая се да говоря кротко и да се движа много бавно. — Просто бях в безсъзнание. Това е всичко.

— Беше мъртва — възразява бледият войник, който не изглежда и ден по-възрастен от мен.

Някой блъска по покрива на камиона.

Всички подскачаме и вадя късмет, че момчето не натиска неволно спусъка.

Задното прозорче се отваря с плъзгане и Ди подава глава при нас. Оглежда ни строго, само дето е трудно да го приемаш твърде сериозно с все рижата коса и детинските лунички.

— Хей! Махайте се от мъртвото момиче! Тя е собственост на Съпротивата.

— Аха — обажда се и брат му Дум от вътрешността на кабината. — Трябва ни за разни аутопсии и такива работи. Да не мислите, че лесно се намират момичета, утрепани от демонски принцове?

Както винаги, не успявам да различа близнаците един от друг, така че наслуки кръщавам единия Ди, а другия Дум.

— Няма да убивате мъртвото момиче — нарежда Ди, сочи младежа с пушката и го измерва със строг поглед. — На теб говоря, войниче!

Човек ще рече, че щом близнаците приличат на чифт натопорчени Роналд-макдоналдовци с прякори като Туидълди и Туидълдум, това ще ги лиши от всякакъв авторитет. Но тези двамата явно притежават таланта в рамките на един удар на сърцето да преминават от шеговит тон до смъртоносна сериозност.

Е, поне се надявам, че се шегуваха за аутопсията.

Камионът спира на паркинг. Всички се озъртат и това измества вниманието от мен.

Тухлената сграда пред нас ми е позната. Не е моето училище, но все пак съм идвала тук доста често. Това е гимназията „Пало Алто“, известна с умилителното „Пало хай“.

На паркинга спират общо половин дузина камиони и джипове. Войникът все още не откъсва поглед от мен, но сваля пушката си под ъгъл 45 градуса.

Докато останалите возила от малкия керван паркират край нас, много от хората ни зяпат. Всички са ме видели в обятията на съществото с демонските крила, което всъщност беше Рафи, и до един си мислят, че съм била мъртва. Обзема ме стеснение и сядам на пейката до сестра си.

Един от спътниците ни се пресяга да ме пипне за ръката. Навярно иска да провери дали съм топла като живите или студен мъртвец.

Изражението на сестра ми мигновено се променя от безизразна празнота в животинска гримаса и тя посяга да ухапе мъжа. Щом се раздвижва, по-острите й от бръснач зъби блясват и това подсилва заплахата.

Веднага щом зяпачът се дръпва, Пейдж се връща към вцепенения покой и кукленската стойка.

Мъжът се взира в нас и мести поглед помежду ни в търсене на отговори на въпроси, за които съм неспособна да му помогна. Всички на паркинга видяха какво стана току-що, така че те също ни зяпат.

Добре дошли на представлението с уроди.