Сюзън Ий
Ангелски свят (44)

44

Докторът изключва телевизора.

— Това е всичко.

Налага се да преглътна сълзите си, преди да попитам:

— Какво стана после?

— Белиал я държа в стаята си като кученце, докато се възстанови достатъчно, за да отиде в гнездото. Трябваше да докладва на архангел Уриил. Нещо си за легендарен ангел, отсъствал дълго време.

Рафи. Белиал е трябвало да съобщи, че Рафи се е спасил.

— За каквото и да ставаше дума — продължава Доктора, — Уриил беше недоволен. Белиал се върна в много лошо настроение и си го изкара на сестра ти. След като дни наред я беше третирал като домашно животинче — хранеше я, говореше й и я водеше навсякъде със себе си — просто я изостави в ръцете на медицинския екип. Изрита я от пътя си и повече не се сети за нея… — Той изважда касетата. — Пейдж все питаше за него, докато ние… те… я превърнахме в онова, което представлява в момента.

— Търсела го е?

Доктора свива рамене:

— Беше единственият й познат в новата й обстановка.

Кимам, но много ми се гади.

— И в какво точно я превърнахте?

— Не се ли самонаказа достатъчно за днес?

— Не се преструвай, че ти пука. Кажи ми.

Той въздъхва.

— Децата бяха специален страничен проект на Уриил. Понякога ми се струва, че просто му харесва да си играе на Господ — едно време, преди цяла вечност, и мен ме обвиняваха в същото. Той искаше децата да изглеждат като твар, каквато дори не бе способен да опише. Никога не бил виждал онези, които децата трябвало да наподобяват, но пък и другите наистина важни ангели не ги били познавали.

Боях се да попитам, но все пак го сторих:

— А какво целеше да се получи накрая?

— Мерзки твари. Неестествени деца, които ядат хора. Идеята беше да се скитат по света и да тероризират населението — част от безконечните политически машинации на ангелите.

Ясно — така Уриил ще ги представи за нефилими и ще обвини Рафи, че не си е свършил работата. По този начин ще съсипе репутацията на съперника си и ще спечели изборите за Вестител.

— Нарочно си превръщал деца в чудовища?

Доктора въздъхва — не очаква да го разбера.

— Всеки момент човешката раса ще загине и поне аз съм изплашен до мозъка на костите. Ако не измислим спасителен план, това ще е краят ни… — Махва с ръка, своеобразно подканване да огледам цялата фабрика за скорпиони. — Специалното ми положение позволява да направя нещо, за да помогна да измислим как да се спасим. Имам достъп до оборудването на ангелите и до знанията им. Разполагам с доверието им и с ограничена свобода да работя под носа им… — Обляга се изтощен на стената. — Единственият начин да помогна на човешката раса обаче е да изпълнявам всяка заповед на ангелите. Дори да е ужасяваща. Дори да е дяволски душесъсипваща… — Оттласва се от стената и тръгва да крачи из кабинета. — Готов съм на всичко, само и само да не съм човекът, чиито избори се връщат да го преследват нощ след нощ, но ето ме тук. Сам съм, други няма. Разбираш ли ме?

Разбирам едно: накълцал е малката ми сестричка и я е превърнал в „чудовище“.

— И как точно помагаш на човешката раса?

Той поглежда към обувките си.

— Опитах няколко експеримента, пазя ги в тайна от ангелите. Откраднах малко ангелска наука — или магия, или както искаш я наречи — и я приложих тук-там. Ако научат за това, ангелите ще ме убият. Но засега разполагам само с възхитителни възможности. Още нямам потвърден успех.

Не възнамерявам да позволявам на този касапин да се гордее с работата си. Но и да го соча с пръст едва ли ще ми донесе отговори.

— Защо си направил сестра ми да се движи като машина?

— Какво имаш предвид?

— Седи с изправен гръб, движенията й са сковани, главата й се върти, сякаш шията й не работи както преди… сещаш се — прилича на робот.

Освен когато напада някого, така де.

Докторът ме поглежда, все едно съм се побъркала.

— Момиченцето е било нарязано и зашито като парцалена кукла. И ти ме питаш защо се движи сковано?

Човекът, причинил й всичко това, ме гледа отвисоко, като че ли аз съм нечувствителната.

— Измъчват я болки. — Подтекстът на тона му е „Не е ли очевидно“. — Само защото функционира гладко, не значи, че не страда от нетърпима, смазваща болка. Представи си следната картина: цялата си нарязана, мускулите ти са откъснати и сменени, закърпена си и всяка фибра на тялото ти е променена. И в добавка никой не ти дава болкоуспокояващи. Ето, така се чувства тя. Навярно няма да сгреша в предположението, че въобще не си й предложила аспирин.

Все едно ме удари право в корема.

— Е защо според теб си е тръгнала, а?

Призлява ми от мисълта как се е чувствала Пейдж.

Дори на Рафи дадох аспирин, когато беше в безсъзнание и преди изобщо да го опозная. Дадох болкоуспокояващо на врага, а изобщо не ми хрумна да го предложа на сестра си. Защо?

Защото тя приличаше на чудовище, ето затова. И през ум не ми мина, че и чудовищата ги боли.

— Имаш ли някакви предположения къде е отишла? — Увереността ми съвсем се изпарява, като чувам треперенето на гласа си.

Докторът поглежда изключения телевизор.

— Не е тук. Щях да съм научил вече, ако се е върнала. Но ако си права и е минала оттук дори за кратко, вероятно търси нещо. Или някого.

— Кого? Тя вече беше при мен и майка ми. Ние сме единствените й близки на света.

— Белиал — отвръща Доктора уверено. — Единствен той би я разбрал. Само той ще я приеме и няма да я съди.

— Какви ги говориш? Последно при него би изтърчала!

Доктора свива рамене:

— Той е чудовище. Тя е чудовище. Кой друг би я приел, без да я смята за изрод, а и да разбере какво изпитва?

— Ние… — От думите ми пресъхва устата.

Представата Пейдж да потърси утеха при Белиал ме потриса.

Но ако те двамата бяха попаднали заедно в лагера на Съпротивата, хората нямаше ли да се опитат да ги заловят като чудовища от един отбор? Все едно са нещо отделно, а не част от нас, човечеството.

— Възможно е сестра ти дори да страда от лек Стокхолмски синдром.

Не ми харесва как прозвучава това твърдение.

— Това пък какво е?

— Понякога отвлеченият развива привързаност към похитителя си.

Зяпам неразбиращо Доктора.

— Не е често срещано явление, но се случва.

Хващам се за облегалката на креслото и сядам внимателно като старица. Самата представа малката Пейдж да си няма към кого да се обърне, освен към страшилище от рода на Белиал, ми причинява повече болка, отколкото самият край на света.

— Белиал — прошепвам едва чуто. Затварям очи и си заповядвам да не допусна сълзите ми да потекат. — Знаеш ли къде е той?

Собствените ми думи ме пронизват като ножове.

— Би трябвало вече да е стигнал до новото гнездо. Там се мъти нещо голямо и архангелът е поставил задача на Белиал.

— Каква по-точно?

— Нямам представа. Аз съм просто лабораторна маймунка. Казват ми само каквото трябва да знам — Доктора ме наблюдава внимателно. — Поговори с капитана на ферибота за спасяването на затворниците от Алкатраз и после върви в гнездото.

— А какво ще стане, ако…

— Независимо дали успееш да уговориш капитана за спасителна мисия, или не, върви в гнездото! Броят на загиващите хора тук не е по-страшен от онова, което се случва там. Сестра ти е по-важна, отколкото просто да пуснем затворниците в по-голяма кланица, в каквато ще се превърне светът, ако не успеем да измислим начин да предотвратим това.

Думите на Доктора най-сетне ми проясняват мозъка.

— Какво прави Пейдж толкова важна?

Не мога да прикрия недоверието, оцветяващо въпроса ми.

— Тя е много специално момиченце. Ще ни бъде от помощ при борбата с ангелите. Ако я намериш в гнездото, доведи я тук при мен. Ще поработя с нея. Ще й помогна, ако успея.

— Как точно ще й помогнеш?

Докторът разтрива тила си едновременно със срам и възбуда.

— Честно казано, още не съм сигурен. Промених децата в последната група с надеждата да увелича шанса ни за оцеляване като вид. Отчаян ход в отчаяни времена. Ангелите ще ме разкъсат на парчета, ако разберат какво съм направил. Само че по време на нападението срещу гнездото и преди дори да имам възможност да видя дали планът ми ще проработи, променените деца бяха избити… — Той отново тръгва да обикаля малкия кабинет. — Сега научих от теб, че едно дете се е спасило. Трябва да я намерим! Не съм съвсем сигурен точно на какво е способна и дори дали всичко работи, както съм го предвидил. Но човечеството има шанс. Мъничък, но все пак е по-добре от останалото, с което разполагаме в момента.

Не му вярвам повече отколкото бих повярвала на бесен ангел. Но засега съм готова да приема плана му.

— Добре. Помогни ми да намеря Пейдж и ще я върна при теб.

Доктора ме поглежда, сякаш знае, че не му вярвам.

— Нека се разберем съвсем ясно. Недопустимо е някой от рода на Белиал да контролира сестра ти. Разбираш ли ме? Под контрола на демона рискуваме тя да се окаже съществен инструмент за нашето изчезване. Трябва да я примамим надалеч от него. Току-виж тя наистина се окаже последната ни надежда.

Страхотно.

Преди светът да се разпадне, наистина ще ми дойде добре поне още една неделна сутрин двете с Пейдж да си похапнем мюсли и да погледаме анимации в апартамента ни в спокойния унес, преди майка да се събуди. Най-голямата ни грижа по време на такива утрини беше дали в края на седмицата е останало от любимата ни закуска или трябва да се примирим с онази без захар.

— Ако не успея да напусна острова или ти не успееш да ме откриеш… — Доктора замълчава за момент, потънал в размисли за всички евентуални ужасни възможности. — На теб се пада отговорността да откриеш на какво е способна Пейдж и дали може да помогне на хората. Ако сестра ти не е в състояние да спаси човечеството, значи съм просто един зъл доктор, който върши ужасни гадости в полза на врага. Моля те, не допускай да се окажа такъв човек!

Не съм сигурна дали именно мен умолява за това, но все пак кимам.

Доктора отвръща на кимването ми.

— Добре. Ела с мен.