Джаклин Уилсън
Целувката (9)

9

В понеделник Люси продължаваше да ми се цупи, но Миранда се държеше изненадващо приятелски. През обедното междучасие се приближи бързо до мен и ме прегърна, сякаш бяхме най-добри приятелки.

— Здрасти, Силви — каза тя. — Хайде да отидем някъде само двете. Нали още не си обядвала? Искаш ли да се измъкнем през задния двор и да отидем да си вземем пържени картофки?

През обедното междучасие ни беше абсолютно забранено да напускаме терена на училището. Обикновено спазвах всички наредби, но този път кимнах утвърдително. Опитах се да се държа така, сякаш не е нищо особено, но когато заобикаляхме стола, минахме наведени зад камиончето за доставки и после бързо затичахме към задния вход. Продължихме да тичаме до края на пътя, след което бавно забавихме ход, спряхме и се разсмяхме.

— Видя ли! Казах ти, че ще бъде фасулска работа — рече Миранда. — Хайде, да вървим да си вземем картофки.

— Значи досега никога не си го правила?

— Никога. — Тя се усмихна. — Очевидно изобщо не ми влияеш добре, Силви. Караш ме да постъпвам неправилно.

— Да бе, като че ли наистина съм някаква немирница — отвърнах аз.

— Точно такава си. Я как си целувала гаджето ми в петък вечер!

— Какво?

— След като си тръгна, Анди не спря да говори за теб. Наистина те харесва.

— Глупости! Освен това Анди не ти е гадже. Ти целуваше моето гадже. — Преглътнах. — Миранда, истински ли се целувахте?

Миранда ме погледна.

— Хей, нямаш нищо против, нали? Това беше просто глупава игра. Не исках да разстройвам никого. Понякога ме ухапва и стигам до крайности. Когато Карл си тръгна, ми се прииска да се сритам отзад. Целта беше да се забавляваме.

— О, добре — отвърнах примирено аз.

— Карл не ми се сърди, нали?

Свих рамене.

— Голяма си късметлийка, че имаш приятел като него. Той е толкова интересен. Повечето момчета са толкова елементарни. През цялото време се държат като глупаци. Анди и Радж стават, предполагам, но и те ми лазят по нервите. Можеш ли да си представиш, че след като си тръгна, те си устроиха състезание по надпърдяване? Радвам се, че не станахте свидетели на това. Толкова е дразнещо. Двете с Алис ги оставихме сами. Качихме се в стаята ми и си пуснахме музика. Алис потанцува малко. Непрекъснато гледа разни клипове и много е задобряла. На мен лично ми се струва доста елементарно. Макар че Алис е една от абсолютно най-добрите ми приятелки, тя често ме дразни. Не съм ли ужасна?

— Ами, предполагам, че и моите приятелки също ме дразнят — промърморих аз и се почувствах така, сякаш предавам Люси.

— Понякога се дразня дори от самата мен — рече Миранда. — А теб дразня ли те, Силви?

— Съвсем не — отвърнах учтиво аз.

— Обзалагам се, че дразня Карл — каза тя.

Поколебах се.

— Да, да — въздъхна тя. — Знам, знам, че за повечето момчета съм пълна глупачка, особено ако са толкова сложни натури като Карл. Ще ми се да можех просто да живея. А невинаги да правя разни номера и да се фукам.

— Но затова пък се получава, Миранда, и го знаеш много добре.

Миранда направи физиономия.

— Получава се само при хора, за които не ми пука особено.

— При мен се получава! — казах аз. — Значи не ти пука особено за мен, нали?

— Голяма грешка! — отвърна Миранда. — Винаги си ми била интересна. Мотаеш се с глупавата стара Люси, но не пускаш непрекъснато туитове и не се кикотиш като останалите. Обедно време обикаляш наоколо със загадъчен вид и подскачаш, ако някой те заговори, сякаш си била потънала в мисли, в някакъв съвсем различен свят…

— Стъкления свят — казах и бързо притиснах длан към устата си.

— Какъв свят?

— Не. Никакъв.

— Хайде де. Какъв? Стъкления свят ли каза? Това ли е историята, която двамата с Карл измисляте заедно?

— Много си умна, Миранда. Престани!

— Прилича ли на Стъкления град? Нали знаеш, историите, които сестрите Бронте измисляли като деца?

— Сестрите Бронте? Имаш предвид Шарлот и Емили? Които са написали дебели викториански романи?

— Да, същите. Те не са били някакви дебели матрони, а три слабички, малки сестри и един брат, който бил просто излишен. Не си ли чела „Джейн Еър“? Ха, ето на кого ми напомняш, на малката мечтателка Джейн. Трябва да я прочетеш, Силви, както и „Брулени хълмове“, тя има най-невероятното начало — и край, макар по средата да е малко объркана.

— Те не са ли много дълги и трудни за четене? Все пак са класика.

— Да, но същевременно са фантастични драматични любовни истории. Ще се влюбиш в тях. А после прочети за семейство Бронте, как са живели в дома на енорийски свещеник в йоркширските тресавища и как като деца са пишели малки книги за два измислени свята, Ангрия и Стъкления град. Винаги съм си мислела, че ще е много яко да си имаш такова семейство, с което да можете да си измисляте разни неща заедно. Като по-малка обичах да играя на всякакви такива игри и карах и другите деца да играят с мен, но определено не ми се получаваше. Всички ме смятаха за откачалка. Но сега открих вас и всички ще бъдем заедно в Клуба на откачалките. А сега ми разкажи за Стъкления свят.

— Не мога. Наистина не мога, Миранда, това от години е наша тайна. Карл ще ме убие, ако разбере, че съм се разбъбрила.

Притесних се ужасно, че ще се обиди, но тя просто сви рамене и се засмя.

— Добре, добре, но не можеш да ми попречиш да си измисля мой свят. Сестрите Бронте са имали Стъкления град и Ангрия. Да, аз ще си имам Сангрия, като испанското питие — миналата година в Мадрид го пиехме непрекъснато.

— Ти си го пила?

— Добре де. Една чаша. Нашите го пиеха с каните. Да, в Сангрия ще има фонтани с червено вино, всички ще бъдат много спокойни, ще има много танци и ще е адски топло, лято през цялото време. И ще се намира на остров, за да могат всички да ходят да плуват, когато им се прииска, а морето ще е наистина топло и ще има делфини — да, всички ще плуват с делфините, а аз ще мога да говоря делфински! — И тя започна да издава писукащи, цъкащи звуци и да пляска с ръце като с перки. — Виждаш ли, и аз съм добра в измислянето на неща, нали? Ако Стъкленият свят ти омръзне, можеш да ми дойдеш на гости, нали?

— Да, с удоволствие — отвърнах аз. — Стига да си имам собствен домашен делфин.

— Никакъв проблем. И собствена домашна пираня, която лекичко ще те гризва, когато се опитваш да я погалиш. Лично ще ти украся косата с перли и корали, и ще я завържа на опашка с копринени зелени водорасли. Ще ти дам морскозелена кадифена рокля, която ще се закопчава с редки перли и ще пиеш сангрия от зелени бокали…

— Направени в Стъкления свят — обадих се аз. — Моят подарък за теб.

— Ти си изключително учтиво момиче, така че след като останеш при мен няколко седмици и аз те глезя през цялото време, после просто ще трябва да ме поканиш в своята… стъклена къща, нали?

— Замък, моля ти се. — Поколебах се. — Всъщност ти вече си посещавала Стъкления свят. Писах за това в Хрониките.

Миранда се спря насред тротоара.

— Наистина ли? Като самата мен или като някоя от измислените ви хора?

— По малко от двете.

— Що за отговор е това?

— Виж какво, това е тайна, Миранда.

— Не можеш просто да ме вземеш и да ме сложиш в книгата си, а после да не ми кажеш как си ме описала. Защо не искаш да ми кажеш? Да не си ме представила по някакъв ужасен начин? Да не си ме превърнала в Миранда Лудата вещица, с крив нос и черна брадавица на брадичката? Така си направила, нали? Аз съм екстрасенс, веднага мога да разбера.

— Екстрасенските ти сили са пълна скръб, защото изобщо не си луда, нито пък си вещица. Ти си принцеса Мирандарет, магьосницата.

— Аха! И кого омагьосвам? Може ли да омагьосам Карл?

— Абсолютно не. Той е кралят и е женен за мен — отвърнах аз.

— Не е честно! Не може да го имаш едновременно в истинския и в Стъкления свят.

— Напротив, мога.

— А аз отлична магьосница ли съм?

— Най-добрата.

— Добре, тогава ще призова силите си и ще прехвърля крал Карло директно в Сангрия. Ще сипя приспивателно в сангрията му, ще го положа върху големия ми кадифен диван и ще се сгуша до него, а когато на сутринта той се събуди, първият човек, когото ще види, ще съм аз и опала, той ще бъде мой.

— Не, няма да бъде — отвърнах аз и я сръчках с лакът.

— Ох! Много са ти остри лактите. Заболя ме! Спокойно, магията ще действа само когато е в Сангрия. В Стъкления свят е изцяло твой. Просто от време на време ще ми гостува — струва ли ти се честно така? Хей, щом съм толкова красива магьосница, защо, за бога, не успявам да омагьосам някаква си закусвалня! Напълно естествено е човек да очаква да открие нещо такова тук.

— Мислех си, че вече си била в нея.

— Не, не. Винаги се държа като добро момиче и не бягам от училище. За всичко е виновно лошото ти влияние. Ти ме развали!

Отново я смушках с лакът и тя ми отвърна. Продължихме да вървим на зигзаг по улицата и да се мушкаме с лакти, когато край нас мина някакъв автобус.

— Хей, виж, той отива в града. Хайде да се качим в него — каза Миранда.

— Но до два трябва да сме се върнали!

— Ще се върнем. Само ще отскочим до Макдоналдс, става ли? Хайде!

Тя ме улови за ръката и ме задърпа след себе си. Няколко секунди се съпротивлявах, но после й позволих да ме издърпа до спирката и да ме качи на автобуса.