Джаклин Уилсън
Целувката (10)

10

— Ха така! — каза през смях Миранда, докато се настанявахме запъхтени на предната седалка.

— Не мога да повярвам, че го правим — казах аз. — Здраво ще загазим, ако някой ни види и ни обади в училище.

— Да, сякаш сме направили кой знае какво ужасно нещо, като сме се смъкнали до центъра, за да хапнем нещо като хиляди други хора — отвърна Миранда. — Точно това не ми харесва в училищата. Държат се с теб като с криминален престъпник, ако не си носиш примерно училищната вратовръзка, за бога! Всичко това е пълна глупост. Толкова много години са се ширнали пред нас. С нетърпение очаквам момента, в който спокойно ще мога да ги пратя по дяволите.

— Какво искаш да правиш, след като свършиш училище? В университет ли отиваш?

Миранда сви рамене.

— По-скоро в колеж по изкуствата.

— Карл иска също да отиде в колеж по изкуствата, но е толкова умен, че техните искат да опита в Кеймбридж или Оксфорд.

— Той ще се съобрази ли с плановете им?

— Не знам. — Въздъхнах. — Всъщност вече не знам какво всъщност мисли Карл. Всичко е толкова трудно, след като се премести в „Кингсмиър“. Сякаш се затвори в себе си.

— Мислех си, че вие двамата имате нещо като магическа връзка — искрени отношения, въображаеми светове, литературно партньорство, всичко накуп.

— Да. Нещо такова. Но като малки бяхме толкова близки, бяхме нещо като КарлиСилви, един човек. Дори семействата ни ни наричаха така. Сега той е Карл, а аз съм Силви и се страхувам, че започваме да се откъсваме един от друг. Не знам защо ти разказвам всичко това. Знам, че искаш Карл за себе си.

— Може пък да го искам, защото е твой, а не мой — отвърна Миранда. — И ако това може да ти бъде някаква утеха, той като че ли изобщо не се интересува от мен. Хей, може пък само да си губим времето, като вехнем по него, Силви. На бас, че точно сега изобщо не си мисли за нас.

Слязохме от автобуса в центъра. Миранда ме задърпа към един голям търговски център.

— На долния етаж има Макдоналдс. А можем да отидем и на етажа със закусвалните. Какво ще кажеш за малко тайландска храна? Или истинска пица, не като училищните боклуци?

Прехвърлих петте монети в портмонето ми.

— Имам достатъчно само за картофки — отвърнах й с извинителен тон.

— Хей, естествено, че аз ще черпя!

— Не. Защо ще плащаш вместо мен?

— Защото съм разглезено малко богато момиче. Винаги плащам. Затова хората ме търпят — отвърна Миранда.

Погледнах я.

— Никога не мога да разбера кога се шегуваш и кога не.

— Нито пък аз.

— Добре, аз те търпя, защото те харесвам — и искам сама да си плащам храната, става ли?

— Става. Значи отиваме в Макдоналдс.

Долу беше тъпкано с майки с деца и групички тийнейджъри. Имаше и няколко момчета, облечени в отличителни пурпурни блейзъри.

— Виж! Тези момчета не са ли от „Кингсмиър“? Мислиш ли, че Карл идва понякога тук?

— Никога не ми е казвал. Мисля, че не.

— А би могъл. Помисли си, Силви! Бихме могли да се срещаме тук за обяд. Много ще е яко. Бихме могли заедно да играем Стъкления свят и Сангрия.

— Не трябва да му споменаваш за това! Обещай ми. Ужасно ще ми се ядоса — казах аз, докато си взимахме картофките и сядахме на една маса.

— Нали не се страхуваш от него?

— Не. Просто не искам да го ядосвам.

— Държиш се много мило с него. Не смяташ ли, че понякога трябва да се правиш на недосегаема? Защо не опиташ тоя номер? Например да се престориш, че харесваш някой друг?

— Няма смисъл. Карл ме познава твърде добре. Освен това никой друг не ме интересува.

— Ох, леле. Ти си безнадежден случай. Натъпчи си устата с картофки, преди да си продължила с тия глупости. Добре, очевидно няма смисъл да се опитвам да ти отнемам Карл. Ще се наложи да го накараме да намери и за мен някой специален приятел. Какво ще кажеш за онзи футболист, неговия приятел, за когото спомена Радж? Виждала ли си го?

— Не. Не мисля, че му е истински приятел. Карл мрази футбола.

— Но може пък да харесва него.

— Всъщност никога не го е споменавал пред мен.

— Е, тогава ти спомени за него. Виж дали можем да се съберем заедно. Можете да дойдете у дома. Този път без глупави игри с целуване, обещавам. Е, освен ако не започнем сериозно да се целуваме. Ти с Карл, а аз с футболистчето. Надявам се да прилича повече на Дейвид Бекъм, отколкото на Уейн Руни. Карл може да се съгласи да дойде дори само за да разглежда отново стъклописите. Или можем да се съберем у вас, ако така ще се почувства по-удобно.

— У дома не е удобно. Вече не е. — Отхапах половината от едно картофче и започнах да подреждам останалите по големина.

Миранда зачака, проявявайки неочаквана тактичност.

— Баща ми се изнесе преди две години. Вече дори не си прави труда да идва да ме вижда, не че ми пука особено. Невинаги праща пари на мама за мен. Тя работи, но се налага да пускаме квартиранти, за да изплащаме ипотеката. Трябваше да се изнеса от детската ми стая. Сега ми се полага само килера. Не е достатъчно голям, за да каня приятели.

— Аз съм доста малък приятел. Е, в сравнение с теб съм огромна, но това се отнася до всички. Мога да се свия в твоя килер. А двете момчета могат да легнат на леглото — или дори под него.

Миранда използва картофките си, за да ми го демонстрира, превръщайки кутийката в мъничка стая, салфетката в легло, а после напъха по две картофчета отгоре и под нея. След това прегъна едното от горните картофчета и го накара да целуне едно от долните.

— Глупачка. Имаш ли часовник? Колко ли е часът?

— Не знам. Може би един и половина? Хайде да отидем да разгледаме „Топ шоп“, той е на първия етаж — отвърна Миранда, напъха и четирите картофчета едновременно в устата си и задъвка ентусиазирано.

— Ще закъснеем за училище.

— Не, няма. Боже, голяма си паника. Ще отскочим съвсем за кратко, става ли?

Позволих й да ме изведе от Макдоналдс и се качихме на ескалатора към „Топ шоп“. Естествено, изобщо не беше за кратко. Миранда забеляза една черна дантелена блузка, каквато каза, че била търсила през целия си живот.

— Имам достатъчно пари в мен. Цяла камара.

— Ами купи си я тогава. Но побързай.

— Първо трябва да я пробвам. Може да не се изпъва добре върху страхотните ми големи гърди.

— Стига се фука.

— Изобщо не се фукам, оплаквам се — много ми пречат.

— Ами дай ми ги назаем тогава. На мен ми писна да съм все така плоска. Приличам на малко момче, за бога.

Зачудих се дали това не е причината Карл да не иска да ме целуне. Може би просто не изглеждах достатъчно голяма и женствена.

Погледнах към черното, поръбено с розова дантела копринено потниче с тънки презрамки.

— Според теб това как ли ще ми стои? — попитах завистливо аз.

— Страхотно. Хайде, пробвай го.

Взех си аз едно и двете отидохме заедно в пробната. Без да се притеснява, Миранда просто съблече училищния си пуловер и ризата си. На училище трябваше да ходим с обикновена бяла риза, но отдолу тя носеше великолепен прасковен сутиен с избродирани малки тюркоазени цветчета.

— Леле — казах аз. — Добре, че днес нямаш физическо.

Обърнах се с гръб към нея, за да се съблека. Ужасно се срамувах от малкия си момичешки сутиен, който приличаше на бял бандаж. Бързо навлякох черното потниче. Погледнах с надежда в огледалото, очаквайки да стана свидетел на някаква вълшебна трансформация. Отражението ми се взря в мен. Потничето изглеждаше просто като потниче, обикновена дреха, която се носи в топло време. Презрамките му се свлякоха безполезно от тесните ми рамене, разкривайки презрамките на сутиена ми. Платът висеше непривлекателно по тялото ми.

Погледнах към Миранда. Потничето се беше трансформирало. Прилепваше към тялото й като корсет, презрамките бяха опънати върху гладката й бяла кожа, черната дантела изпъкваше върху бюста й. Мандаринените презрамки на сутиена екзотично контрастираха на черното. Тя изглеждаше невероятно.

— Не е честно — казах аз, съблякох бързо потничето и навлякох училищната си униформа.

— Хей, чакай малко. Не можах да те огледам хубаво.

— Няма и да ти се прииска. Изглеждах ужасно.

— Сигурна съм, че не е вярно. Не бъди такава. Може би ти трябва по-малък номер.

— Не ги предлагат в по-малък номер. Нито една дреха от нормалните магазини не ми стои добре. Ще трябва да пазарувам в детските магазини, по дяволите.

— О, Силви, толкова си забавна. — Миранда внезапно ме прегърна, за да ме окуражи.

Една от продавачките дръпна пердето на пробната и се сепна при вида на двете момичета, които се прегръщаха по бельо.

— Не трябва да влизате по две вътре — каза забързано тя с пламнали бузи. — Хайде, обличайте се и се махайте оттук. — Продавачката продължи нататък, дърпайки завесите на останалите кабинки.

— О, боже, тя си мисли, че се натискахме! — каза Миранда, заливайки се в смях.

— О, Миранда! — Бузите ми пламнаха. — Бързо, обличай се. Да се махаме оттук!

Смехът на Миранда беше ужасно заразителен. Аз също започнах да се кискам, после вече не можех да се спра, дори след като прикрих устата си с длан и си прехапах устните.

Излязохме, залитайки, от съблекалнята, като не спирахме да се кискаме. Чувствах как всички продавачки ни гледат неодобрително. Бях готова да избягам от магазина, но Миранда ме накара да чакам.

— Искам да си го купя, глупаче.

— Не можеш да го купиш сега!

— Защо не? Добре ми стои, нали?

— Но те всички ни гледат и си мислят, че сме… нали се сещаш.

— На кого му пука? И какво, ако наистина сме? Порасни, Силви!

Знаех, че Миранда е права, но въпреки това бях ужасно смутена, когато се наредихме на опашката, за да може тя да плати потничето. На всичкото отгоре тя изнесе цяло представление на тълпата, като ме прегърна през раменете и ме погледна влюбено.

— Престани! — изсъсках аз.

— О, стига де, къде е чувството ти за хумор, муцунке? — изрече Миранда през смях.

Когато най-после излязохме от магазина, аз се разстроих още повече, щом видях колко е часът на големия стенен часовник.

— О, не! Вече е почти два! Ще закъснеем и ще си имаме големи проблеми! Да вървим!

Затичах се. Миранда се хвана за мен.

— Недей, Силви. Спри се и помисли. Права си, наистина ще загазим, ако сега се върнем в училище. Ако следобед се появим с танцова стъпка в коридора ще е очевидно, че сме били навън. Но ако изобщо не се върнем, те ще си помислят, че сме болни или нещо такова. Следобед дори не правят проверка, нали? Учителите няма да забележат.

— Но останалите момичета ще знаят, че сутринта сме били на училище.

— Никой няма да посмее да ме изпее. Мислиш ли, че старата Люси ще те издаде?

— Няма да ме издаде, но може да се притесни за мен, да се уплаши, че нещо се е случило.

— А, да, сигурно ще почне да разпитва. Можеш ли да й изпратиш есемес? Ето, вземи моя мобилен телефон.

— Тя няма телефон.

— О, типично за нея. Каква скука е това момиче. Не знам какво виждаш в нея, тя е толкова самодоволна, глупава и се държи като недорасла хлапачка.

— Не, не е. Не чак толкова — отвърнах аз. — Горката Люси. Карл също е ужасен от нея.

— Ето ти на! Знаех си, че с него сме сродни души. Както и да е, да се надяваме, че Малката Люси ще си държи езика зад зъбите, защото не ни остава друго, освен да останем извън училище. Може пък да се позабавляваме, нали? Хайде да обиколим всички магазини. Хей, можем да побъркаме всички продавачки, като се преструваме, че се натискаме в пробните. О, Силви, лицето ти! Просто се шегувах! Не ми се сърди.

— Още повече ще загазим, ако пропуснем цялото следобедно училище. Ами кога ще си пишем домашните и ще учим?

— Вземи се в ръце, момиче. Препиши от Люси. Виж какво, никой в училище няма да забележи, но ако пък случайно стане, винаги можеш да кажеш, че по обяд ти е прилошало, заболяла те е главата или каквото там ти хрумне, и си се прибрала у дома. Не се притеснявай толкова, лесно ще ги излъжем, повярвай ми.

— Толкова лесно, че направо са те изключили от предишното ти училище — казах аз.

— Не ме изключиха за нещо толкова елементарно — отвърна Миранда. — Хайде, Силви, успокой се малко и хайде да се забавляваме.

Успокоих се, защото просто нямаше смисъл да се цупя и да разваля всичко.

— Добре — казах аз. — Време за веселие.

И наистина се забавлявахме, обикаляйки из целия търговски център — влязохме във всички магазини за дрехи, макар че винаги гледах да стоя далеч от пробните, когато Миранда си харесаше нещо.

Оставих се да ме убеди да пробвам обувки и двете се разходихме из магазина с обувки на високи токове, ботуши до коленете, сандали с каишки. Миранда променяше походката си в зависимост от обувките, стъпваше наперено или с големи крачки, дори подскочи няколко пъти в ритъма на чарлстон, обута в обувчици стил двайсетте. Уплаших се, че ще ни изхвърлят и от магазина за обувки, но ни обслужваше един пъпчив младеж, който просто се облегна на стената и ни наблюдаваше като в транс. Аз също гледах с възхищение Миранда, която се перчеше наистина великолепно. Тя беше Миранда Холбайн Роуд шоу и ръсеше навсякъде нахалното си очарование.

Никога не се бях забавлявала толкова много при ходенето си по магазините. Карл обичаше да обикаля антикварните и благотворителните магазини, но мразеше търговските центрове и никога не стъпваше в тях. Мама обикновено предпочиташе да направи по някоя бърза обиколка на „Теско“. Ако тръгнехме да разглеждаме витрините по центъра, тя се депресираше, защото нямахме достатъчно пари, за да се поглезим. Една събота следобед отидох да пазарувам с Люси, но изобщо не ми беше забавно. Пихме по една чаша чай и изядохме по един сладкиш в универсалния магазин, като две сбръчкани стари дами, и след това тръгнахме безцелно да разглеждаме наоколо, като Люси се оживи единствено, когато влязохме във „Фабриката за мечета“.

Изненадах се, когато Миранда също поиска да отидем там. Напълно се потопи в атмосферата на магазина, играеше си с отпуснатите малки телца във ваната, които чакаха да бъдат напълнени и да се превърнат в плюшени мечета.

— Искам да съм твое, Силви — каза тя, повдигайки умолително към мен малките лапички. — Напълни ме и накарай малкото ми сатенено сърчице да забие от любов.

Много добре представяше нещата като истински, почти колкото Карл. Не можех да й устоя. Взех избраното мече и главата му клюмна тъжно, гледайки ме с големите си кафяви очи, а малката му уста беше изкривена в умолителна усмивка. В него имаше нещо старомодно и аз веднага го нарекох Албърт. Той потрепери одобрително.

Миранда го отнесе до машината за пълнене.

— Не, недей. Спри! — казах аз. — Ако го напълним, трябва да го платим.

— И какво? Не ти предлагам да го крадем. Имам сума ти пари в мен. Повече от достатъчно за едно малко мече.

— Значи наистина искаш Албърт? — попитах я аз.

— Не, глупаче, ти го искаш. Значи ще ти го купя.

— Не можеш…

— Определено мога. Само ме гледай! — каза Миранда. Тя го отнесе да го напълнят. — Напълнете го добре, моля. Всички мечки трябва да имат добре оформени коремчета. Нали така, Албърт? — Тя го накара да поклати утвърдително глава. Момичето, което работеше на машината, се усмихна; очевидно беше свикнало хората да се закачат около нея.

Миранда избра за Албърт малко червено сатенено сърчице, което пришиха към гърдите му, и записа кратко съобщение на вътрешния му диктофон. Преправи гласа си и изръмжа: „Гррр! Аз съм Албърт Мечока и мисля, че Силви е стрррахотна!“.

Гледахме гордо, като двама родители, как зашиват Албърт. Когато ми го подадоха, ме връхлетя въодушевление, от което ме стегнаха гърдите — така се чувствах на Коледа като малка. Не се сдържах и прегърнах мечока, въпреки че се притеснявах да не изглеждам смешно.

— Аах! — рече Миранда. — Сега трябва да го пооблечем.

— Но дрешките струват цяло състояние. Всъщност той няма нужда от облекло — възразих аз.

— Глупости! Щом ще е някой викторианец на средна възраст, не може да се размотава наоколо чисто гол.

Миранда му избра една риза, яркожълто жакетче, едни панталони и великолепни алени ботуши.

— Ето така! Много е стилен, дори костюмът му е почти същият като на викторианците — каза тя. — Може някак си да му стъкнем и едно палто и цилиндър. А няма ли да изглежда много сладко и с едно абаносово бастунче? Той е мече с истински стил, Силви. — Тя ми направи комплимент, сякаш аз самата го бях родила.

Дискретно плати, без да парадира с щедростта си, а когато излязохме от магазина, ми подаде торбичката.

— Това е най-хубавият подарък, който съм получавала някога — казах аз и я прегърнах.

— Е, ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала — отвърна Миранда и също ме прегърна.

Бях поласкана, но притеснена. Отчаяно исках Миранда да е най-добрата ми приятелка — но какво щях да правя с Люси? И по-важното, какво щях да правя с Карл? Дали той щеше да има нещо против? Какво всъщност мислеше за Миранда?