Джаклин Уилсън
Целувката (19)

19

Ако бях сама, сигурно щях да мина през входа към задната градина, за да проверя дали Карл не е в Стъклената хижа, но нямах никакво намерение да го правя заедно с Миранда.

Изведох я от дома и отидохме до входната врата на Джонсънови. Натиснах звънеца. Чух гласа на Джулс от задната част на къщата. Нищо не се случи. Миранда отново натисна настоятелно звънеца.

— Миранда! — изсъсках аз, сграбчвайки я за ръката.

Джулс отвори несръчно вратата с побелели от брашно ръце, сякаш си беше сложила сладкарски ръкавици.

— Хванала съм се да правя пай, а дали някой от хайлазите ми ще отиде да отвори вратата? Не! — Тя ни се усмихна. — Здравей, Миранда. Не знаех, че и ти ще идваш за обяд.

— Нито пък аз, но ви благодаря много за поканата — отвърна Миранда, влизайки в къщата.

— Много мило от твоя страна, че ни покани и двете, Джулс, но ние всъщност дойдохме само за десетина минути, за да видим Карл.

— Аха. Ами аз не съм съвсем сигурна, че е в настроение за гости — рече Джулс. — Малко е оклюмал.

— Тогава ще го развеселим — каза Миранда. — Той горе ли е?

— Да, но…

Миранда вече се изкачваше по стълбите, късата й черна пола се поклащаше, разкривайки стегнатите й, обути в мрежести чорапи прасци, които се подаваха над убийствените й боти.

— Може пък тя да успее да го разсее — промърмори Джулс, повдигайки вежди.

— Ужасно съжалявам — казах аз и хукнах след Миранда.

Тя пое в погрешната посока, чукна два пъти на първата срещната врата и връхлетя вътре, без да изчака отговора. Джейк се беше изпънал на земята до леглото си само по боксерки и правеше лицеви опори. Погледна ококорено Миранда, изгубил концентрация, и се стовари върху брадичката си.

— Опа! Грешното момче! — Миранда се изкиска.

— Не, не, заповядай! Можеш да нахълтваш в стаята ми по всяко време — отвърна Джейк, докато разтъркваше брадичката си. — Здрасти, Миранда. Здрасти, Силви. Дайте ми една секунда да си намеря дънките и тогава ще спра да се изчервявам.

— Всъщност ние търсим Карл — каза Миранда. — Но благодаря за поканата. — Тя отново излезе от стаята.

— А ти защо не останеш, Силви? — попита Джейк. — Ще ти изсвиря серенада на китарата си.

— Ами, по-скоро не — отвърнах аз и забързах след Миранда.

Карл сигурно беше чул трополенето ни по коридора. Чух бързото изщракване на ключа на ключалката. Миранда се опита да нахълта в стаята му, но не успя да отвори вратата.

— Хей! Карл! Аз съм Миранда. Със Силви съм. Хайде, пусни ни — каза тя, докато натискаше нетърпеливо дръжката.

Карл не каза нищо. Зачудих се дали не е застанал от вътрешната страна на вратата. Миранда очевидно си мислеше същото. Тя се отпусна на колене и се опита да надникне през ключалката, но ключът от вътрешната страна блокираше гледката.

— Хайде де, Карл. Знаем, че си вътре. Моля те! — Миранда започна да чука силно по вратата. Удряше и с двете си ръце в настойчив барабанен ритъм.

— Не вдигай толкова шум! — предупредих я аз.

— Нали това е смисълът. След малко ще отвори вратата, за да ме накара да престана — отвърна Миранда и затропа още по-силно.

Но тя беше подценила Карл. Той продължаваше да стои мълчаливо зад вратата. Накрая Миранда трябваше да се откаже. Стоеше отвън и дишаше тежко, тръскайки ръце във въздуха.

— Добре, не излизай — рече тя. — Като че ли ни пука. Вместо това ще отидем у Пол.

Стори ми се, че чух как Карл рязко си поема дъх, но въпреки това не каза нищо. Миранда въздъхна тежко и завъртя очи. Тя се отдалечи шумно по коридора, давайки ми знак да направя същото. Спря се до стълбището, притисна пръст към устните си и зачака.

— Какво? — промълвих само с устни аз.

— Обзалагам се, че след минутка ще отвори, за да провери дали сме си тръгнали — прошепна Миранда, сякаш тя бе човекът, който бе познавал Карл от малък.

Джейк излезе от стаята си, вече облечен с дънки, бейзболни обувки и най-яката си рокерска тениска, очевидно решен да впечатли Миранда. Той я улови за ръцете. Дланите й все още червенееха.

— Страхотно барабанене — каза той. — Ако искаш, можеш да свириш в бандата ми.

— Шшт!

— Вижте какво, ако се надявате да зърнете Карл днес, ще се наложи да останете тук цял ден.

— Той е прав, Миранда — казах аз.

— Все някога ще трябва да излезе, за да отиде до тоалетна — отвърна Миранда.

Изчервих се — не ми харесваше начинът, по който говорехме за Карл, и се притеснявах, че може би ни чува.

— Има си умивалник в стаята — рече Джейк.

— Пфу, каква гадост, това е отвратително — викна Миранда и се разсмя, забравяйки, че трябва да пази тишина.

— Да слезем долу — казах аз и повиших глас. — Нека да оставим Карл на мира.

Отидохме долу и излязохме в градината, където Мик седеше на един шезлонг и преглеждаше есета. Погледът му се плъзна по мен и Джейк и се спря върху Миранда.

— Това е приятелката на Силви, Миранда — каза Джейк.

— Приятелка съм и на Карл — обади се тя.

Мик повдигна веждата си.

— Двете със Силви в един курс ли сте? — попита той, сякаш това беше нещо невероятно.

— Да. Аз съм нова — отвърна Миранда. Тя седна до него, взе есетата и започна да ги разглежда.

— Хей, не ги разбърквай — рече сърдито той, но тя само се засмя.

— Боже, това изглежда ужасно скучно.

— Така е. — Мик се прозя. — А ме чакат още двайсетина.

— Значи си учител? — попита Миранда. Седеше изключително примерно, поставила ръце върху събраните си колене, и го гледаше с леко наведена настрани глава.

— Преподавам в университета.

— Аха, лектор. Страхотно — каза Миранда. Миглите й запърхаха, сякаш флиртуваше с него.

— По политика — обади се Джейк. — Скука!

Мик го погледна гневно.

— Какво работи баща ти, Миранда?

— О, телевизионни работи.

— Актьор ли е?

— Не, не, прави документални филми. Мама е актриса — е, един вид. Зависи в какво настроение и кого иска да впечатли. Беше модел, но вече е твърде стара. Може да каже, че е актриса или дизайнер на бижута, или художничка, но всъщност не се е занимавала сериозно с нито едно от тези неща, само си играеше.

— Лошо няма — каза Мик. — Съпругата ми Джулс е художничка и ти сигурно ще кажеш, че си играе, защото няма изложени картини в нито една галерия и не продава картините си, но според нея това няма значение. През деня преподава рисуване на деца и рисува за удоволствие.

Харесваше ми как Мик говори за Джулс с такава гордост.

— Аз също рисувам — каза Джейк, отчаяно опитвайки се да впечатли Миранда. Винаги беше рисувал големи, разлети платна, покрити с капки боя и размазани петна. Някога рисуваше кучета, зайци, коне и големи намотани змии, неговите фантастични животни, но сега рисуваше големи розови жени с гърди като дини, неговите фантастични момичета.

Стилът му бе ужасно различен от направените с цветно мастило илюстрации на Карл, които приличаха на изрисувани ръкописи.

— Разбрах, че Карл също рисува — каза Миранда. Понякога имах усещането, че направо ми чете мислите. — Къде държи рисунките си? В онази специална Стъклена хижа? Хайде да отидем и да ги видим.

— Не! — извиках аз. — Не можеш да го направиш, Миранда. Те са лични.

— Добре, добре — отвърна тя и се изправи, разкривайки дългите си крака. Мик извърна поглед с въздишка. Джейк просто я зяпаше.

— Значи няма да разгледам картините, но просто трябва да видя прочутата стъклена колекция.

— Тя също е лична — казах аз.

— Стига глупости, Силви, това е просто стъкло. Аз също съм допринесла за колекцията му, нали? Искам да видя къде е поставил преспапието ми.

— Но това е личното място на Карл. Той не иска никой да влиза вътре особено когато него го няма.

— Ти ходиш там. А той е водил и Пол там. Защо да не отида и аз? Няма да пипам нищо, просто искам да разгледам. Къде се намира? — Тя погледна с присвити очи към тисовия жив плет в дъното на градината. — Зад плета! — И пое натам, въртейки задничето си под късата пола.

— Върни се, Миранда — каза Мик. Каза го тихо, в гласа му се промъкна стоманена нотка.

Тя непокорно направи още няколко крачки, но после спря. Извърна се назад, отметна косата си и бузите й пламнаха.

— Мм? — Правеше се, че не го е чула.

— Стъклената хижа е на Карл. Лично пространство, както каза Силви. Никой не отива там, освен ако Карл изрично не го е поканил. Мисля, че ще трябва да почакаш за поканата си, Миранда.

Тя повдигна вежди, но се отказа да спори. Нацупи устни с вида на сърдито дете. След това се върна при Джейк и го хвана под ръка.

— Очевидно ще трябва да се примиря с твоите картини, след като ми забраниха да зърна прочутата стъклена колекция — каза тя.

— Разбира се — отвърна Джейк.

Тя го поведе към къщата. Аз, очевидно, не бях включена в поканата. Но когато почти стигнаха до къщата, Джейк се обърна:

— Ти няма ли да дойдеш, Силви?

— След минутка — промърморих аз.

Изчаках ги да влязат през задната врата. След това погледнах към Мик. Той събираше есетата на купчинка в скута си и грижливо ги подреждаше. Улови погледа ми и изпръхтя като някой анимационен герой.

— Приятелката ти Миранда прави страхотно впечатление, Силви — рече той.

— Знам. Съжалявам, че не ви попитах дали може да дойде на обяд. Тя малко се самопокани.

— Напълно съм склонен да ти повярвам. Доста е напориста, нали? Не съм сигурен, че Джейк ще успее да се справи с нея — макар, доколкото разбирам, тя всъщност се интересува от Карл.

Свих рамене.

— Е, само си губи времето — рече Мик, пресегна се и ме потупа по рамото. След това се поколеба за миг, без да отмества ръката си. — Силви, не знам какво става с Карл. Дали просто се прави на интересен, като се затваря сам в стаята си, отказвайки да говори с всички? Или наистина се е случило нещо сериозно?

— Не знам — отвърнах нещастно аз. — Като че ли вече не иска да споделя с мен.

Двете с Миранда останахме за обяд. Карл не се присъедини към нас. Джулс сложи храната му на поднос.

— Аз ще я занеса, ако искаш — предложи Миранда.

— Благодаря ти, скъпа, но мисля, че е по-добре Силви да го направи — отвърна Джулс.

Скочих бързо и понесох подноса нагоре. Поставих го на земята пред вратата на Карл. Не почуках. Просто допрях устни до вратата и казах:

— Ето ти обяда, Карл. Просто го оставих отвън. Извинявам се, че така се разтропахме по вратата ти. Обещавам, че ще те оставим на мира.

Искаше ми се да добавя: Обичам те. Произнесох думите само с устни — страх ме беше да ги кажа на глас.

Миранда си тръгна малко след като обядът приключи. Не й харесваше, че Мик и Джулс се държат твърдо с нея, и накрая й омръзна да флиртува с Джейк. Аз също си тръгнах. Върнахме се у дома, но Миранда продължаваше да е притеснена и нервна.

— Може би трябва да се обадя на Пол.

— Мислех, че той щеше да ти звънне.

— Да, но нали знаеш какви са момчетата. Казват, че ще ти се обадят, но никога не го правят.

— Искаш ли отново да излезеш с Пол?

— Да. Е, не съвсем, но той ще свърши работа, докато не се появи някой по-интересен.

— Изобщо не го харесвам — казах аз. Помълчах, прехвърляйки думите в главата си, като се надявах да ги произнеса колкото се може по-небрежно. — Според теб Карл защо харесва Пол?

— Защото е… — Миранда размаха ръце, търсейки вдъхновение. — Защото е момче. Хубав е и е спортен тип, обича да се смее. Има доста добро чувство за хумор. Знам, че не го харесваш, Силви, но не мислиш ли, че изглежда доста добре?

— Дори не може да се сравнява с Карл.

— Ммм. Да. Но Карл има по-изнежена красота. Пол е по-секси.

— Въпреки че не успя да го направи както трябва?

— Е, повечето момчета са безнадеждни първия път.

— И ти го знаеш от опит — присмях й се аз.

— Знам много повече от теб — рече Миранда.

Тя се опита да набере номера на Пол. Той не вдигна, затова му остави съобщение.

— Хей, здрасти, обажда се Миранда. Часът е три и аз умирам от скука. Искаш ли да се видим някъде? Обади ми се веднага, щом можеш.

— Умираш от скука? — попитах аз.

— Използвах го просто като извинение да му се обадя, глупаче — отвърна ми тя. — И все пак е по-добре да се прибера, в случай че реши да намине. Освен това родителското тяло може да е малко нервно, защото обещах да се прибера за обяд.

Изпитах облекчение, когато си тръгна. Започнах да си мисля, че щеше да е по-добре, ако не бяхме станали приятелки. Не исках да съм приятелка и с Люси. Просто си исках Карл, най-добрия ми приятел.

Легнах на леглото си. Албърт Мечока лежеше на възглавницата ми, но аз го хвърлих на земята. Пресегнах се за старите си плюшени играчки, които лежаха на перваза на прозореца, и си спомних за игрите, които играехме с Карл като деца. Бяхме изследователи на джунглата и тези опърпани същества — розово мече, светлосиньо мече, шотландско кученце с карирана панделка и отпусната овца, която изглеждаше така, сякаш е била прегазена от кола — те бяха нашите диви животни.

Най-мекото и най-малкото, светлосиньото мече, беше най-смъртоносното. Едно негово ухапване имаше опустошителен ефект. Редувахме се да припадаме с пяна на устата, докато другият изпълняваше сложни медицински процедури с лъжица, пластмасови ножици и детски стетоскоп.

Колекцията ми от плюшени животни постепенно се превърна в нашите деца, Алис Пинк, Бенджамин Блу, Чарли Скоти, който често избухваше в лаещ гняв, и Майкъл Шийп, който беше много, много глупав, но беше ужасно добричък. Децата ни сигурно бяха извънбрачни, защото понякога си играехме на сватби. Направих на Алис рокля за шаферка от един розов копринен шал. Бенджамин, Чарли и Майкъл ни съпровождаха до църквата, след което Бенджамин се превръщаше в един много нисък свещеник, напъхан в черна ръкавица над бяла кърпичка, за да му се получи истинска свещеническа якичка.

Карл озвучаваше Бенджамин и ме питаше дали искам да се омъжа за Карл Антъни Джонсън. Стоях пред него, облечена с бялата си нощничка и стиснала букет от глухарчета, повтарях Искам, искам, искам и обещавах да го обичам и да го слушам, докато смъртта ни раздели.

Чудех се дали Карл все още лежи в леглото си от другата страна на стената. Може би дори си спомняше същите игри и си мислеше същите неща.

Мобилният ми телефон пропя. Подскочих и с разтуптяно сърце натиснах бутона за съобщенията, но се оказа просто мама, която ме питаше дали всичко е наред и дали съм се наобядвала добре у Джулс. Обещаваше, че определено ще се върне за вечеря и питаше дали ми се иска да доведа Джери, за да се запозная с него?

О, боже! МОЖЕ БИ НЕ. ЦЕЛУВКИ, написах в отговор.

Полегнах отново на възглавницата си и се почувствах толкова самотна, че се поразплаках и сълзите се затъркаляха по бузите ми. След това заспах и сънувах Карл. Намирахме се в Кю Гардънс. Отново се бях загубила и не спирах да тичам, проправяйки си път между растенията в джунглата, а край мен се чупеха стъклените скулптури на Чихули. И изведнъж право пред мен зърнах Карл. Той също тичаше, отдалечаваше се от мен. Колкото и да се опитвах, не можех да го стигна. Той хукна нагоре по спираловидната стълба в оранжерията и аз се стрелнах след него, прескачайки по две стъпала наведнъж. След това се озовах на върха и се затичах по тесния балкон, като постепенно започнах да го настигам. Той погледна през рамо, подхлъзна се, залитна назад и падна през ниския парапет. Запищях, докато го гледах как пада все по-надолу и по-надолу сред големите зелени листа.

Дзън-дзън.

Стреснато се пробудих; гърлото ме болеше така, сякаш наистина бях пищяла. Грабнах телефона си, но този път Миранда ми беше изпратила есемес, за да ми каже, че ми препраща есемеса на Пол. През следващите петнайсет минути бях принудена да чета глупавия им разговор. Искаше ми се да си изключа телефона, но все още се надявах, че Карл може да ми пише…

Дзън-дзън.

Поредното глупаво съобщение от разговора на Миранда с Пол! Натиснах бутона, готова да го изтрия.

ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ, С! ЕЛА В СХ? К.

Да!

Разтърках си лицето, изтичах надолу по стълбите и през кухнята, кимвайки на госпожица Майлс, която си правеше чай. Изхвърчах през задната врата, преминах през градината и отвора в оградата, и задъхана се спрях пред Стъклената хижа. Вътре беше тъмно. Може би бях пристигнала преди Карл? Плахо почуках по вратата.

— Влез — чу се шепотът на Карл отвътре. — Сама си, нали?

— Разбира се — отвърнах аз и влязох.

Беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Опипах стената за ключа на лампата.

— Недей — каза Карл. — Нека да постоим на тъмно. — Той се пресегна и улови ръката ми. — Ела, поседи с мен.

Седнах на дивана до него.

— О, Силви — изрече той с дрезгав глас. — Ужасно съжалявам.

— Аз съжалявам. Глупаво беше да водя Миранда с мен. Не можех да я накарам да спре да удря по вратата. Беше ужасно.

— Беше ужасно от моята страна на вратата — отвърна той. — Мислех си, че всеки момент ще почне да я разбива с брадва. Знаех, че е глупаво и детинско да се крия така от всички, но не можех да се изправя пред нея. Тя разказа ли ти какво се случи в Кю?

— Не. Е, каза ми само, че си е тръгнала с Пол.

— Значи той може би не й е казал нищо.

Преглътнах.

— Какво да й каже?

Чух го, че преглътна също. Двамата седяхме в мрака, хванати за ръце.

— Държах се като абсолютен идиот — каза той. Имах чувството, че плаче.

— О, Карл, всичко е наред. Моля те, недей. — Искаше ми се да го прегърна и да го притисна към себе си, но той стискаше толкова силно ръцете ми, сякаш никога нямаше да ги пусне.

— Не е наред. Съсипах всичко. Сега той ме мрази. А аз го обичам.

Кръвта нахлу в главата ми. Той го беше произнесъл на глас. Повече не можехме да се преструваме. Това беше краят на всичките ми мечти.

— Знам, че го обичаш — казах аз, като полагах всички усилия гласът ми да не потрепери.

— Шокирана си, нали?

— Не, не, стига глупости — промърморих аз.

— Аз бях шокиран. В смисъл, винаги съм знаел, че харесвам момчета, а не момичета — с изключение на теб, разбира се — но не съм искал да бъда различен. А не можех да направя нищо по въпроса. Когато го видях за пръв път, той внезапно се превърна в единственото момче в училище. Не можех да спра да го гледам. Което не беше проблем, защото всички го гледаха. Той беше нашият футболен герой и всички отчаяно копнееха да са му приятели. Всичко беше наред, докато не разговаряхме. Но после учителят по драматично изкуство ни сложи заедно. Не можех да повярвам. Бях развълнуван и въпреки това уплашен. Сигурен бях, че ще се представя като пълен идиот. Е, така и стана, нямах представа какво да му кажа…

— О, Карл, престани, не познавам друг, който да се изразява по-добре от теб.

— Мога да говоря за всичко с теб, Силви, но първия път с Пол едва вързах две думи. Трябваше да правим онова глупаво упражнение, когато се редуваме да падаме, а партньорът да ни хваща. Нямаш представа какво означаваше да го държа в ръцете си. Не мога да обясня какво изпитвах, когато го докосвах, беше като токов удар. Почакай да се почувстваш така с някого и ще ме разбереш.

Радвах се, че е тъмно.

— Силви? — Той не беше разбрал. — В шок си, нали?

— Не, не, просто… малко съм изненадана.

— И за мен беше изненада — каза Карл. — Никога не съм си помислял, че ще се чувствам така. Смятах, че просто ще го карам някак си. Винаги съм внимавал да не се държа твърде момичешки. Мразя да ми се подиграват. Чувствах се в безопасност с теб в малкия ни свят. Нямах представа какво е да се влюбиш. Страшно е, защото е толкова силно, направо те поглъща целия. Точно като клишетата, като в глупавите песни. Не можеш да ядеш, не можеш да се концентрираш, не можеш да спиш. Непрекъснато си мислиш за другия, макар да знаеш, че това е лудост. Просто не можеш да го преодолееш. А най-голямата лудост е да си падна по Пол, защото той е най-хетеросексуалното от всички момчета. Най̀ обича да си прави глупави шеги. Знаех, че нямам никакъв шанс той да почувства същото към мен, и въпреки това някак си се надявах, че ще се случи. Това не е ли лудост?

— Да — отвърнах аз.

— Реших просто да продължим да бъдем приятели, Пол и аз. Мислех си, че ще се справя. Но е толкова трудно да не мога да споделя чувствата си. Понякога имах чувството, че всичко е безнадеждно. Дори Пол да беше гей, никога нямаше да можем да се разкрием в нашето училище. Можеш да обиждаш момчетата с каквито и да е думи, но ако наречеш някой от тях гей, той ще ти откъсне главата, дори да е такъв. Често ме наричаха гей, защото съм артистичен и обичам да уча, а не ме бива във футбола, но никога не са го мислели сериозно. Пол ме наричаше безнадежден гей всеки път, когато пропусках топката, но беше достатъчно просто да се засмея и да започна да чупя китки и да викам опа! всеки път, за да се включа в шегата.

— Карл, как може да обичаш някой, който се държи така с теб?

— Но нали ти казвам, че той не го правеше нарочно. Дори не си е помислял, че наистина съм гей. Не спираше да говори за момичета и за онова, което би искал да прави с тях, така че и аз говорех за същото.

— За мен?

— Не! — отвърна той. — Никога не бих говорил за теб по този начин, Силви, знаеш го много добре. — Изрече думите пламенно, за да прозвучат убедително.

— Тогава за кого говореше?

— О, по принцип. За който ми мине през ума.

— Миранда.

— Е, тя беше очевидният кандидат.

— Каза ли на Пол, че си я целунал на купона?

— Да, споменах го.

— И как му го описа?

— О, Силви, не си спомням. Това не означаваше нищо за мен. Ако искаш да знаеш, беше ми малко странно и стряскащо. Тя си отвори устата твърде широко и аз си помислих, че ще ме погълне целия. Плюс това си беше сложила някакво лепкаво червило. Уплаших се, че ще ме омаже целия. И вкусът му беше отвратителен.

Дожаля ми за Миранда, но въпреки това изпитах задоволство.

— Затова опита да уредиш Пол с нея?

— Знам, че беше глупаво решение, но се надявах, че четиримата ще станем приятели и ще ходим навсякъде заедно. Тогава това ми се струваше страхотна идея. Аз обичам Пол, обичам и теб, ти харесваш Миранда, а тя харесва всяко момче, което й обръща внимание. Реших, че ще се получи.

Стъклената хижа се завъртя около мен, докато си повтарях наум думите му.

— Обичаш ме? — прошепнах аз.

— Да! Естествено, че те обичам, Силви. Знаеш колко много означаваш за мен. Завинаги ще си останеш единственото момиче за мен. Знаеш го.

— Но не си влюбен в мен?

— Не и по начина, по който съм влюбен в Пол.

— Все още?

— Да. А ти дори не знаеш, как реагира той. Разбираш ли, опитах се да го целуна…

— Какво си направил?!

— Знам, знам. Пълна лудост. Нямах намерение да го правя. Беше спонтанно действие. Кю Гардънс, лунна светлина, беше великолепно. Чувствах се така, сякаш се бяхме озовали в някакъв чужд свят, където всичко е възможно.

— И аз така се чувствах.

— Сякаш се намирахме в нашия собствен Сън в лятна нощ. После Миранда предложи да играем на криеница, всички се разпръснахме и аз нямах намерение да правя нищо, просто тръгнах да ви търся и почти веднага намерих Пол. Той сякаш специално ме чакаше в храстите. Когато се появих, той се засмя, сграбчи ме и ме придърпа в храстите да се крием заедно. Главата ми беше точно до неговата и ние продължавахме да се смеем и да се шегуваме. Точно тогава, без дори да се замисля, го целунах. Не мога да повярвам, че го направих. Беше невероятно — но тогава той ме отблъсна. Удари ме. След това ми наговори всички онези ужасни неща.

— О, горкия, горкия Карл — казах аз, но не се сдържах и добавих: — Но ти какво очакваше?

— Знам, знам. Бях се побъркал. Не спирах да повтарям, че съжалявам, че повече няма да се повтори, но той продължаваше да говори разни гадости, да се държи така, сякаш съм някакъв извратеняк.

— Не си, знаеш, че не си.

— Но той си мисли, че съм. Държи се така, сякаш съм болен от нещо заразно и се опитвам да го заразя. Толкова беше ядосан. Паднах на земята и той даже започна да ме рита, макар че само допреди две минути бяхме най-добри приятели. След това избяга с думите, че повече не иска да ме вижда.

— Е, това е малко глупаво, защото все пак учите в едно училище.

— Точно това ме притеснява. Не само ужасната мисъл, че Пол ме мрази…

— Не мога да повярвам. Мисля, че ти би трябвало да го мразиш заради ужасния начин, по който се държи с теб — прекъснах го аз.

— Не, чуй ме, ами ако разкаже на всички в училище, че съм го целунал?

— Няма — отвърнах твърдо аз. — Виж какво, знам, че не е разказал нищо на Миранда. Просто й е казал, че сте се скарали. Тя си мисли, че е заради нея.

— Типично за Миранда. Не знам какво намираш в нея, Силви.

— Е, аз не разбирам какво намираш в Пол. Особено сега — отвърнах аз. — Все още искаш да си приятел с него, нали?

— Да, но той не иска да има нищо общо с мен. Но най-странното нещо бе, че… за секунда той отвърна на целувката ми, сякаш изпитваше същото към мен.