Джаклин Уилсън
Целувката (5)

5

Гледах Миранда, а сърцето ми под топлия черен пуловер биеше ускорено. Каква игра играеше тя? Знаеше, че Карл е мой приятел.

Не можех да разбера дали Радж или Анди са гаджета на Миранда или бяха просто приятели. Може би в техните кръгове приятелите често се прегръщат, без това да означава нищо? Едва ли нарочно се натискаше на моя приятел пред очите на всички ни.

Изчаках да видя какво ще направи Карл. Той не я отблъсна, но не я и прегърна. Стоеше напълно неподвижен, сякаш беше част от дивана, докато Миранда се въртеше около него.

— Отивам да си взема истинско питие — каза тя. — Сигурно е заради всичките тези бирени приказки. Някой друг иска ли?

— Трябва ли да питаш, скъпа? — попита Анди.

— Не ме скъпосвай! — рече тя, преструвайки се, че го перва по носа.

Той се престори, че й го връща и после започна да я гъделичка, докато тя не изписка и се преви на две. Двамата се сбориха на пода; Миранда не се стараеше да прикрива добре оформените си, пухкави крака. Гаджета или не, двамата с Анди доста се натискаха. Очевидно това беше нещо нормално за тях.

Мислех си за Карл и мен. Ние също се боричкахме, но това беше нещо различно. Детинско и глупаво, а не сексуално. Може би защото се познавахме отдавна. Когато оставах да спя у тях, Джулс ни слагаше в едно и също легло. Когато се омазвахме до ушите с кал или боя, тя ни шльопваше заедно във ваната.

Представих си как сега споделям леглото или ваната с Карл.

— Като че ли имаш нужда от бира, Силви — лицето ти е пламнало — каза Миранда, поглеждайки ме от пода. — Хей, ти си се изчервила!

— Нищо чудно! Погледни се само как си се проснала на пода с вдигната пола — смъмри я Радж като някоя стара баба, докато подръпваше надолу полата й. — Хайде, момиче, донеси ми и на мен една.

— Кой друг иска бира? — попита Миранда.

Погледнах към Карл. Никога през живота си не бях пила бира и бях почти сигурна, че същото се отнасяше и за него. И двамата смятахме миризмата й за доста противна.

— Карл? — попита Миранда, повдигайки се на лакът. — Ти искаш ли бира?

— Разбира се — отвърна Карл, сякаш го беше попитала нещо съвсем обикновено.

Затова и аз отвърнах утвърдително.

— Алис? — попита Миранда.

— Бира ли? Много е калорична — рече Алис. — За мен само вода.

— Момиче, ако не внимаваш, скоро ще си докараш анорексия — смъмри я Миранда. — Хайде, Силви, ела ми помогни да донесем всичко.

Изпълни ме абсурдна гордост от това, че бе избрала мен да й помогна. Тръгнах след нея по стълбите.

— Беше права за Карл — каза Миранда. — Много е сладък. Бих искала да ми е гадже.

— Но… той е мой — отвърнах аз.

— Знам, знам, само се шегувах — рече Миранда, улавяйки ме за ръката.

— Ами Анди и Радж? Някой от тях гадже ли ти е?

— Те са ми просто приятелчета — отвърна ми тя. — Е, сигурна съм, че им се иска да бъдат нещо повече, защото съм толкова готина. — Миранда запърха с мигли и зае манекенска поза с ръка на хълбока. Мисля, че се шегуваше.

— А кой тогава е твоят приятел? — попитах аз, докато влизахме в кухнята.

— В момента нямам такъв.

— Напротив, имаш! Днес разказваше за него на Пати и останалите в тоалетната!

— О, просто ги омайвах — отвърна Миранда през смях.

Тя отвори хладилника и извади отвътре четири кутийки бира и голяма бутилка газирана вода. Кутийките подхвърли на мен, сякаш двете участвахме в някакъв сложен жонгльорски номер. Изпуснах едната и тя падна със силен трясък върху теракота, но слава богу, не се пръсна. Миранда продължи да рови из хладилника и извади сирене, грозде и пастет, а после измъкна от шкафа солени бисквити, чипс и голямо парче швейцарски шоколад. Бръкна в друг шкаф и намери почти пълна бутилка малцово уиски. Напъха всичко в една торбичка, подхвърли газираната вода във въздуха, улови я професионално и ми се ухили.

— Време е за пируване — обяви тя.

Когато тръгнахме обратно към мазето, вратата на всекидневната беше отворена. Миранда бързо грабна кутийките бира от ръцете ми и ги напъха в торбичката. От стаята надникна един брадат мъж.

— Това не беше бира, нали? — попита той.

— Силви е виновна, татко. Тя пие по осем кутийки на вечер — отвърна Миранда.

Тихичко изписках. Бащата на Миранда ми се усмихна.

— Не позволявай на дъщеря ми да те разваля — рече той. — Значи ти си Силви. В училището на Миранда ли ходиш? Не, чакай, не си достатъчно голяма.

Поех си дълбоко въздух. Така мразя хората да ме мислят за малка!

— Честно, татко! — рече Миранда, завъртайки очи. — Тя е в девети клас, като мен. Не му обръщай внимание, Силви. Хайде, да се връщаме при останалите.

— Извинявай, извинявай! Без очила съм сляп като прилеп, Силви — каза господин Холбайн. — Радвам се, че Миранда си е намерила приятели в новото училище. Ела ни пак на гости! — Той ми махна с ръка и се върна обратно в дневната.

— Нима баща ти не осъзнава, че всички отчаяно искат да са ти приятели, Миранда! — възкликнах аз.

— Така ли? — рече тя. — Ти изобщо нямаш вид на отчаяно копнееща да станеш моя приятелка, Силви. Когато те поканих на купона, изглеждаше ужасена. Изобщо не очаквах да се появиш.

— Ами Пати и останалите от групичката ти? Защо не покани и тях?

— Те стават, но само за училище. Всичките са доста еднакви и скучни. Ти си различна.

— Да, и изглеждам като шестгодишна.

— Татко е толкова глупав. Пък и какво значение има, че изглеждаш по-малка от възрастта си? Не се държиш като малка. А аз наистина завиждам за връзката ти с Карл — че сте приятели от толкова дълго и правите такива сериозни неща заедно, като писането на книга. Освен това той е много хубав, не е честно така! Знаеш ли какво, съгласна ли си да си разменим Карл за Радж и Анди?

— Не, благодаря.

— Злобарка. Добре де, да се връщаме долу. Карл може и да се натиска вече с Алис — забелязах, че и тя го харесва.

— Алис не е ли най-добрата ти приятелка от старото училище?

— Да. Хей, ти можеш да си най-добрата ми приятелка от новото училище.

— Чудничко — отвърнах аз, опитвайки се да звуча небрежно.

Веднага се почувствах поласкана, но същевременно с това и притеснена. Сигурна бях, че нямаше да се справя добре с това да съм приятелка на Миранда. А и какво щях да правя с Люси? Почти ми се прииска в момента да съм с нея. Когато двете бяхме заедно, аз можех да се отпусна, да се чувствам уютно и да казвам първото нещо, което ми мине през ума. Люси харесваше Карл, но не се опитваше да се гушка в него и да ми го отнема.

Зачудих се какво щеше да се случи, когато всички изпиехме бирите си. Слава богу, Алис като че ли не изглеждаше особено заинтересувана от Карл. Когато се върнахме в бърлогата, тя си бъбреше с Анди за някакво училищно нещо. Радж и Карл също разговаряха за училище. Аз побързах да се настаня до Карл, преди Миранда да е седнала до него.

— Кой е този Пол? — попитах го отново.

— Просто едно момче от моя клас — отвърна Карл.

— И той наистина ли си пада по футбола?

— Той е един същински млад Дейвид Бекъм — рече Радж. — Нямаше ли да го вземат в един от големите клубове, Карл?

— Може би — отвърна Карл. — Не го познавам чак толкова добре. В смисъл, всички го познават, нали, Радж?

— Като мен! — обади се Миранда и се присламчи към двете момчета. — Аз също си падам по футбола. Бях капитан на момичешкия отбор в „Саутфийлд“, нали, Алис?

— Докато не напъха две футболни топки под тениската си на демонстрационния мач в Деня на откритите врати — отвърна през смях Алис.

Всички се оживиха, когато Миранда изсипа на пода бутилката с уиски.

— Лафроиг — добър избор! — каза Карл, сякаш бе някакъв голям познавач. Той пръв отпи, директно от бутилката. Не можах да не се впечатля. Карл дори не потрепна, просто преглътна доволно и избърса устните си с опакото на дланта си, сякаш го беше правил хиляди пъти. Миранда взе бутилката от ръката му и отпи няколко глътки. След това беше ред на Анди. Последен беше Радж, макар че той умело надигна бутилката, но отпи съвсем мъничко. Аз направих същото, но запуших гърлото на бутилката с език. Почувствах как уискито го опари, люто и противно.

Алис погледна бутилката, поклати глава и отпи от бутилката с вода. Пихме бирите си направо от кутийките. И техния вкус не ми допадна. Течността беше по-студена, но кисела и гадна. Трябваше да преглътна няколко пъти, за да не я изплюя веднага. Изядох няколко зърна грозде, за да отмия вкуса. Наблюдавах внимателно Карл. Той не спираше да вдига кутийката към устните си и когато бутилката уиски направи втори кръг, отново отпи от нея.

— Мислех, че уискито и бирата не трябва да се смесват — каза Радж, отпивайки предпазливо втори път.

— Бира и уиски ме правят игрива! — рече Миранда, повдигайки вежди.

— Не, не, от уиски и бира човек здраво се напива! — отвърна Анди. После размърда развеселено собствените си вежди, намигайки на Радж и Карл. — Внимавайте, душици!

Миранда започна да раздава храна. Нямаше никакви ножове или чинии. Всички просто отгризваха от онова, което си харесваха — сирене или шоколад.

Започнах да се чудя защо не се чувствах пияна. Почти не бях пила уиски, но пък кутийката ми с бира беше празна до половината, а все още като че ли не усещах нищо. Може би трябваше да изпия няколко кутийки една след друга. Зачудих се как изобщо някой успяваше да го направи. Беше все едно да изпия едно след друго няколко шишета сироп за кашлица.

— Може ли да пийна малко от водата ти, Алис? — попитах аз.

Тя ми подаде бутилката, но това се оказа голяма грешка. Започнах неудържимо да хълцам.

— Хайде, Силви вече се напи! — каза Миранда.

— Изобщо даже не съм пияна! Виновна е газираната вода — отвърнах аз. Думите ми бяха последвани от две ужасни хълцавици, комбинирани с оригване и бързо притиснах длан към устата си.

— Може би не трябва да си допиваш бирата, Сил. Дай, аз ще я довърша — каза Карл.

— Не съм пияна — настоях аз и отпих още една глътка от бирата, като едва не се задавих с поредната хълцавица.

— Трябва да я разсеем с нещо — рече Миранда. — Нека да поиграем на нещо. Сетих се! Какво ще кажете за Шише?

— Иха! — извика Анди.

— Два пъти иха — додаде Радж.

— Колко сте елементарни — обади се с въздишка Алис.

Двамата с Карл не казахме нищо. Не знаехме каква е тази игра на шише, но очевидно съвсем не беше като играта на сляпа баба.

— Добре, трябва ни бутилка — каза Миранда.

Тя грабна шишето от уиски, отпи една голяма глътка и завъртя здраво капачката.

— Сядайте в кръг, скъпи мои, и нека завъртането да започне — обяви тя.

Изхълцах, въздъхнах и седнах по турски на пода. Докато се движех, усетих как нещо се размърдва в главата ми по много странен начин. Може би все пак наистина бях съвсем малко пияна.

Карл дойде и седна до мен. Миранда се настани до него, после Анди, Алис и Радж от другата ми страна. Той се разхили. Всички започнахме да се смеем, дори Алис, макар че тя нямаше как да е пияна.

— Добре — рече Миранда и врътна силно бутилката от уиски. Тя започна да се върти бързо в началото, а после постепенно започна да се забавя. Ние я гледахме като хипнотизирани. Когато се спря, капачката сочеше право към Карл.

— Аха! — възкликна Миранда. — Значи си ти, Карл.

Видях го да преглъща, макар външно да изглеждаше напълно спокоен.

— И какво? — попита той.

— Значи трябва да ти изберем партньор — рече Миранда и отново завъртя бутилката.

Гледахме я как се въртеше и въртеше. Знаех съвсем точно към кого ще сочи, когато спре.

— Опа! Май съм аз — каза Миранда и се усмихна, разкривайки малките си котешки зъбки.

— Всичко е нагласено! — извика Анди намусено, защото тя не беше избрала него.

— Нагласено е! — повтори Радж.

— Как може да е нагласено? — попита Миранда. — Завъртях здраво бутилката. Млъквайте и двамата. Така, Карл. Време е за целуване.

— Пред всички ли? — попита Карл.

— Какъв ти е проблемът? — отвърна Миранда.

Карл отново преглътна.

— Малко е… детинско — отвърна мъдро той. Изправи се и подаде ръка на Миранда. — Да излезем за малко навън.

Миранда се изправи, ухилена до уши, и пое ръката му. Аз изхълцах и тя ме погледна.

— Нали нямаш нищо против, Силви? Това е просто игра.

— Да, да, добре — отвърнах аз.

Какво друго бих могла да кажа пред всички останали! Гледах как Карл и Миранда излизат през вратата, хванати за ръце, и се изгубват в мрака.