Джаклин Уилсън
Целувката (11)

11

Вечерта отидох у Карл. Джулс каза, че е в стаята си и си пише домашното. Почуках на вратата му и влязох. Той не си пишеше домашното, а лежеше на леглото, подпъхнал ръце под тила си, и гледаше в тавана.

— Карл?

Той изръмжа нещо, което изобщо не прозвуча окуражително.

Стоях в средата на стаята му и се оглеждах. Изобщо не приличаше на Стъклената хижа. Имаше много неща от времето, когато Карл беше още много малък. Ето го старият му ноев ковчег, който все още плаваше по перваза на прозореца. Един стар плюшен жираф се въргаляше на избелелия килим. „Зайчето Питър“, „Където бродят дивите неща“ и „Дървесната и краставата жаба са приятели“ бяха тикнати в края на рафтчето му с книги. От тавана висяха кукли на конци. Тапетите бяха покрити с рисунките му — сини кучета и червени коне от времето, когато ходеше на детска градина, древни римляни на баня от основното училище, египетски мумии, в които проблясваше златна боя.

Тук бяха и сегашните му вещи — компютърът, книгите му за стъклото, съвременните класики на „Пенгуин“, които си беше закупил втора ръка, антикварните му предмети и колекционерските списания, които беше подредил на спретната купчинка.

Цялата му стая беше винаги подредена. Нямаше разпилени по пода дрехи, миришещи чорапи, пъхнати под леглото, празни чинии, зарязани върху килима, обичайните момчешки неща. Нямаше и снимки на красиви кинозвезди или момичета с бебешки лица и големи гърди. Знаех, че Карл няма да си падне нито по Бионсе, нито по Бритни.

— Кого харесваш, Карл? — попитах аз.

Той повдигна глава и ме погледна.

— Какво?

— Нали знаеш, от актрисите. Жените.

— Аха. Звучиш като момчетата от училище. Те си говорят само за това.

— И така, коя ти харесва най-много?

— Не знам. Не ме интересуват. Не познавам нито една от тези жени, така че защо трябва да им кача снимките в стаята си?

— И наградата за политическа коректност отива у господин Карл Джонсън — обявих аз, преструвайки се, че му подавам невидим трофей.

Той не се върза на играта ми, а продължи да гледа в тавана, без да помръдне и едно мускулче. Ако очите му не бяха отворени, щях да си помисля, че спи.

— Вече предпочиташ да лежиш по гръб, Карл. Искаш да виждаш всичко. Толкова си свикнал с хоризонталния живот, че когато най-накрая се изправиш, ще изгубиш равновесие. — Замълчах за миг. — А кое момиче от познатите ти харесваш най-много?

Карл въздъхна.

— Не познавам никакви момичета.

— Стига глупости. Познаваш хиляди. Като например… — Замълчах отново, забивайки нокти в дланите си. Реших да продължа с най-лесния вариант, макар да ми стана гадно. — Люси?

— О, да, направо съм влюбен в Люси — отвърна Карл. — Не!

Беше ми гадно, че използвах Люси по този начин, макар че тя нямаше никаква представа за това. Но може би вече не трябваше да се държа почтено с нея.

Тя ми се обади в пет часа и ме попита какво ми се е случило. Когато й казах, че съм избягала с Миранда, тя се ужаси. Започна да се прави на възмутена и наистина прекали, когато каза, че застрашавам цялата си училищна кариера. Мисля, че се ядоса най-вече, защото бях избягала с Миранда, а не с нея. Позволих й да ме поучава десетина минути. Тя не спираше да ми повтаря, че Миранда ми влияе зле. Всъщност не каза нищо невярно, но накрая ми писна и й казах:

— Млъквай, Люси. Миранда ми е приятелка.

Тя ми затвори. Като че ли Люси вече не ми беше приятелка. Но пък какво значение имаше това, след като имах Миранда?

— Ами Миранда? — попитах аз.

Този път помълчах по-дълго. Карл беше изгубил нишката на разговора ни.

— Какво за нея? — попита той.

Преглътнах.

— Харесваш ли я?

— Не — отвърна Карл.

— Никак ли? Тя е толкова енергична и привлекателна, същински динамит. От ония момичета, които не може да не следиш с поглед.

— Нали ти казах, че изобщо не я харесвам. Не е моят тип.

Закрачих напред-назад из стаята му, опитвайки се да събера смелост. Не спирах да си го повтарям наум.

Аз ли съм твоят тип?

Мен харесваш ли ме?

Но не успях да го произнеса. Продължих да говоря за Миранда.

— Тя не е точно определен тип. Тя е уникална. Не съм срещала никой като нея. И нямам предвид точно начина, по който се облича, а как общува с хората и как разказва различни неща, които знае. Държи се скандално, както когато се преструваше, че те сваля — е, поне си мисля, че се преструваше — но с мен се държи изключително мило. Никога няма да познаеш какво ми купи днес тя.

— Миранда, Миранда, Миранда. Хей, може би тя е твоят тип, Силви — каза Карл. — Ти харесваш ли я?

— Млъквай! — казах аз. Почувствах как бузите ми пламнаха и си спомних продавачката в магазина.

— Сил? Не го мисля наистина. Както и да е. Виж какво. Мислиш ли, че на Миранда ще й хареса да дойде на боулинг някой път?

Погледнах го втренчено.

— Искаш да ходиш на боулинг с Миранда? — повторих аз.

— Не само с нея. С нас. Можем да отидем в петък вечер.

— Ние тримата?

— Е, мога да взема и някое от момчетата от училище. Може би.

— Кое момче?

— Не знам. Който поиска да дойде. — Карл се закашля и се надигна. — Пол каза, че обича боулинг. Може би той ще дойде.

— Пол футболиста?

— Да, същия.

Отидох и седнах до жирафа на Карл, докосвайки дългия му врат. Чувствах се много странно. Всичко се случваше точно така, както бе предположила Миранда. Може би тя наистина беше магьосница, също като нейната двойничка от Стъкления свят? Защо му бе на Карл да я кани, ако не я харесваше? И защо изобщо беше споменал боулинга?

— Ти не харесваш боулинг — казах аз.

— Мисля, че ще бъде забавно.

— Първия път, когато ходи с Джейк, изобщо не ти хареса.

— Да, ама на мен не ми харесва да правя каквото и да било с Джейк — отвърна Карл и се протегна. — И така. Този петък? Ти и Миранда. Пол и аз?

— Добре.

— Страхотно. — Карл ми се усмихна. Опустошително мила усмивка, кафявите му очи сияеха. Спрях да се чудя и просто му се усмихнах в отговор.

— Сега вече наистина трябва да седна да си пиша домашното — рече тихо той, взе училищната си чанта и започна да рови из нея за тетрадки и учебници.

— Винаги имаш толкова много домашни — казах аз и въздъхнах.

— А ти винаги имаш толкова малко — каза Карл. — И въпреки това невинаги ги пишеш.

— Тази вечер нямам никакви. Дори не знам докъде сме стигнали, защото двете с Миранда избягахме от училище следобед.

Знаех си, че това ще го сепне и ще го разсее от домашното. Разказах му цялата история за следобедното ни приключение. Карл изглеждаше неохотно впечатлен. Когато учехме заедно, често си бяхме фантазирали как двамата бягаме от училище. Дори си бяхме съставили план как да го направим по най-добрия начин и с какво да се занимаваме през новопридобития свободен ден. Така и не бяхме успели да го направим.

— Миранда е доста смела — каза Карл. — И въпреки това гледай да не се отнасяш прекалено. Не ти трябват твърде много неприятности.

— Люси мисли, че ще ме изключат.

— О, нормално за нея.

— Мисля, че с Люси вече не сме приятелки — казах аз, прегръщайки жирафа.

— Ами това е страхотно, нали? Защото сега си имаш Миранда.

— Да. Тя каза, че иска да е най-добрата ми приятелка. Но ти я знаеш каква е, Карл. Никога не можеш да си сигурен в нея. Тя може просто ей така да престане да ти е приятелка и да стане най-големия ти враг, и тогава къде оставам аз? — Притиснах жирафа силно към гърдите си.

— Оставаш там, където си била винаги — до мен, като моята най-добра приятелка — отвърна Карл.

Той протегна ръка и двамата плеснахме ръце по нашия си специален начин. Прииска ми се да стисна ръката му, но той внимателно я отдръпна и отвори учебниците си. Седях с кръстосани крака на пода и няколко минути го гледах как работи, преди да стана и да се прибера у дома.

По пътя срещнах мама, натоварена с покупки. Изтичах да й помогна, изпълнена с чувство за вина.

— Мислех, че ще ходим в „Теско“ неделя сутринта, когато мога да ти помогна — казах й аз, влачейки с усилие найлоновите торби към дома.

— Хей, хей, внимателно, в едната има яйца. Не се опитвай да ги носиш всичките, ще се повредиш.

Двете заедно внесохме всичко по коридора в кухнята и струпахме торбите на пода. Мама включи електрическата кана и започна да ги разопакова, подреждайки храната в хладилника и по шкафовете. Аз си отмъкнах едно бананче и отстъпих назад към вратата.

— Не, не, не се измъквай така, Силви. Искам да поговорим — каза мама със злокобен глас.

Замръзнах, повдигнала банана към устата си. Отхапах веднъж и задъвках, но като че ли бях изгубила способността си да гълтам. Дали не бяха забелязали, че отсъствам от училище и бяха звъннали на мама? Може би някой любопитен съсед ме беше забелязал с Миранда? Може би в магазина, в който бяхме пробвали потничетата, бяха научили имената ни и ни бяха докладвали?

Стоях неподвижно, стиснала здраво глупавия банан.

— Бананите се считат за храна на маймуните, но те всъщност получават силно стомашно разстройство, ако ядат много банани — избъбрих аз, опитвайки се да й отвлека вниманието. Докато мама ни правеше чай, се впуснах в лудо обяснение за бананите, от високото им съдържание на калий до ролята им в клоунадите. След това тя седна на масата и ми махна да седна до нея. Продължавах да бърборя, докато белех банана си и го дялках с нож, превръщайки го в продълговата бяла жена.

— Хей, не си играй с него, изяж го! Това снопче струваше деветдесет и девет пенса. Не е направено за игра, а за да те нахрани — каза мама.

Оставих на плота банана и ножа. Мама като че ли не беше ядосана. Щеше да е направо вбесена, ако беше разбрала, че съм избягала от училище. Сигурно не знаеше. Тогава за какво беше цялата тази работа? Стрелнах я крадешком с поглед. Тя ме гледаше също тъй плахо. И двете се засмяхме смутено. Очите на мама блестяха, а бузите й бяха порозовели, сякаш в кухнята подухваше свеж ветрец.

— Мислех да изляза в неделя сутринта, Сил — избъбри внезапно тя. — Мислех, че няма да имаш нищо против. Можеш да се поизлежаваш до късно, а после да отидеш у Карл. Чудех се дали няма да можеш и да обядваш там. Джулс каза, че няма нищо против. Ще прави печено и ще има за всички.

— А ти къде ще ходиш, мамо? — попитах аз, озадачена.

— Мислех си да ида да поплувам — каза мама.

Зяпнах я. Нямах представа, че мама може да плува. Дори не се бях замисляла дали има бански костюм. Целият свят полудяваше. Първо Карл искаше да ходи на боулинг, а сега мама иска да ходи на плуване. Дали Люси нямаше да реши да танцува на кол? Или Миранда да се запише в църковния хор?

— Ти можеш ли да плуваш, мамо? — попитах аз.

— Да. Е, едно време можех. Добре се оправям с бруста.

Мама направи няколко плувни движения с ръце. Изглеждаше доста нервна. Представих си я, бледа и тантуреста, плискана отвсякъде от пищящи деца.

— Ще дойда с теб, мамо. Откъде ти хрумна пък това плуване? Да не искаш да влизаш във форма?

— Не, просто искам… „нещо друго“ — отвърна мама. — Няма да ходя в местния басейн, а в един клуб в Лондон. Поне мисля, че ще ходя. Може би това е просто една щура идея и накрая изобщо ще се откажа. — Тя притисна длани към лицето си и поклати глава. — Мисля, че леко откачам. Знам, че се държа ненормално. Просто не мога да се спра. Писна ми да съм разумна. — Тя издаде странен звук. Не бях сигурна дали се смееше или плачеше.

— Мамо? — Нежно отдръпнах ръцете й от лицето.

Тя ми се усмихна, макар очите й да бяха влажни.

— Работата е там, Силви, че в неделя ще се срещна с един мъж.

— Господи! — казах аз. — Защо? Кой е той? Някой от работата?

— Стига, моля ти се! Те всичките могат да са ми синове! Не, този мъж… виж, заклеваш ли се да не казваш на никого, дори на Карл?

— Добре.

— Всъщност още не съм се срещала с него, но разговаряхме по интернет.

— Мамо!

— Не се стряскай така! Не става дума за онези шантави стаи за чат. Това е една уебстраница, която се нарича „Не махах за сбогом, давех се“. Прочетох за нея някъде и после я разгледах. Това е нещо като хумористична помощна линия.

— За удавници! Няма да ходиш да плуваш!

— Не, не, глупаче. Кръстена е на стихотворението на Стиви Смит „Не махах за сбогом, давех се“. Винаги е било едно от любимите ми — тихо отчаяние по някак си забавен начин. Предполагам, че е имало времена, в които аз също съм изпадала в тихо отчаяние. Работата ме отегчава, мразя да имам квартиранти в къщата, дори горката госпожа Майлс, мразя, че никога не излизам, само върша къщната работа и вися пред телевизора. Имам чувството, че животът ми е свършил, а още нямам четирийсет. — Мама си пое дълбоко дъх. — Та така, почувствах странна утеха, когато влязох в тази страница и намерих стотици други хора, които са също толкова отчаяни като мен. Дори повече. Сърцето ти се къса при някои от историите им.

— Ако са истински — казах аз.

Мама примигна.

— Ами… Да, предполагам, че има риск някои от тях да са измислени. Но други — човек определено не би могъл да си представи подобни ситуации!

— В какво си се замесила, мамо?

— В нищо! Просто се свързах с неколцина души. Имаме си малък чат, това е всичко. Някои са доста досадни, но има и няколко наистина забавни. Като този мъж, Джери, който наистина е сладък и много го бива в шегите. Още от самото начало си допаднахме. Нали се сещаш как веднага усещаш, когато някой е на твоята вълна? — мама ме погледна жадно, с блеснали очи.

— Мамо, ти сама каза, че никога не си го срещала.

— Ами да, така е. Ще се видим в неделя и ще отидем да поплуваме. Знам, че е доста странно място за първа среща.

Не се сдържах и потрепнах.

— Не бъди такава, Силви.

— Никаква не съм, мамо. Просто се тревожа за теб. Страх ме е да не те наранят. Той може буквално да те нарани. Ами ако е някой бесен маниак с нож?

— Малко не ми се вярва.

— Може да те завлече в някоя странична уличка и да те изнасили.

— О, Силви, стига глупости. Точно това е най-малко вероятно. Не мисля, че ще ме завлече където и да е. Работата е там, че Джери има един недъг.

— О, боже. Знам, че е ужасно от моя страна, но веднага си представих две глави и никакви ръце и крака.

Мама ме погледна намръщено.

— Преди две години е получил удар…

— Той стар ли е?

— Не, само с няколко години по-голям от мен. Бил е строител, имал е жена и две деца. Работил здраво, оправял се добре, създал собствена компания, купил си голяма къща, скъпа кола, живеел добър живот. После си намерил доста млада приятелка…

— Мамо!

— Знам, изобщо не се гордее с това. Както и да е, заминал с приятелката си и два месеца по-късно получил масивен инфаркт. Целият му живот се разпаднал. Приятелката му го напуснала, жена му не го искала обратно, лежал в болницата и прекарал три месеца в интензивното отделение. Сега вече е добре. Просто усеща слабост в дясната си страна и върви с отчетливо накуцване, но всичко останало е наред. Е, поне той така казва. Твърдо е решил да се поддържа във форма и често ходи да плува в онзи лондонски клуб. Описа ми го как изглежда, с големи мраморни колони, и аз казах, че ми звучи чудесно, а той ме покани да отида с него.

— О, мамо! Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Ами ако е сериозно осакатен?

— А какво може да ми се случи в басейна? Ако не ми хареса, просто ще си кажем довиждане. Покани ме и на обяд, но винаги мога да му откажа. Но все пак искам да му дам шанс.

— Не те ли е страх, че ще се срещнеш с напълно непознат човек?

— Разбира се, че ме е страх — отвърна мама. — Част от мен не може да повярва, че наистина го правя. Но какво пък, Силви. По-добре така, отколкото да стоя затворена вкъщи и да се самосъжалявам.

— Ами браво на теб тогава — казах аз с усилие.

Продължавах да си мисля, че мама е откачила.

А може би просто бях притеснена. Моята майка отиваше на среща, преди самата аз да съм била. Не, почакай малко! Боулингът в петък с Карл смяташе ли се за среща? Кого всъщност бе поканил той, мен или Миранда?