Джаклин Уилсън
Целувката (21)

21

Веднага, щом се прибрах от училище, отидох да видя Карл, но той не си беше вкъщи.

— Той не е ли на репетиция тази вечер? — попита Джулс. — Знаеш ли кога ще представят „Сън в лятна нощ“?

— О, боже, изиграната само от момчета „Сън в лятна нощ“? — попита Джейк. — Коя роля играе Карл? Моля те, кажи ми, че не е на Титания. — Той започна да подтичва из кухнята, развявайки въображаемата си дълга коса и воланите на несъществуващата си пола, и обяви: Вън, горди Оберон! Къде са моите феи?

— Наистина ли мислиш, че това е смешно, Джейк? — попитах аз и излетях от кухнята им.

Прибрах се у дома, направих си сандвич и изпратих есемес на Карл.

КАК СИ? КАК ВЪРВЯТ НЕЩАТА С ПОЛ? ДО ПОСЛЕ. ЦЕЛУВКИ, С.

Той не ми отговори. Вместо това получих съобщение от Миранда.

ТОКУ-ЩО ПОЛУЧИХ ТОВА ОТ РАДЖ.

„НЯКАКВО МОМЧЕ ОТ 9 КЛАС РАЗПРАЩА ТВОИ СНИМКИ ГОЛА ДО КРЪСТА НА ВСИЧКИТЕ СИ МЪРЛЯВИ ДРУГАРЧЕТА — С КОМЕНТАРИ! ДА СЪБЕРА ЛИ НАКАЗАТЕЛНИЯ ОТРЯД И ДА ГО УНИЩОЖА? ЦЕЛУВКИ, Р. ОСВЕН ТОВА СЕ ПОДИГРАВА НА ГЕЙ ПРИЯТЕЛЧЕТО ТИ КАРЛ.“

Веднага й се обадих.

— О, боже, Миранда, какво е казал той?

— Не съм съвсем сигурна, нещо за мен и фигурата ми, и какво е искал да направи с мен. Само в сънищата ти, приятел! Все едно ще му позволя да се приближи до мен. И въпреки това се чувствам странно, че съм телефонна звезда.

— Не, не…

— Знам, че ми каза да не го правя, но това си беше нещо като предизвикателство. Малко забавление…

— Не ми пука за теб или глупавата ти снимка! Какво е казал за Карл?

— Не е глупава. Всъщност се получи доста добре. И не съм съвсем гола. Бях облякла едно копринено късо якенце и гърдите ми леко изскачаха навън. Да ти кажа, че от вестник „Сън“ ще платят луди пари за нея. Може пък това да е началото на една нова кариера…

— Миранда! Моля те. Кажи ми за Карл.

— Ами няма нищо за казване. Радж твърди, че са си го нарочили, че е гей. Трябва да призная, че самата аз имах съмнения, но ти не спираше да тръбиш, че ти е гадже.

— Ти също го искаше!

— Разбира се, защото е красив, забавен и изобретателен — което, като се замисля, определено го прави гей. Но пък това е мечтата на всяко момиче, нали? Ти да си единствената на света, която да го накара да се промени. И така, той наистина ли е гей, Силви, или все още не е решил? И защо според теб Пол започна да се държи толкова гадно? Тоест, ясно ми е защо иска да изпрати снимката на циците ми на всичките си извратени малки приятелчета, защото те са наистина впечатляващи, но никога не съм предполагала, че е такъв гаден фашистки гейомразец. Та те са най-добри приятели, за бога! — Миранда замълча. Можех да чуя как умът й щрака.

— О! — каза тя. — Да не е опитал с Пол?

Не отговорих нищо. Не беше необходимо.

— Значи затова са се скарали! О, боже, Пол е толкова жалък! Така, мисля, че ще го зачеркна от списъка си. Честно казано винаги ми се е струвал твърде нещастен заместител на Карл.

— Как го приема Карл? Радж каза ли дали е разстроен? Какво точно са говорили?

— Не знам. Нали знаеш колко са глупави момчетата. О, боже, сега всичко ми се връзва. Горкият Карл. Искаш ли да дойда?

— Не, не! И без това той не си е у дома, а е на репетиция.

— И Пол е там, нали? Леле, те разиграват своя собствена драма. Във всеки случай ти иди после у Карл, целуни го силно и го прегърни от мен и му кажи, че Пол е едно малко лайненце и повече изобщо няма да се занимавам с него, чуваш ли?

Щом Миранда прекъсна разговора, аз се опитах да изпратя нов есемес на Карл, но отново не получих отговор. Опитах се да му се обадя, в случай че е тръгнал да се прибира, но веднага бях прехвърлена на гласова поща. Не знаех какво да кажа. Не исках да му съобщавам, че хората го обсъждат, той толкова мразеше такива неща. Накрая просто казах: „Здрасти, Карл, аз съм. Мисля си за теб. Обади ми се при първа възможност. Много целувки“.

Мама щеше да се прибере късно от работа. Приготвих си още един сандвич. Зачудих се дали не трябва да приготвя нещо за вечеря. В хладилника нямаше нищо интересно. Намерих малко старо сирене, твърдо като тухла. Порових из килера за малко макарони, но не намерих никакви.

Чух как мама върти ключа във вратата. После каза нещо на някого в коридора. Госпожица Майлс беше в стаята си и гледаше „Ричард и Джуди“ — чувах тихото мърморене на телевизора й.

— Ти ли си, Карл? — извиках аз, чудейки се дали пък не е дошъл направо тук, за да поговорим.

Не беше Карл. Някакъв напълно непознат човек, висок, тъмен мъж, закуцука към мен. О, боже, о, боже, о, боже.

— Това е Джери, Силви — каза мама весело.

Погледнах я с ненавист, но неохотно протегнах ръка. Джери я пое ентусиазирано и ми се усмихна.

Ръката му беше влажна, сякаш беше доста изнервен.

— Защо не ми каза, че Джери ще идва, мамо? — попитах я аз.

— Не знаех! Той изненадващо дойде да ме вземе от работа — отвърна тихо мама. — Реших, че ще е хубаво да вечеряме заедно.

— Нямаме кой знае какво вкъщи — казах й аз. — Дано харесваш хляб и сирене, Джери.

— Не, не, по пътя минахме през „Маркс“ — каза мама, оставяйки торбите с храна в кухнята. — Я погледни тук!

Джери очевидно имаше доста натъпкан портфейл. Видях пушена сьомга, пиле, салати, рулца, праскови, череши, бял шоколад, натурален сок и вино.

— Време е за пиршество! — възкликна мама и доволна започна да разопакова.

— Фантастично изглежда — казах аз. — Надявам се да си хапнете чудесно.

— Това е и за теб, глупаче — каза мама.

Джери й помагаше, разопаковаше внимателно храната, за да покаже, че е напълно способен, нов човек.

— Не, казах, че ще вечерям у съседите — отвърнах аз.

— Силви — каза мама и си пое дълбоко дъх. — Вечеряй с нас. И без това напоследък достатъчно често си се хранила у Джулс. Хайде, помогни ми да сложа масата.

— Добре, само ще отскоча да им обясня…

— За бога! — възкликна мама. После разтърка челото си. — Моля те, сложи масата.

— Аз мога да сложа… — започна Джери.

— Не, Силви ще го направи. Тя знае къде стоят чиниите, ножовете, вилиците и всичко останало.

— Добре. Ще сложа масата. След малко. Трябва да видя дали Карл се е прибрал.

— Кога ще спреш да тичаш след Карл? — попита мама. — До какво ще доведе това? Честно, престани да се държиш като петгодишна, моля те.

Подредих масата, като гневно трополях с чиниите и дрънках с приборите. Не беше честно. Тя не разбираше, макар в думите й да имаше достатъчно истина, че очите ми да се насълзят. Доникъде нямаше да ме отведе. Но независимо от всичко аз си оставах приятелка на Карл. По всичко си личеше, че той бе имал един ужасен ден. Нуждаеше се от мен.

Но мама нямаше да ме пусне. Накара ме да седна с нея и Джери, и ядохме сьомга, пиле, салата, рулца, плодове и шоколад. Е, поне мама и Джери ядоха. Аз куснах малко от храната, боднах си пиле, малко доматче, малко рулце. Мама не спираше да ми хвърля многозначителни погледи с блесналите си очи, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Не го правех нарочно. Просто бях толкова напрегната и възбудена, че едва можех да преглъщам.

— Хапни малко черешки, Силви — каза мама, бутайки чинията към мен.

— Не, благодаря.

— Ами малко прасковка.

— Всъщност не.

Мама изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да натика цяла шепа череши и четирите праскови в гърлото ми. Джери се опита да поведе учтив разговор, задаваше ми въпроси за училище, за любимите ми предмети, за приятелите и хобитата ми. Отговорите ми бяха едносрични. Той смени подхода и заговори за работата си, за пазаруване и плуване, докато аз се въртях на стола ми и от време на време кимах. Накрая той млъкна, изтощен.

Настъпи продължително мълчание. Зачудих се дали да не се осмеля отново да помоля за разрешение да отида до съседите.

— Искаш ли чаша кафе, Джери? — попита мама.

— Ще направя — казах аз. — Вие идете да седнете в дневната. Ще ви го донеса.

Мама се поколеба. За пръв път тази вечер се опитвах да се държа като добра дъщеря.

— Добре — рече тя.

Двамата си взеха чашите и бутилката с останалото вино и се изнесоха в дневната. Чух мама да промърморва нещо и Джери да й отговаря:

— Не, не, прекрасна е. Мисля, че просто се стеснява, това е.

Не исках да ме защитава толкова покровителствено! Защо мама си мислеше, че трябва да иска одобрението му за поведението ми? Той нямаше нищо общо с мен. Нямах нищо против мама да си има приятел. Стига да искаше, можеше да се движи в компанията на цял футболен отбор. Нямаше да имам нищо против, стига да не се налага да се запознавам с тях.

Взех кафемелачката и започнах да я пълня със зърна. Знаех, че мама щеше да се начумери, ако набързо направех на Негово сиятелство нес кафе. Събрах чиниите в умивалника и пуснах водата да тече. След това предпазливо завъртях ключа на задната врата и лекичко я отворих. Не можех да рискувам да изляза през входната врата. Мама сигурно щеше да ме чуе, колкото и да беше погълната от Джери, но се надявах, че покрай всичката шумотевица в кухнята, нямаше да ме чуе как се измъквам отзад.

Промъкнах се крадешком през тъмната градина; заобиколих старото ябълково дърво и се спънах в малката купчина саксии, преди да стигна до малката дупка в оградата и да прескоча в градината на Джонсънови.

Погледнах към стаята на Карл. Вътре беше тъмно, но това не означаваше нищо. Той можеше спокойно да си лежи на леглото в тъмното.

Тогава зърнах слабата светлина през прозореца на Стъклената хижа. Изтичах през поляната и почуках с нашия морзов код по вратата. Зачаках.

— Карл? — прошепнах аз. — Карл, може ли да вляза?

Той не ми отговори. Стоях и се ослушвах за прошумоляване, въздишка, плач. Чувах далечния лай на куче и глухият глас и подрънкване на китара от спалнята на Джейк.

— Карл, смятам да вляза — казах аз и натиснах дръжката.

Отворих вратата и влязох в хижата. Нещо изхрущя под краката ми. Огледах се със затаен дъх, примигвайки от светлината. Петте рафта бяха покрити с парчета и фрагменти от стъкло, гротесков калейдоскоп от цветове. Малките стъклени животинки бяха осакатени. Слонът нямаше хобот, главата на жирафа липсваше, пеликанът бе останал без клюн, заекът без уши, крокодилът нямаше опашка.

Чашите се търкаляха като пияни, без столчетата си. Две вази лежаха на пода сред купчина червени и сини парчета стъкло. Пепелниците и преспапиетата бяха натрошени, цветята милефиори бяха пръснати като конфети. А Стъкленото момче, о, Стъкленото момче, специалното, незаменимо Стъклено момче на Карл беше строшено на парчета, красивото му лице липсваше, ръцете му бяха начупени, от краката му бяха останали само пънчета.

Протегнах към него треперещата си ръка. Докоснах назъбените ръбове. Разбрах, че съм се порязала едва когато по пръста ми потече алена струйка кръв. Болката ме накара да осъзная, че всичко, което виждам, е истина, а не някакъв ужасен кошмар. Някой беше натрошил всичкото стъкло, красивите специални предмети, които Карл бе колекционирал от години и бе почиствал от праха с такова внимание. Познавах всяка извивка, всеки белег. Той бе поднасял всеки един предмет под светлината и му се беше възхищавал. Беше ги издирвал безспир из различни антикварни магазини и дворни разпродажби. Беше похарчил всяко пени, получено на рождения му ден и на Коледа, за колекцията си. Тя беше всичко за него. И някой я беше потрошил цялата.

Кой би могъл да направи такова ужасно нещо?

Кой би могъл до такава степен да мрази Карл?

Бях сигурна, че знам кой.

Затичах се с писъци през градината. Мик изскочи през задната врата.

— Какво, за бога… Силви? Какво се е случило?

Той се опита да ме хване, но аз се изтръгнах от ръцете му. Влетях през вратата и видях Джулс в кухнята и Джейк, облегнат на хладилника, да пие мляко от кутия. Той спря насред глътката си и ме зяпна.

— Силви! — извика Джулс, съзирайки окървавената ми ръка. — Ела тук, изпъни я над умивалника.

— Кой те нарани, Силви? Кажи ми! — рече бързо Джейк.

— Никой. Не съм аз, а стъклото. Ужасно е. Всичко е потрошено, цялата колекция на Карл — цялата — дори Стъкленото момче.

— О, господи — каза Джулс. — Ами Карл? Къде е той?

— Не знам, не знам! — проплаках аз.

Тя ме прегърна, придържайки ръката ми под течащата студена вода — неща, които би направила всяка майка — но също започна да трепери.

— Джейк, погрижи се за Силви. О, боже, какво ли се е случило с Карл? Мик? — Тя отиде до задната врата. — Да се обадим ли на полицията?

Мик се върна от градината.

— Да, веднага. Силви е права. Всичко е натрошено. Не мога да го разбера. Откъде биха могли да знаят за стъклените предмети вътре? Погледната отвън, тя прилича на обикновена барака. Само ние знаем за стъклената колекция на Карл, Силви знае за нея, но никой друг.

Джулс ме погледна.

— Кой друг знае, Силви?

— Пол — прошепнах аз.

— Приятелят на Карл.

— Вече не му е приятел. Сега го мрази. Говори най-различни ужасни неща за него в училище. Ужасен е. Но никога не бих предположила, че е способен на това.

— Спокойно, Силви — каза Джейк, потупвайки ме по гърба.

— Смяташ, че се е промъкнал през градината и е почупил всичко? — рече Мик. — За бога, това момче да не е някакъв психопат? Как изобщо е влязъл в нашата градина? — Той погледна към тъмнината и внезапно изскочи навън. — По дяволите, още е тук! Погледнете, там, до храстите!

Мик се затича натам. Джейк го последва. Двамата докопаха криещата се в храстите фигура и я извлякоха навън.

— О, боже — прошепна Джулс.

Това не беше Пол. А Карл. Той беше целият изкалян и разрошен, олюляваше се и главата му се тресеше. Ръкавите му бяха покрити с нещо тъмно. Мик и Джейк му помогнаха да прекоси градината. Той плачеше, носът му течеше и ръцете му висяха под странен ъгъл. Тъмното нещо беше кръв.

Когато ни видя, че го гледаме, той се опита да се измъкне. После отчаяно наведе глава.

— Карл! Дай да ти видя ръцете — каза Джулс. Тя погледна окървавените му ръкави. — Така. В болницата. Ще те закарам дотам — по-бързо ще стане, отколкото с линейката.

— Няма да ходя в никаква болница — изкрещя истерично Карл. — Добре съм. Просто малко се порязах, това е всичко. Виж, сега ще го измия, нали? — Той пусна силно водата, разплисквайки я навсякъде.

— Карл, любими мой, ще се наложи да отидеш, трябва да те зашият — каза Джулс. — Пръстите ти са трагедия — погледни и китките си! — Тя се опита да го задържи, но той бясно ръкомахаше.

— Той ли го е порязал? Ще му откъсна главата — закани се Джейк, който също беше на косъм да се разплаче.

— Ако не ми позволиш да те закарам с колата, ще повикам линейка — каза Джулс.

— Можем да повикаме и полиция — каза Мик и извади мобилния телефон от джоба на панталона си.

— Защо, за бога, ще викате полиция? Нима искате да ме арестуват? — извика Карл.

— Трябва да съобщим за случилото се. Силви мисли, че приятелят ти Пол е натрошил всичко — каза Мик.

Карл изглеждаше изненадан.

— Идиотка такава — каза ми той. После се изправи и избърса с окървавените си ръце очите и носа си. — Не е ли очевидно? Аз го направих.

Всички го зяпнахме изненадано.

— Стига глупости, Карл — рече Мик. — Какво се опитваш да направиш, да защитиш тъй наречения си приятел?

— Ти не би съсипал собствената си колекция, Карл — завъртя глава Джейк. — Все едно аз да си счупя китарата.

— О, Карл — промълви Джулс. — Защо го направи?

Внезапно откъм вратата се чу силно чукане.

— Нали не сте се обадили вече на полицията? — попита Карл.

— Не, не. Джейк, виж кой чука.

Разнесе се сърдитият глас на мама.

— О, не — изпъшках аз.

— Нека съберем всички съседи. Нека цялата улица да дойде да ме види — рече Карл.

Мама влетя в кухнята.

— Силви, как смееш да изчезваш така… — започна тя. Но щом съзря Карл и състоянието, в което се намираше, тя рязко млъкна. — Мили боже, какво се е случило?

— Не сме съвсем сигурни — каза Джулс. — Стъклената колекция на Карл е била потрошена и той се порязал, докато събирал парчетата. Силви също леко пострада, но мисля, че с нея всичко е наред. Но може би е по-добре да дойде с нас в болницата, за да не пипне тетанус или нещо такова.

— Аз ще я закарам. О, боже, не, пих твърде много вино. Може би Джери ще ни закара. Мисля, че той пи по-малко.

Отидох при мама и я прегърнах.

— Мамо. Ти остани с Джери. Аз трябва да отида с Карл. Моля те.

Мама се опита да спори, но Джулс беше изненадващо твърда.

— Няма смисъл всички да висим в спешното. Аз ще ги закарам.

Тя постави едната си ръка върху рамото на Карл, а другата върху моето, и ни изведе от къщата. Когато стигнахме до портата, той се опита да се измъкне, но тя го стисна здраво.

— Идваш в болницата, Карл. Зле си порязан. По всичко личи, че имаш набити парчета стъкло в пръстите. За бога, ти си моят артистичен син, ръцете ти трябва да бъдат излекувани. Може да си си срязал някое сухожилие. А сега и двамата влизайте в колата.

Тя подкара към болницата, а ние двамата седяхме треперещи отзад. Карл все още плачеше, макар да се опитваше да спре. Взех одеялцето от задната седалка и го увих около него.

— Стигнахме — каза Джулс, докато паркираше пред болницата. — Хайде да те заведем да те оправят, скъпи. — Тя прегърна Карл през раменете, увивайки го по-плътно с одеялцето. — Да вървим, Силви.

Трябваше да разкажем подробности на жената на рецепцията. След това седнахме в претъпканата чакалня, където плачеха бебета, ругаеха пияници и мърмореха разни луди хора. Карл се сви в одеялото си. Джулс седна между нас, протегна ръце и прегърна и двама ни. Всички мълчахме. Бяхме твърде замаяни от цялата ситуация. Карл затвори очи, сякаш се опитваше да заличи всичко. Джулс продължаваше да му хвърля разтревожени погледи, дъвчейки долната си устна. Карл все още трепереше неконтролируемо.

— Успокой се, скъпи — прошепна му тя. — Успокой се.

После ни въведоха в една малка стая и една жена в бяла престилка внимателно обели окървавените ръкави на Карл и огледа ръцете и пръстите му.

— Ох, боже, какво си направил, приятелче? — съчувствено попита тя.

— Спъна се и падна върху колекцията от стъклени предмети — каза Джулс. — Затова е все още в шок.

— Според мен и вие също сте — отбеляза жената.

— Добре, ще те прегледаме изцяло, ще те закърпим и накрая ще станеш съвсем като нов. Ще ми се да можехме да направим същото и за кристала на майка ти! А на теб какво ти е, млада госпожице? О, просто малко порязване. Но въпреки това може малко да те позашием, за да правиш компания на брат си.

— Той не ми е брат — промърморих аз.

— Охо? Гадже, значи? — рече тя.

Поех си дълбоко дъх.

— Не. Най-добрият ми приятел.

Карл отвори очи и леко ми се усмихна.

— Боя се, че ще трябва да почакате малко, докато се освободи докторът, за да ви зашие. Не съм сигурна дали кафенето работи още, но можете да си вземете чай или кафе от машината надолу по коридора. Това е, опитайте се да се поуспокоите. Не се е свършил светът.

— Тя е права — каза Джулс, когато жената излезе. — Така, мисля, че чаша чай ще дойде добре на всички ни, не мислите ли? Ще отида да видя какво мога да намеря. Вие се грижете един за друг. Ако някой от вас започне сериозно да кърви, викайте за доктор, чухте ли?

Тя се отдалечи и двамата с Карл останахме заедно.

— Извинявай, че те нарекох идиотка — прошепна Карл. — Не ти си идиотът, Силви, а аз. Колко глупаво постъпих. Чувствам се абсурдно. Ужасно е. Не съм свикнал да изпитвам такива чувства, да се правя на глупак. Просто не можах да го понеса. Той разказа на всички.

— Но защо?

— Не мисля, че го направи нарочно. В клас си мълчеше и не ми говореше. После каза на учителя по актьорско майсторство, че вече не иска да участва в „Сън в лятна нощ“. Каза, че се застъпвало с тренировките му по футбол, но един от неандерталците извика подигравателно: „Чакай малко, педерастче, вече не искаш ли да играеш малка фея?“. Не искаше да го обиди, просто се бъзикаше, но Пол го прие на сериозно и наистина го удари. После се включиха и някои от останалите. Те просто се заяждаха — всички го смятат за страхотен и знаят, че е хетеро — та той показваше на всички циците на глупавата Миранда, за бога. Достатъчно беше просто да се засмее, но той се навиваше все повече и повече. Наблюдавах го и тогава той ме видя и се изчерви. Някой каза: „Хей, защо стана целия червен?“, а някой друг го подразни: „Опа, съзрял е фейската си дружка“, имайки предвид мен. Напълно ясно бе, че не говорят сериозно, не бяха стигнали до никакви изводи, но той се уплаши и просто започна да крещи разни неща.

Карл млъкна и треперливо си пое дъх.

— Неща за теб?

— Да. Че съм гей и че съм се опитал да го целуна, и от това му се доповръщало. Всички ме зяпнаха. Само че този път не се шегуваха. Този път беше наистина. И Пол се включи. Изрече ужасни неща. И им разказа разни неща за мен, каза им за стъклената колекция. Те започнаха да ми викат Стъклолюбец. Тогава един шегаджия извика: „Не, Дупелюбец!“ и всички го подеха в един глас.

— О, Карл. А ти какво направи? Ядоса ли се? Заплака ли?

— Просто стоях там като манекен и се опитвах да не им обръщам внимание. Опитвах се да се държа така, сякаш не е станало кой знае какво. Всъщност не ми пукаше за другите, а за това, че Пол говореше така. Затаих всичко в себе си. Отидох на репетицията и всички момчета вече знаеха, но не можеха да говорят много пред учителя, но пък имаше много шушукане и никой не се доближи до мен. А после в автобуса, докато се прибирахме, някои от тях говореха разни неща и си правеха шеги, груби шеги…

— Как може да са толкова ужасни?

— Така стоят нещата. Но въпреки това аз не реагирах. Промъкнах се вкъщи, докато всички бяха в дневната и гледаха някаква сапунка по телевизията. Не можех да се изправя пред тях. Грабнах една бутилка от шкафа — беше шери за готвене, бога ми — отидох в Стъклената хижа и започнах да пия.

— Защо не ми се обади?

— Исках да се скрия някъде, съвсем сам. Опитах се да се напия, но шерито имаше отвратителен вкус, толкова бе сладко, че едва го преглъщах. Исках да заглуша гласовете им, всичките грозни и груби думи. Но пред очите ми беше все Пол и гадостите, които крещеше, а на рафта пред мен стоеше Стъкленото момче. Толкова приличаше на Пол — не знам дали си го забелязала. Не можах да го понеса. Всъщност не осъзнавах какво правя, когато просто сграбчих бутилката с шери и го разбих. Беше ужасно, но въпреки това не можех да се спра да чупя, а после се порязах и…

Карл млъкна. Джулс стоеше пред нас, опитвайки се да не разлее трите чаши с чай.

— Сам си се порязал? — попита тя. Чашите се разклатиха и разляха чай по пода.

Взех ги от ръцете й. Тя седна до Карл.

— Сподели с мен. Няма да кажа на никого. Дори на татко ти. Нарочно ли се поряза?

— Какво? Имаш предвид да си прережа вените? Е, не съм се справил кой знае колко добре, нали? — отвърна Карл и размърда осакатените си пръсти. — Не, мамо, не съм се опитвал да се самоубия. Не ми пукаше, че се бях нарязал здраво, но не го направих нарочно.

— Слава богу — въздъхна Джулс. Тя го прегърна през раменете и допря главата си до неговата. — Знам, че напоследък не беше много щастлив. Много се притеснявах за теб. Очевидно се е случило нещо ужасно, за да те докара до такова състояние. Ако не искаш, не е нужно да ми казваш. Стига да осъзнаваш, че има за какво да живееш. Ти си фантастично, умно, надарено момче, имаш семейство, което ужасно те обича, и Силви, най-добрата приятелка на света.

— Да, мамо. Знам. Просто… — Карл сви рамене, без да спира да трепери.

Джулс му подаде чаша чай.

— Ето, пийни си.

Подаде чаша и на мен.

— Знаеш ли какво не е наред, Силви?

— Ами, вече знам. Така да се каже.

Карл отпи няколко глътки от чая си.

— Работата е там, мамо, че… о, боже, не знам как да го кажа. Ще прозвучи комично. Разбираш ли, влюбен съм в един човек.

— Аха… и чувствата ти не са споделени?

— Направо ме мрази — отвърна Карл и отново отпи от чая си. — Той ме мрази — прошепна той.

— Аха — повтори Джулс и отпи голяма глътка от чашата си. — Ами, ужасно е, че този път не ти се получи, но ти гарантирам, че отново ще се влюбиш — и отново, и отново, и отново. Може да не е толкова силно, не толкова искрено, но ще бъде по-добре, само почакай и ще видиш.

Погледнах към Джулс. Карл също я погледна.

— Мамо? Току-що ти казах, че съм гей и ти говориш толкова прозаично за това?

— Ами то си е прозаично. Мислех си, че може и да си.

— О, боже, нали не си го обсъждала с татко?

— Не. Поне не любовния ти живот.

— И нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам. Ти си моят Карл и аз те обичам такъв, какъвто си. Малко ми е тъжно за Силви. — Тя протегна ръка и улови моята. — Но може би е бонус за мен. Синовете гейове винаги се държат много добре с майките си.

— Ами татко? Как ще го приеме той?

— Ммм. Може малко да му е кофти. Той се гордее, че е широко скроен и толерантен, но може би ще му трябва малко време, за да свикне. Сигурно ще поиска да си мълчиш за това, докато още ходиш на училище.

— Трудна работа — отвърна Карл. — Те всички знаят. Пол им каза. И сега говорят разни неща за мен.

— Ужасни неща — обадих се аз.

— Никога не съм искала да ходиш в това проклето училище — каза Джулс. — Ще ми се да беше останал в „Милстед“ със Силви.

— И на мен ми се иска да бях останал — каза Карл. — Иска ми се да сме още в детската градина, да рисуваме с пръсти и да си играем на семейство.

— Още тогава избираше най-хубавата кукла Барби — казах аз.

Изобщо не беше смешно, но ние се смяхме много, защото беше много по-лесно от плаченето.