Джаклин Уилсън
Целувката (20)

20

Не исках да разговарям с Миранда за Карл. За щастие тя беше погълната от собствените си дела. С Пол непрекъснато си разменяха съобщения. Но не спираше да я моли да му изпрати снимка на мобилния.

— Каква снимка?

— О, просто си опитва късмета. Иска да си щракна гърдите.

— Какво?!

— Не се шашкай толкова. Момчешки му работи. Всички искат такива неща.

— Да, за да могат да ги показват на приятелчетата си.

— Мислиш ли, че ако му пратя, ще я покаже на Карл?

— Не! Миранда, сериозно ли говориш?

— Че какво толкова. Просто за забавление. Един вид мобилен статус. Идеалният модел телефон, идеалния рингтон, идеалната снимка на гаджето…

— Да, ако точно така искаш да мислят за теб, като за идеалната, гола до кръста мацка, значи си луда.

— Не съм казала, че ще съм гола до кръста. Просто ще разкопчея няколко копчета, ще покажа малко бюст… Не ме гледай така! Ревнуваш ме, защото нямаш никакъв бюст — а дори и да имаше, Карл не ми изглежда особено заинтригуван.

— Защо говориш така? — попитах аз с разтуптяно сърце.

— Е, знам, че вие двамата сте влюбени още от деца, но когато сте заедно, изобщо не се държите като такива. Аз лично съм ви виждала единствено да се държите за ръце.

— Нямаш представа какво правим, когато оставаме насаме — отвърнах разгорещено аз.

— Добре, какво правите? Докъде си стигнала с него? Защо никога не ми казваш?

— Защото е лично. Не обичам да се хваля като теб.

— Защото няма с какво да се хвалиш — тросна ми се Миранда.

Цял ден се притеснявах какво ли се е разчуло. Когато се прибрах от училище, дори не си направих труда първо да пратя есемес на Карл. Отидох директно у тях. Джейк ми отвори вратата и дори ми се усмихна.

— А! Здрасти, Силви.

— Не се въодушевявай толкова, Джейк. Миранда не е с мен — казах му аз и се промъкнах вътре покрай него.

Извиках Карл.

— Той е горе, Силви — отвърна Джулс. Изглеждаше притеснена. — Върна се по-рано от училище. Каза, че е болен. Дано не е нещо заразно. Ето, занеси му малко газирана вода, скъпа. — Тя наля една чаша и ми я подаде. — Ти също не изглеждаш много добре. Да не би също да си болна?

— Малко — отвърнах искрено аз.

— О, боже. Пийни и ти малко вода. Дано не ви е пипнало нещо сериозно. Но поне можете да си правите компания. Помниш ли, когато и двамата се разболяхте от варицела като малки? Сложихме ви в двата края на леглото на Карл и двамата си играехте заедно, покрити целите с розови петна. — Джулс въздъхна. — Как ми се иска още да бяхте малки деца. Е, ти все още си добре, Силви, прекрасна си, но и двете ми момчета се промениха толкова много. Джейк се превърна в тази шумна, небрежна мечка, която трополи из цялата къща и свири ужасната си музика. Карл пък се намира в другата крайност, крие се в убежището си, не говори почти с никого, през цялото време изглежда толкова блед и измъчен, като някой мъченик, разяждан от тежка болка. Когато се опитам да го попитам какво има, той просто върти очи и нищо не казва.

Тя постави две чаши на подноса и добави чиния с курабийки и чепка грозде.

— Ето! Лека закуска за двамата болни. Когато се омъжиш, Силви, направи всичко възможно да ти се родят момичета. Сигурна съм, че ще ти е много по-лесно.

— Не съм сигурна, че изобщо ще се омъжа — отвърнах аз. Опитах се да прозвучи весело, но гласът ми потрепери. Почувствах, че всеки момент ще избухна в сълзи. И двете погледнахме към картината на сватбата ми, която бях нарисувала като малка на стената в кухнята.

— Един ден ще бъдеш красива булка — каза тихо Джулс.

Усмихнах й се тъжно и понесох таблата нагоре.

— Дай да ти помогна — каза появилият се отнякъде Джейк и вдигна подноса като сервитьор. Двете чаши се чукнаха една в друга и водата се разплиска.

— Стига прави бели, Джейк. Върни ми го — казах му аз.

— Просто се опитвам да помогна. — Той тракна с токове и се поклони ниско, разливайки още вода.

— За бога, трябва ли винаги да се месиш? — сопнах му се аз.

Той се изправи с изненадващо обидено изражение на лицето. Помислих си, че нарочно се държи така, защото е подразнен от отсъствието на Миранда.

— Извинявай — промърмори той и си тръгна.

Въздъхнах и се изкачих по стълбите до стаята на Карл.

— Карл? — промълвих тихо, застанала пред вратата му. — Аз съм, Силви. Нося ти поднос с храна.

Не бях сигурна, че ще ме пусне вътре, но ключът изщрака и вратата се отвори лекичко. Промъкнах се вътре. Карл все още беше облечен в училищната си униформа — бяла риза, некадърно ушити сиви панталони и пурпурна вратовръзка, която съсипваше целия му стил и индивидуалност. Косата му стърчеше на всички страни, сякаш беше прокарвал пръсти през нея. Той седна на ръба на леглото си, скръсти ръце, събра коленете си и зарея поглед в нищото.

Поставих подноса на пода и седнах до него. Протегнах ръка и улових неговата. Той не я стисна в отговор. Просто стоеше напълно неподвижен.

— Ужасно ли беше? — прошепнах аз.

Той кимна.

— Казал си на Джулс, че си болен.

— Бях. Оповръщах целия под в момчешката тоалетна.

— Значи наистина си болен?

— Пол мисли, че съм. Болен. Извратеняк. Педал.

— Престани!

— Каза още много отвратителни неща. Ужасно ми е ядосан. Мисли си, че съм се опитал да се сприятеля с него, за да направя и него гей.

— Това е абсурдно.

— Наистина ме мрази, Силви, и това е ужасно.

— Е, тогава трябва и ти да го намразиш.

— Как бих могъл да го направя? — попита ме безпомощно Карл.

— Лесно! — отвърнах аз; искаше ми се да го хвана за раменете и да го разтърся. — Той е ужасен, Карл, груб е и глупав, и пълен с предразсъдъци. Дори не е умен или забавен, или интересен. Просто е един скучен, груб идиот. Най-лесният за мразене човек на света.

— Виж какво, много си мила, опитваш се да се държиш добре, но честно казано, нямаш никаква представа. Не може просто да спреш да обичаш някого и да започнеш да го мразиш. Повече мразя себе си, отколкото Пол, заради това, че постъпих толкова глупаво и го поставих в такава ситуация, когато той искаше просто да сме добри приятели. Страх го е, че всички ще започнат да ни обсъждат, да ни наричат педали. Каза, че повече никога няма да говори с мен. Каза, че ако се опитам дори да го докосна, че ми разбие главата в тоалетната. Каза, че го отвращавам. И точно тогава повърнах. Сега, естествено, го отвращавам още повече — каза Карл. — Представяш ли си, да повърна точно пред него. Мисля, че дори опръсках обувките му.

— Добре. Така му се пада. Следващия път се цели в главата му. Виж, дори той да беше гей, пак нямаше да е подходящ за теб, Карл. Изобщо. Държиш се така, сякаш някой те е омагьосал.

— Точно така се чувствам — отвърна Карл и се плесна с длан по челото. — Не искам да се чувствам така. Само ако знаеше какво ми е, Силви.

— Защо си мислиш, че не знам? — попитах аз.

Нямах намерение да го казвам на глас. Карл ме погледна съсредоточено и се намръщи. Известно време се гледахме. Очите му се разшириха. После и двамата отместихме погледи и наведохме глави, изчервени. Той се прокашля, готов да каже нещо.

— Ето, пийни малко вода — побързах да му кажа.

Аз също пих, и то толкова бързо, че се разхълцах.

— О, боже, пак ли.

Опитах се да спра хълцането, задържах дъха си, отпивах големи глътки, опитвах какво ли не, за да ни спестя болезненото смущение. Карл разбра, че не искам да го обсъждаме, но се държеше така, сякаш не беше разбрал нищо. Но когато станах, за да си вървя, ми каза:

— Ужасно съжалявам, Силви. Само ако…

Не беше нужно да довършва изречението.

Прибрах се у дома и размених няколко изречения с госпожица Майлс в кухнята. Мама се прибра в настроение за сериозен разговор. Очевидно се чувстваше виновна, че бе прекарала целия уикенд с Джери, затова беше твърдо решена да ме компенсира. Започна да ме разпитва за Карл, Миранда и Люси, за училище, за нещата, които чета, дори за хрониките на Стъкления свят.

Не ми се говореше за нищо, затова отговарях едносрично. Мама ме разбра погрешно и реши, че съм се вкиснала, защото ме пренебрегва.

— О, Силви, скъпа, нали знаеш, че каквото и да се случи, за мен винаги ще си на първо място — каза тя и се опита да ме прегърне.

— Стига глупости, мамо — отвърнах аз и се освободих от прегръдката й.

— Но това е чистата истина — рече тя. — С Джери или без него.

— Да разбирам ли тогава, че той вече е на второ място?

— Ами, да. Той е страхотен, Силви. Моля те, съгласи се да се срещнеш с него следващата седмица. Можеш да излезеш с нас или той да дойде тук, както предпочетеш. Просто съм сигурна, че ще си допаднете. Той е толкова забавен и същевременно толкова нежен. Толкова е различен от баща ти. Той беше толкова агресивен и властен, никога не ме изслушваше докрай. О, съжалявам, не биваше да говоря така. Той ти е баща и каквото и да се е случило между нас, ти си оставаш негова дъщеря и той много те обича.

— Мамо, престани. Вече не съм малка. Не е нужно да говориш такива неща. На татко не му пука за мен. От години не ме е виждал. Сигурно ако ме види на улицата, просто ще ме подмине. Аз него също. Не ми пука.

— Добре, добре — рече нежно мама, сякаш успокояваше някое глупаво детенце.

— Татко вече не ми е нужен. Не ми трябва и нов баща. Никой не ми трябва. И сама съм си съвсем добре — извиках аз.

После избухнах в сълзи. Нямаше да позволя на мама да ме утеши. Изтичах нагоре по стълбите — осъзнавах, че се държа глупаво, но не можех да спра. В главата ми безспир отекваше Само ако, само ако, само ако. Непрекъснато виждах съжалението в очите на Карл. Исках да се свия някъде и да умра.

Плаках, докато не ме заболя главата. Болеше ме цялото тяло, гърдите, стомахът, гърбът. Зачудих се дали наистина не съм болна. От сърце. Колко мелодраматично прозвуча това. Погледнах се в огледалото. Изглеждах болна, много бледа, с тъмни кръгове под очите. Надявах се, че с тях изглеждам по-възрастна.

Коремът ми доста се беше подул. Зачудих се дали не се разболявам като Карл. Отидох в тоалетната и установих, че ми е дошъл месечният цикъл. Гледах петната по бельото си. Толкова дълго го бях чакала. Бях последна от всички момичета в класа. Дори вече си мислех, че съм някакъв странен нов феномен, зациклил завинаги във фазата малко момиче. Но ето че най-после се беше появило истинското доказателство, че се превръщам в жена. Докоснах наболяващите ме гърди, чудейки се дали и те не са започнали да се променят, но за съжаление си бяха все същите.

Измих се, взех кутията с тампони на мама, десетина минути се помайвах над инструкциите. Вдигнах единия си крак върху облегалката на ваната и с треперещи ръце, сякаш държах граната, се опитах да пъхна тампона, но не се получи. Не ми се искаше да натискам силно, в случай че не го използвам както трябва. Не виждах какво точно правя — но честно казано нямах и особено желание. Може би не бях оформена както трябва. Може би наистина бях някакъв изрод, момиче кукла, на което му липсват важните части.

Отказах се и използвах ужасните превръзки от пакета, който мама беше оставила на най-горния рафт в гардероба ми. Бяха лежали там недокоснати цели две години. Имах усещането, че нося памперс. На следващия ден имахме физическо. Как щях да се справя, за бога?

Искаше ми се да не се бях родила момиче. Ако бях момче, нямаше да ми се налага да се справям с този притеснителен проблем всеки месец. Ако бях момче, Карл може би щеше да ме обича така, както го обичах аз.

Опитах се да си представя що за момче щеше да се получи от мен. Щях да съм още по-зле, толкова дребна и кльощава. Как ли щях да изглеждам с къса, рошава коса? Нямаше да мога да скривам стърчащите си уши. Никога нямаше да изглеждам толкова добре, колкото Карл. Не бях нито умна, нито талантлива, нито забавна. Останалите момчета щяха да ме мразят. Карл също щеше да ме мрази. Не, още по-лошо, щеше да ме съжалява и от време на време щеше да излиза с мен просто от любезност.

От мен нямаше да излезе добър гей. Никой нямаше да ме харесва. Да не говорим, че с момичетата нямаше да имам никакъв успех. Някое като Миранда щеше да ме направи на кайма. Направо си представих как ме натиква в месомелачката, завърта дръжката и ме изкарва от другия край на бледи върволици мляно месо. Щеше да ме презира като момче. Слава богу, че като момиче ме харесваше, стига да й се връзвах на глупостите.

Аз също я харесвах. Замислих се за възможността дори да я обичам. Реших, че е красива по свой собствен мрачен, драматичен начин. Харесвах лъскавата й червена коса, равните й бели зъби, веселите трапчинки. Харесвах дрехите й, особено екзотичното й бельо и ботушите с катарами. Опитах се да си представя как я прегръщам и целувам. Не бях сигурна, че щеше да се получи. Устните й бяха твърде пълни, тялото твърде меко, косата твърде дълга. Умирах си да изглеждам като Миранда, дори да бъда Миранда, но не исках да я обичам.

Това е пълна глупост. Човек не може да се противи на чувствата си.

Обичах Карл. Карл обичаше Пол. Пол може би обичаше Миранда. Аз не бях сигурна дали Миранда обича когото и да било от нас. Тя просто искаше всички ние да я обичаме.

Когато мама се качи горе, отдавна бях заспала. Събудих се, когато се промъкна в стаята ми, но продължих да лежа със затворени очи. Усещах я как стои там и ме гледа. Тя тихо въздъхна, после се наведе и ме целуна по косата. Прииска ми се да протегна ръце, да я прегърна през врата и да си поплача добре така, както правех като малка. Но тогава мама винаги можеше да оправи нещата. А сега не можеше да направи нищо, за да промени Карл. Дори не исках да й кажа, че ми е дошъл цикълът, защото тя сигурно щеше да изпадне в доста притеснителен възторг.

Но тя така или иначе разбра.

— Значи цикълът ти най-после е започнал, Силви! — каза тя на закуска в кухнята.

Дори не си снижи гласа. Госпожица Майлс сигурно го беше чула от стаята си на втория етаж.

— Няма защо да се изчервяваш, скъпа. Това не е нещо, от което да се срамуваш. Трябва да отпразнуваме превръщането ти в жена.

Свих се от неудобство.

— Не искам да се превръщам в жена — казах аз. — Не говори за това, мамо. Всъщност как разбра?

— Тоалетната беше задръстена с парчета превръзки. Знаех, че не съм аз, а госпожица Майлс отдавна е преминала този период в живота си.

— Ще ми се и аз да го бях преминала.

Изморих се да бъда тийнейджърка. Беше твърде тъжно, твърде сложно, твърде тревожно. Исках да превъртя набързо петдесетина години и да остарея. Тогава нямаше да има никакво значение, че съм дребна и кльощава. Това, че изглеждах млада за възрастта си, щеше да е предимство. Нямаше да има значение дали имам приятел. Можех просто да поклащам загадъчно глава, ако някой ме попиташе за миналите ми любови и да казвам „Имала съм своите моменти“, точно както госпожица Майлс. Нямаше да се налага да се сприятелявам само за да доказвам, че съм популярна. Нямаше да се налага да се опитвам да намеря мястото си в училище. Дори нямаше да се налага да работя. Щях просто да си угаждам и да правя каквото си поискам. Можех да чета часове наред. Можех да пиша и да рисувам. Можех да живея по цял ден в Стъкления свят. Щях да остана вечно млада като кралица Силвиана и крал Карло щеше да ме обича, само мен, и щяхме да живеем дълго и щастливо.

Отидох на училище с две от ужасните превръзки в найлонова торбичка. Онази, която носех, се очертаваше отвратително през гащичките ми. Зачудих се дали да не попитам Люси как се справя с това. Рядко разговаряхме за интимни неща, но знаех, че нейният цикъл бе започнал предишната година. Тя го наричаше „червеният гостенин“.

Наклоних се колкото се може повече към нея по време на часа по математика, за да й поискам съвет.

— Хей, Силви, да не би да преписваш? — рече тя, прикривайки отговорите си с ръка.

Обидих се, че може да си помисли такова нещо или че не желае да сподели отговорите си с мен. Освен това се и раздразних. Не съм кой знае колко добра по математика, но Люси е по-зле. Само някой пълен глупак може да поиска да препише от нея.

— Просто исках да те попитам нещо, Люси — изсъсках аз. — Виж, какво правиш по физическо, когато ти е дошло?

— Кое да ми е дошло? — попита Люси.

Въздъхнах.

— Нали се сещаш. — Нямаше смисъл. Трябваше да използвам лигавия й израз. — Когато ти дойде „червеният гостенин“.

— О! — Люси леко се изчерви. — Ами винаги си нося два чифта бельо.

— Аха. — Замислих се върху думите й. Звучеше ми доста смислено, макар и неудобно. А аз имах само гащичките, които носех. Нямаше как да я помоля да ми даде нейните на заем.

— Скрива ли достатъчно превръзката? — прошепнах аз, също изчервена.

— Донякъде. И помага, ако започне да блика.

— О, боже. — Досега кръвта цъцреше съвсем оскъдно. Щеше ли да се разплиска навсякъде като някой ален Ниагарски водопад? — На теб тече ли ти силно, Люси?

— О, да, ужасно е. Мама трябваше да ме заведе на лекар. Омазвах цялото легло.

Прилоша ми. Стаята се завъртя пред очите ми. Може би щях да припадна. Поне щях да имам извинение да не вляза в час по физическо.

През междучасието изтичах в тоалетната, без да чакам Люси, Миранда или който и да било. Бях започнала да си представям голямото бликане и отчаяно притисках найлоновата торбичка към гърдите си.

— Силви? Силви! Хей, хей, по-бавно!

Беше Джейк.

— Трябва да побързам, Джейк — отвърнах аз, опитвайки се да го заобиколя.

— Но аз трябва да ти кажа нещо!

Тогава се спрях, чудейки се дали не трябва да ми предаде съобщение от Карл. Може би беше решил да не ходи на училище, преструвайки се, че все още е болен. Тогава може би трябваше да рискувам и отново да избягам от училище. Трябваше да бъда с него. Той имаше нужда от мен. Аз бях единственият човек, с който можеше да говори свободно.

— Какво има? — попитах аз.

— Ще имаме участие! — избъбри Джейк.

— Какво? — Нищо не му разбирах. Прозвуча ми като абракадабра.

— Ще имаме участие — повтори Джейк и се ухили гордо. — Обадиха се вчера вечерта, след като си тръгна. Искат с момчетата да свирим на един рожден ден и плащат петдесет кинта, не е ли яко!

— Твоята група? — казах аз. — А, добре. Браво на теб. — Опитах се отново да го заобиколя.

— Ще дойдеш ли, Силви? — попита Джейк.

— Къде да дойде? — каза Миранда, която се материализира до мен.

— На рождения ден. Групата ми ще свири — отвърна гордо Джейк. — Ти също можеш да дойдеш.

— Не мисля, че ще мога, Джейк — казах, докато се промъквах покрай него. Точно така! Сега може да накара Миранда да отиде — със сигурност точно такова му беше желанието.

— Но ти не знаеш къде е! — извика Джейк зад гърба ми.

Престорих се, че не го чувам. Едва ли щеше да нахълта след мен в момичешката тоалетна. Влетях в кабинката и се приготвих за най-лошото. Оказа се не чак толкова зле, но пък тепърва ме очакваше физическото.

— Силви? — извика Миранда пред кабинката. — Защо не искаш да отидеш на партито на Джейк?

— Това е рожден ден. Сигурно някое хлапе иска здраво да потръска глава с приятелите си. Никой не би поканил Джейк на истинско парти. Групата му е невероятно ужасна.

— Добре, разбрах те. И без това очаквам да съм на среща с Пол — рече Миранда.

Промърморих няколко не особено прилични думи.

— Какво? Хей, момчето, което толкова цветисто описа, е моето гадже — обади се Миранда. Изобщо не звучеше ядосана. — Какво толкова е направил, че да те разстрои?

— На мен нищо.

— На Карл ли? Хей, разбра ли защо са се скарали?

— Не — отвърнах бързо аз.

— Сигурна ли си, че не знаеш поне нещичко? — попита Миранда. — Хей, Силви, какво всъщност правиш там? Да не те е подгонила някоя диария или нещо такова?

— Млъкни! Дойде ми цикъла — изсъсках аз.

— А, добре. Имаш ли тампон?

— Не.

— Спокойно, аз си нося в чантата. Половин пакет. — Тя ми подаде един под вратата.

— Не мога да ги използвам — прошепнах аз.

— Какво? Не мога да те чуя.

— Миранда! Виж какво, не искам целият свят да ме чува. Не използвам тампони, не мога, разбра ли? Или те са твърде големи или аз съм много малка, все тая. Сега да го съобщя ли по радиостанцията?

— Да, ако обичаш — отвърна Миранда през смях. — Опитай тампона. Хайде, той е специален, малък.

Тя ми обясни подробно как да си го сложа. Молех се да няма други момичета в тоалетната. Но накрая възтържествувах.

— Иха! Успях. О, боже, каква неприятна работа!

— Казах аз, излязох от кабинката и си измих ръцете.

— Държиш се така, сякаш за пръв път имаш цикъл, Фъстъче — подразни ме Миранда.

— Ами, ако искаш да знаеш, наистина ми е за пръв път.

— Сериозно! На мен ми започна, когато бях на десет.

— Типично. Преждевременно развито хлапе.

— Такава съм си, скъпа. Винаги, когато имаш нужда от някой практичен съвет, заповядай при леля ти Миранда. Какъв ли е следващият ми час? Нищо не мога да си спомня в това тъпо училище.

— Аз имам физическо — казах намръщено.

— Горката. Мразя да подскачам наоколо с тези ужасни торбести шорти. Боже, каква депресираща дрешка.

— Люси носи по два чифта гащички, когато е в цикъл — казах аз.

— Да, сигурно. Тя ще носи два чифта гащички и първия път, когато излезе на среща с момче — отвърна Миранда.

Двете се разкискахме грубо. Знаех, че е гадно от моя страна, но пък се почувствах много по-добре.

Все още се притеснявах за Карл, но си казах, че все някак щеше да се оправи. Момчетата непрекъснато се боричкат. Никой няма да разбере защо.