Джаклин Уилсън
Целувката (12)

12

Чувствах се виновна заради Люси, затова й купих един шоколад и списание „Хийт“. Тя чувствително омекна. Двете разговаряхме надълго за „Фабриката за мечета“ и различните вариации и облекла, които се предлагаха там. Не й казах, че Миранда ми беше подарила Албърт Мечока.

Междувременно Миранда беше заета да се хвали пред всички, че двете с нея ще ходим на боулинг заедно с Карл и футболистчето Пол. Люси нямаше как да не го чуе.

— Двамата с Карл ви познавам още от предишното ни училище! Защо ще ходите на боулинг с Миранда, а не с мен?

Не знаех какво да й кажа. Нямаше как да й призная, че с Миранда беше много по-забавно. Опитах се тактично да я поизлъжа, като се престорих, че съм останала с впечатлението, че Люси мрази боулинга, а и този футболист сигурно ще е толкова скучен, че с усилие ще изтърпя компанията му.

Изобщо не прозвучах убедително. Люси захладня като Алпите.

— Добре, щом предпочиташ да ходиш с Миранда, нямам нищо против — рече тя.

Очевидно изобщо не беше така. Беше ми ужасно притеснено да седя до нея в час, след като тя изобщо не ми говореше.

Миранда не прояви никакво съчувствие.

— Според мен трябва да си умираш от кеф, че повече не си приятелка с тази скучна Люси — каза тя. — Трябва да видиш как ме гледа сега, все едно съм някоя мърлява цуфла, която те е отклонила от правия път.

— Ами то така и стана — отвърнах аз.

Започнахме шеговито да се мушкаме с пръсти.

После нещата загрубяха и станаха доста болезнени. Накрая Миранда хвана кутрето ми със своето.

— Хей, хей! Сега сме най-добри приятелки, забрави ли?

Реших, че Карл ще е много доволен, че Миранда ще идва на боулинг, но когато му казах, той изглеждаше абсолютно изненадан.

— Аз само го предложих. Нямах предвид да ходим със сигурност — рече той. — Може би не е чак толкова добра идея. Не знам дали Миранда и Пол ще си допаднат. Мисля, че тя е твърде ексцентрична и приказлива, и претенциозна за него. Той всъщност си е най-обикновено момче.

— Тогава защо го харесваш толкова? — попитах озадачена аз. — Ти не обичаш обикновеното. И със сигурност не си падаш по футбола.

— Не го харесвам „толкова“ — отвърна сърдито Карл. — Той просто учи в моя клас.

— Добре.

— И наистина не мисля, че ще се получи с нас четиримата. Твърде сме различни. Така че се извини пред Миранда, става ли?

Но на следващата вечер Карл дойде у дома все още облечен с училищната си униформа. Обикновено беше много спретнат, но не и този път. Ризата му беше измъкната навън, ръкавите на пуловера му бяха навити до лактите, черните му лачени обувки бяха протрити и завързани с яркочервени връзки. Бузите му също пламтяха.

— Срещата за петък вечер остава, нали? — попита нетърпеливо той.

— Нали каза, че според теб това не е добра идея!

— Да, ами промених си мнението. Говорех си с Пол и той не спираше да повтаря, че иска да отиде на боулинг. Много щяло да му хареса да отидем с две момичета и аз казах: „Няма проблем, ще го уредя“.

— Вземи реши най-накрая какво ще бъде, господин „Ще го уредя“, стига се двоуми.

Не можех да го разбера. Карл изглеждаше много нервен относно излизането в петък — но пък миналия петък, когато ходихме на купона у Миранда, той изобщо не беше притеснен. Беше го приел напълно нормално. Аз бях онази, която се двоумеше дали да ходи или не.

Миранда бе единствената, която със сигурност искаше да отиде на боулинг. Не можах да се сдържа да не й напомня, че идеята е моя: че нарочно съм предложила включването на Пол Футболиста, за да й доставя удоволствие. И тя беше много доволна.

— Но имай предвид, че ако се окаже сладък, ама скучен, веднага го сменям с Карл — рече дяволито тя.

В петък, след училище, прекарах повече от час в гласене, макар накрая да си облякох същите дрехи като предишния петък — дънките и черния пуловер на мама. Така пак щеше да ми е топло, но пък изглеждах по-изтънчено, отколкото с някоя от тениските ми. На всичкото отгоре пуловерът падаше много добре от раменете ми и така изглеждаше, сякаш под него крия истински гърди. Зачудих се дали мама не смята да го облече за нейната среща в неделя. Надявах се, че няма да се изпотя много под мишниците.

Когато отидох да извикам Карл, наистина се почувствах изпотена. Той също изглеждаше неспокоен и се ядосваше, защото Джулс беше изхвърлила някакъв стар маскировъчен суичър, който смятал да облече. Карл също носеше най-старите си дънки, онзи чифт, който беше скъсан на едното коляно и доста разръфан по подгъва.

— Какъв е този нов развлечен вид, приятелю мой? — попитах го аз, разрошвайки косата му.

— Махни се от мен! Толкова гел й сложих, за да стои добре.

— Не усетих да е гелосана. Изглежда много добре, лъскава и бухнала.

— Ами писна ми да изглеждам като доброто момче, което пее в хора. — Карл разроши раздразнено косата си. — Така, ще тръгваме ли? Между другото съм тъпкан с пари. Тази вечер аз черпя.

— Благодаря, Карл.

Джулс дойде да ни изпрати. Прегърна ни и двамата.

— Добре се забавлявайте, милички — каза тя. — Звъннете, ако смятате да закъснявате много. — Усмивката й ни заслепи. — Приятна игра!

Двамата тръгнахме, обзети от леко притеснение.

— Дори не знам как се играе боулинг — казах аз.

— Елементарно. Хващаш топката и я търкулваш към кеглите. Общо взето е това.

— Защо тогава правят от това голяма работа?

— Ами защото е един вид социално събитие, нъл тъй? — отвърна ми той с подигравателен кокни акцент. — Това е мястото, където се мотаеш с приятелите си и сваляш мацки, нали?

— В такъв случай ти определено се справяш много добре, щом отиваш с приятеля си и две мацки.

Карл ми се ухили и погледна часовника си.

— Срещата ни е отпред в седем и половина, нали?

Ще пристигнем много рано. Какво искаш да правим? Можем да пийнем някъде кафе.

— Или нещо по-силно.

— Или да хапнем.

— Или да обиколим клубовете.

— Или да хванем влака до крайбрежието.

— Не, да вземем самолет до…

— Париж?

— Не, Венеция. Ще отидем да видим стъкларите на Мурано и да си купим най-красивия полилей.

— Ще отидем в двореца, ще вдигнем голям бал и ще танцуваме до сутринта.

— А междувременно Миранда и Пол ще са в боулинг залата и ще търкалят топките към кеглите.

Разсмяхме се твърде гръмогласно. След това се умълчахме. Виждахме алеята в края на пътя и синкаво оранжевата неонова табела, която проблясваше хипнотично. Затътрихме се към нея.

— Не е задължително да се срещаме с тях тази вечер — казах аз. — Можем да се измъкнем и да ги оставим сами. Не е нужно да ходим по разни екзотични места. Можем просто да се приберем у дома, да се скрием в Стъклената хижа и да си бъдем просто ние.

— Знам. Не ме изкушавай — каза Карл.

— Боулингът не ти харесва, нали?

— Не. Не мога да го понасям.

— Тогава защо изобщо предложи да идваме тук?

Карл въздъхна.

— Предполагам, че исках да впечатля Пол.

Бях объркана. Досега Карл не се беше опитвал да впечатлява никого. Представих си Пол, висок и атлетичен, с футболна прическа, едно от онези хубави лица с изсечени скули и квадратна челюст. Колкото и да се опитвах обаче, не успях да му наложа нито едно изражение. Той се мотаеше вдървено из мислите ми като мъничка войнишка фигурка, загорял от слънцето, гъвкав и готов за действие.

— Хей, той вече е тук! Дошъл е по-рано и от нас! — каза Карл и внезапно ускори крачка, дори се затича.

Огледах с присвити очи всички момчета на алеята пред залата за боулинг — някои стояха, облегнати на стената, други скачаха нагоре-надолу по стълбите или седяха на оградата и си клатеха краката. Никой от тях не ми се струваше подходящ за Пол Футболиста. Тогава едно момче размаха ръце — и Карл му махна в отговор.

Значи това беше Пол, това напълно обикновено на вид момче със суичър, избелели дънки и оръфани маратонки. Беше малко по-високо от Карл и малко по-широко в раменете. Имаше тъмноруса коса, намазана с гел, за да стърчи. По носа и бузите си имаше няколко лунички и се усмихваше така, че се виждаха всичките му зъби. Не можех да реша дали е симпатичен или не. Изобщо не можеше да се сравнява с Карл.

Двамата се поздравиха по някакъв сложен начин, после заиграха някакъв странен вид кунгфу, разсичайки въздуха с ръце и издавайки налудничави звуци. Гледах ги втренчено. Никога не бях виждала Карл да се държи толкова глупаво — обикновено си беше твърде спокоен. Той улови погледа ми.

— Хей, Пол, това е Силви, едно приятелче — каза той.

Защо не каза приятелката ми?

— Здравей, Пол.

Той протегна ръка. Помислих си, че продължава с кунгфуто и останах неподвижна. Пол отдръпна смутено ръката си. Просто се опитваше да се ръкува с мен. Почувствах се ужасно, но като че ли беше късно да опитам отначало. Вместо това просто му кимнах и се ухилих, опитвайки се да му покажа, че искам да сме приятели.

— Къде е Миранда? — попита Пол.

Оглеждаше ме от главата до петите, като очевидно се надяваше Миранда да е по-обещаваща.

— Ще дойде. Ние малко подранихме, всъщност — отвърнах аз.

Чакането беше същинско мъчение. Известно време тримата се опитвахме да поддържаме разговор, но той постепенно премина в неловко мълчание. После Карл попита Пол за някакъв мач, в който бе участвал следобеда и двамата заговориха на отегчителен футболен жаргон. Изненадах се, че Карл може да говори така. Той не спираше да се подмазва, да говори за невероятно брилянтното представяне на Пол, сякаш той бе направил сложна мозъчна операция, подсвирквайки си „Алилуя“. Та Пол просто беше ритал топка по полето, за бога. Карл дори използва думата „грандиозен“.

Гледах го и се чудех дали пък не будалка Пол. Не, говореше сериозно. Повдигнах въпросително вежда. Той не реагира. Всъщност направо ми обърна гръб, отрязвайки ме от разговора. Държеше се с мен така, както се държеше с Люси. Бях толкова обидена и ядосана, че едва не си тръгнах, но чувствах, че трябва да изчакам Миранда.

И ние чакахме и чакахме, и чакахме.

— Всъщност тази Миранда ще се появи ли наистина? — попита Пол, обръщайки се към мен.

— Разбира се, че ще се появи — отвърнах аз, макар че се чудех същото.

Миранда закъсняваше с десет минути.

Проверих мобилния си телефон за съобщения. Изпратих й есемес, после още един.

Петнайсет минути. Двайсет.

Опитах се да й се обадя, но даваше заето. Може би си седеше на диванчето вкъщи и говореше с Алис или Радж, или Анди, решила твърдо да пропусне боулинга.

Двайсет и пет минути.

— Няма да дойде — каза Пол намръщено. Очевидно не беше свикнал да чака.

— Да не е решила да ни върже тенекия? — попита мрачно Карл и ме изгледа сърдито, сякаш аз бях виновна.

— Откъде да знам? — сопнах му се аз.

Опитах се отново да й се обадя — и този път се свързах.

— Здрасти! Защо ми звъниш? Тук съм — каза ми тя.

И ето че наистина вървеше към нас и изглеждаше зашеметяващо в тесните си дънки, черна сатенена риза (доста разкопчана) и страхотно късо кожено кожухче. Косата й покриваше раменете в гъст облак от къдрици. Вървеше на малки, поклащащи се крачки с невероятно високите си, убийствени боти.

Карл и Пол я зяпаха. Карл се усмихна. Пол поклати глава смаяно и тихичко подсвирна.

— Тя ли е Миранда? — попита той. — Ох, мале!

Миранда се приближи бързо до нас, бъбрейки и смеейки се, и прегърна всички наред, сякаш бяхме най-старите й приятели. Дори Пол — особено Пол. Не се извини, че е закъсняла толкова; като че ли изобщо не й бе направило впечатление. Позволи на Карл да плати входа й за боулинг залата, сякаш бе напълно в реда на нещата, без дори да си направи труда да му благодари. Мен също като че ли не ме забелязваше. Не спираше да бърбори разни неща на Пол, а той кимаше и се усмихваше, и се надуваше по абсолютно противен начин.

— Сега доволен ли си? — казах на Карл, когато се наредихме на опашката.

— Естествено — отвърна той, но нямаше вид на доволен.

Шумът в залата, гръмката музика от тонколоните и застоялата миризма на пържено ми бяха адски противни. Мразех самата игра. Като че ли изобщо не можех да й хвана цаката. Опитах се да повтарям движенията на останалите, навеждах се и търкалях топката, но въобще не можех да се прицеля както трябва — веднъж топката прескочи в съседния коридор и четири момчета започнаха да ми крещят обиди. Не им обърнах внимание, макар да знаех, че лицето ми е станало аленочервено. Стоях с ръка на хълбок, прозявах се от време на време, опитвайки се да се престоря, че играта ме отегчава и дори не си правя труда да играя както трябва, но не заблуждавах никого.

Не ми помагаше и това, че останалите много ги биваше. Пол, разбира се, беше най-добрият, прицелваше се стилно, без особени усилия, а тялото му на обикновено момче внезапно придобиваше грацията на Стъкленото момче. Но всеки път, когато свалеше и десетте кегли, той разваляше цялото впечатление с вдигането на юмрук във въздуха и лудо подскачане наоколо и това периодично се повтаряше.

Карл правеше всичко възможно да копира стила му, подгъваше коляно по абсолютно същия начин, протягаше шия и чупеше китката си така, сякаш беше сянка на Пол. Можеше да копира техниката, но не притежаваше природното умение на Пол. Изглеждаше добре, но събаряше само половината кегли.

Миранда правеше всичко по своя си начин, разбира се. Тесните дънки не й позволяваха да прикляква, затова заемаше странна изгърбена позиция с вирнато нагоре дупе, и всички момчета в залата започнаха да я зяпат. Тя беше наясно с това и играеше пред публиката си, отмяташе косата си назад и се навеждаше още повече, като гърдите й изпъваха максимално единствените две закопчани копчета на ризата й. Всички очакваха да хвърля лошо, колкото мен, но Миранда го умееше добре. Хвърляйки топката с лявата ръка, тя всеки път събаряше всички кегли.

Известно време двамата с Пол имаха еднакъв брой точки, но той постепенно започна да се откъсва напред. Миранда се смееше, ръкопляскаше му и с лигав, дрезгав глас му повтаряше, че е абсолютно фантастичен. Помислих си, че също като Карл и нея са я обсебили извънземните, но когато ме погледна, тя направи смешна физиономия и повдигна вежди. Очевидно просто играеше някаква глупава игра с него, печелейки някакъв си свой джакпот.

Вечерта започваше да ми се струва безкрайна. Вината беше на Пол. Той караше Карл и Миранда да се държат като някакви анимационни идиоти. Мразех начина, по който командваше Карл, буташе го, ругаеше, разказваше глупави вицове. Карл се опитваше да се включи, макар че винаги бе ненавиждал точно този тип поведение. Мразех начина, по който Пол гледаше Миранда, сякаш тя беше едно от момичетата от плакатите. Приятелката ми му се подмазваше, увърташе му се и се кискаше, докато накрая не ми се прииска да я хвана за раменете и да я разтърся.

Мразех начина, по който Пол се държеше с мен. През повечето време не ми обръщаше внимание, сякаш не бях достойна за вниманието му, но когато сметнеше за нужно, ме командваше така, сякаш бях нечия малка сестра, доведена по принуда.

След това отидохме да си вземем хотдог и картофки, и Пол изцърка няколко линии кетчуп и горчица върху своя. След това започна да облива и хотдога на Карл. Карл само се смееше, макар че храната му направо беше подгизнала. А после грабна кетчупа и сам започна да залива хотдога на Карл. Не можех да повярвам.

Миранда въздъхна и започна да яде картофчетата си едно по едно.

— Ето, сега ще ти ги направя по-вкусни, Миранда — изкиска се Пол и посегна с горчицата към чинията й.

— Ако изцъркаш и една капка, ще ти ги натикам в гърлото и ще ти подлютя сливиците — каза съвсем спокойно тя.

Пол сепнато примигна.

— Хей, хей, спокойно, само се шегувах — каза той.

Карл крадешком изстъргваше соса от храната си. Знаех колко мрази евтин кетчуп и горчица.

— Ами ти, Силви? — попита Пол, разклащайки червената и жълтата тубичка.

— Не, благодаря. Държиш се като двегодишно хлапе — отвърнах надуто аз.

Пол направи гримаса.

— Ох, смятам се за строго порицан — произнесе той с превзет глас. — Колко съдържателно, като се има предвид, че идва от най-малката от нас.

— Обзалагам се, че не съм най-малката — отвърнах аз. — На колко си години? Кога ти е рожденият ден?

Оказа се, че съм втората по големина.

— Значи рожденият ти ден е съвсем скоро, Карл — каза Миранда. — Какъв подарък искаш? Знам, някакъв подбран стъклен предмет.

Затаих дъх. Ако Миранда се разприказваше за Стъкления свят, Карл щеше да ме убие. Не, по-лошо. Повече никога нямаше да играе с мен в Стъкления свят.

Пол се засмя, смятайки думите й за някаква глупава шега.

— Стъклен ли? — рече той. — С какво си се надрусала? Защо му е да иска стъкло?

— О, нашият Карл е истинско стъклено момче, не знаеше ли? — попита Миранда.

Карл рязко вдигна глава. Миранда също го забеляза.

— Стъклописът у дома ти хареса много, нали, Карл? — продължи спокойно тя. — Не каза ли, че имаш колекция от стъклени предмети?

— Може да се каже — промърмори Карл.

— Какво, вази и други подобни? — попита Пол. — Шантава работа.

— Въобще не е шантава. Карл има невероятна колекция — обадих се аз. Зачудих се по какъв начин да го впечатля. — Подобни предмети се продават за цели стотачки в Ибей, а той си ги е купил за по две лири още преди години.

— Сериозно? — рече Пол. — Опитах да продавам от онези малки керамични касички прасенца по Ибей — някой каза, че стрували маса пари, но най-голямата сума, която ми предложиха, бяха пет кинта, а дори доставката е повече пари. Като малък ги колекционирах. Хей, Карл, имам стъклено прасе. Искаш ли го? Ще ти го подаря за рождения ден.

— Страхотно — съгласи се Карл.

— Не е ли много евтино за рожден ден — рече Миранда. — Хей, сетих се за най-гениалния подарък за теб!

Не ми харесваше начинът, по който се опитваше да обсеби всичко.

— Ще организираш ли парти за рождения си ден? — попита тя.

— Вероятно не.

— Да, ти не си падаш особено по партита, нали? Тогава нека да направим една страхотна разходка за рождения ти ден!

— Двамата вече си имаме планове — намесих се бързо.

Карл и аз празнувахме рождения му ден заедно, само двамата. Обикновено имаше домашно приготвена храна, но след това Джулс ни водеше на някое специално място. Миналата година отидохме до галерията със стъклени предмети във „Виктория и Албърт“, вълшебна зала на самия връх на музея, със зелени стъклени стълби и стъклен балкон. Карл слезе по стълбите, танцувайки степ като Фред Астер, и накрая завърши със скок във въздуха и завъртане, след което разпери триумфално ръце, докато аз ръкоплясках като луда.

— Какво сте планирали? — попита Миранда.

— О! — отвърнах сепнато аз. Все още не го бях измислила. — Вероятно ще отидем в някой музей. Ще се отегчиш.

— Сигурно. Не, аз имам много по-добра идея от някакъв си скучен музей. Ще отидем в Кю Гардънс, Кралската ботаническа градина, когато правят светлинното шоу.

— Градината? — рече Карл. — Благодаря, Миранда, но това не ми харесва за рождения ми ден.

— Ще ти хареса. Там има изложба на Чихули.

— Охо! — възкликна Карл.

— На кого? — попита Пол.

— Чихули е един невероятен американец — прави великолепни стъклени цветя — отвърна Миранда.

— Във фоайето на „Виктория и Албърт“ виси един фантастичен зеленикавожълт полилей, сякаш хиляди змии пълзят на всички страни. Това е Чихули — каза Карл.

— Ти откъде си чувала за него? — попитах Миранда.

Тя се ухили.

— Питах татко. Той също си пада малко маниак на тема стъкло. Значи се разбрахме, нали? Отиваме на рождения ти ден, следващия петък вечер, нали? Ти, аз, Силви…

Карл погледна към Пол.

— Ще дойдеш ли?

— Разбира се — отвърна Пол.