Джаклин Уилсън
Целувката (8)

8

Пристъпих вътре и затворих вратата след себе си. Не светнах лампата. През цветните стъкла навлизаше червено, синьо и зелено сияние, което смекчаваше сумрака. Погледнах към грижливо подредените стъклени предмети. Протегнах ръка и погалих с пръст косата на Стъкленото момче. Вдигнах един стъклен бокал и се престорих, че отпивам от него. Взимах едно по едно преспапиетата и надничах във всеки един малък свят. Ръката ми леко трепереше, но внимавах много.

След като докоснах всеки един стъклен предмет за късмет, аз взех голямата книга за Стъкления свят от рафта, седнах с кръстосани крака на дивана и започнах да я разлиствам. Пишехме историята на Стъкления свят в една стара, облицована с мрамор счетоводна книга, която беше толкова голяма, че се налагаше да я вдигаме с две ръце. Бяхме наслагали в нея толкова много рисунки и страници с допълнения, че листата стърчаха навън като твърди фустанели и така ни беше още по-неудобна за разгръщане.

Първите няколко глави представляваха доста странна смесица. Аз бях написала едно изключително детинско начало, с много грозни картинки, в които героите от Стъкления свят се усмихваха с еднакви усмивки във формата на банани, имаха дълги мигли и гледаха само наляво, защото тогава се бях научила да рисувам само в профил и изключително се гордеех с постижението си. Краката им също сочеха наляво, защото още не можех да ги рисувам напред. Приличаха на поредица от танцьорки, които всеки момент щяха да започнат да подмятат крака в луд канкан.

В началото Карл също бе рисувал, но само грижливи илюстрации на венецианската технология на продухване на стъкло. Беше създал цялата история на Стъкления свят още от древните Стъклени римляни, когато са били издигнати първите Стъклени дворци. Те били великолепно украсени от Стъклените венецианци с възхитителни полилеи, огледала и гигантски стъклени скринове, в които проблясваха стъклени кани, тасове, купи, кани, чинии, свещници и всякакви чаши в различни размери и видове.

Поставих като условие чашите с различни цветове да се използват за различни алкохолни питиета в Стъкления свят: бялото вино се пиеше в прозрачни чаши, червеното вино беше за рубинените чаши, боровинковото вино за сините, касисовото за пурпурните, ментата за зелените чаши и уискито за кехлибарените. Безумно много време ми отне съставянето на специални храни, които да отговарят по цвят на различните стъклени чинии. Купите милефиори бях напълнила с малки пъстроцветни плодови курабийки.

Развихме основната сюжетна линия едва когато станахме на девет или десет години. Започнахме да пишем истинската Хроника на Стъкления свят, описвайки сагата на кралското семейство — поредица от раждания, сватби и погребения. Те водеха войни, отблъскваха нашественици и потушиха революцията на работниците в Стъклените фабрики. Трепереха, увити в хермелиновите си мантии, по време на Голямата стъклена ледникова епоха и умираха от страх, когато една страховита буря напука Стъкления замък от основите до покрива.

Двамата с Карл измисляхме всичко в крачка, разигравахме го, въодушевено се прекъсвахме един друг и настървено записвахме всичко, докато не ни заболяваха ръцете. Часове наред седяхме в Стъклената хижа, забравили за времето.

Всичко започна да се променя, когато Карл се прехвърли в новото училище. Имаше толкова много домашни, че не му оставаше време за Стъкления свят — а когато имаше време, не беше в настроение.

Чудех се дали Карл си е водил някакви записки. Огледах с надежда хижата. На рафта имаше два черни тефтера, но в тях Карл си записваше различни неща, свързани със стъклото. Единият беше пълен с описания на стъклените предмети във „Виктория и Албърт“, любимия му музей, а другият беше пълен с ярки рисунки на стъклопис от цяла Англия. Зад тях беше пъхнат малък квадратен черен скицник. Прегледах го с усмивка. Вътре имаше рисунки на стъклопис от школата на прерафаелитите, скечове с флумастер на скулптурите на Дейв Чихули от „Виктория и Албърт“, деликатни скици с молив на кристалите „лалик“ от Брайтънския музей. Имаше няколко празни страници, а после, най-отзад, бяха собствените проекти на Карл, вариации на Стъкленото момче. Беше го нарисувал застанало на пръсти, протягащо се, седнало, разперило стъклените си криле в полет. С напредването на скиците Стъкленото момче оживяваше. То тичаше, присвило очи срещу вятъра. Единият му крак бе изтеглен назад, готов да ритне невидимата топка. После скачаше високо във въздуха, вдигнало триумфално ръка.

Затворих рязко скицника и внимателно го поставих зад двата тефтера, точно както го бях видяла преди.

Замислих се за стъкленото момиче. Неловко се опитах да позирам. Дали Карл щеше да се съгласи да ме скицира или просто щеше да ми се присмее? Сигурно щеше внимателно да отклони предложението ми, точно както ме беше целунал по носа.

Защо не ме беше целунал истински? Внезапно се паникьосах, ужасена, че може би имам ужасен дъх. Анди не се беше отдръпнал от мен, но може да беше проявил героизъм от учтивост. Опитах се да събера дланите си в шепа пред устата си и да вдъхна. Не усетих нищо, но въпреки това продължих да се притеснявам.

Може би не миришех отблъскващо, а просто изглеждах отблъскващо. Бяха започнали да ми излизат много пъпки, макар усилено да се опитвах да ги прикрия. Все още изглеждах смущаващо малка за възрастта си, макар фигурата ми да бе започнала малко да се пооформя, като важната дума беше малко. В сравнение с Миранда изглеждах като тъжно кльощаво бебе.

Дали той тайно не я харесваше? Аз бях приятелката му, нали? Защо не харесваше мен? Може би трябваше просто да го попитам. Нямаше да е кой знае какво. Той ми беше най-добрият приятел, по-близък и от брат. Защо се срамувах толкова, защо ме беше страх?

Половин час по-късно Карл се появи.

— Здрасти, Силви — каза той, без да звучи изненадано, нито възмутено, че съм влязла сама.

Носеше бяла тениска, сини дънки и бели маратонки, обикновени дрехи, в които го бях виждала стотици пъти, но сега изглеждаше неочаквано добре в тях. Погледнах към прасковената свежест на кожата му, към малката трапчинка на шията му, леко изпъкналите мускули на ръцете му, стегнатия корем, подчертан от плетения му кожен колан.

— Дръпни се малко, Сил — каза той и леко ме побутна с маратонката си.

Вдъхнах момчешкия му аромат на топла препечена филийка, примесен с някаква непозната, лимонена миризма. Подуших го няколко пъти.

— Да не си настинала? — попита ме Карл, докато отваряше огромната книга за Стъкления свят и разлистваше първите няколко страници.

— Каква е тази миризма?

Карл също подуши.

— Шампоанът ти?

— Не, не е моят, от теб идва. — Приближих се към него. — Със сигурност.

— Да не би да казваш, че воня? — попита той.

— Не. Добре де, да, само че приятно. Като парфюм.

— Не си слагам парфюми! Просто опитах капчица от афтършейва на Джейк, това е — отвърна Карл.

Погледнах към гладката му кожа.

— Ти не се бръснеш!

— Което не означава, че не искам да мириша добре — рече той. — Ти понякога си слагаш парфюми.

Веднъж си бях сложила малко от френския парфюм на мама, но той беше стар и изветрял; татко й го беше подарил много отдавна. Оттогава шишенцето събираше прах върху старата й тоалетна масичка. Аз просто се опитвах да изхабя парфюма, за да дам красивото шишенце на Карл за колекцията му, но мама се ядоса, а Карл се оплака от миризмата — каза, че карала очите му да сълзят, а носът започнал да го сърби.

Собственият му афтършейв като че ли изобщо не му пречеше. Зачудих се дали не го е сложил заради мен. Сърцето ми се разтупка.

— Много ми харесва тази миризма — избъбрих бързо аз. — На теб мирише много по-хубаво, отколкото на Джейк.

Карл ми се усмихна, докато продължаваше да разлиства Хрониките на Стъкления свят.

— Дали крал Карло и кралица Силвиана носят парфюми? — попита той. — Аха, били са принудени да се мажат със силно миризливи мазила и да прикриват краските си носове с копринени кърпички по време на Великата лятна смрад, когато канализацията на Викторианския Стъклен свят се срути…

— О, да, защото един вражески шпионин се промъкна долу през една отходна дупка и взриви тухлената канализация; половината Стъклен свят беше заринат от воняща кал и не само цялото кралско семейство трябваше да бъде разнасяно наоколо с носилки, за да не се изцапат кралските нозе, а и огромни плъхове избягаха от дълбините на вонящата канализация и хукнаха да разнасят чума из Стъкления свят, хапеха бебета, промъкваха се в килерите с храна, пъплеха нощем по лицата на спящите хора. Тогава кралица Силвиана постави на великолепните си сиамски котки задачата да избият всички плъхове…

— Но те бяха напълно безполезни домашни котани. Избягаха от плъховете и се скриха зад кадифения диван на кралица Силвиана, като не спираха да мяукат жаловито. Не, не, спешно ни трябва свирачът от Хамелн. Крал Карло го забеляза да крачи безгрижно из дворцовата градина. Наметалото му се влачеше по мръсната земя, но по него не полепваше кал, а обутите му в различни обувки крака също бяха подозрително чисти. Дрехата му на червени и жълти райета странно наподобяваше футболна тениска. И наистина, когато приближи двореца, той започна да подритва големите кръгли тикви в кралската зеленчукова градина. Започна да подтичва, дриблирайки, по покритата с рубинен чакъл алея, без да спира да свири на флейтата си. Кралица Силвиана погледна към Свирача иззад кралските кадифени завеси. Затаи дъх при вида на сладкото му лице, широките рамене, мускулестите му дълги крака, обути в шарен клин…

— Не, не е вярно! Зачуди се кой е този луд глупак, който е облечен толкова странно! Кралица Силвиана нареди да накажат наглия нарушител. Затвориха го в тъмницата…

— Добре, той сви рамене и не се възпротиви, защото видя, че кралица Силвиана е доста луда. Може би чарът му й беше повлиял до такава степен, че временно я бе извадил от релси. Както и да е. Скри се Свирачът в малката си килия. Хранеха го само с хляб и вода, но той все още имаше своята тиква, така че прекарваше времето си в дълбаене на вътрешността й с края на флейтата и дъвчене на еднообразната вегетарианска храна. Плъховете ставаха все повече, жълтите им зъби проблясваха под светлината на единствената свещ, но беше достатъчно да изсвири само няколко нотки от натрапчивата си мелодия и те се хипнотизираха и изпадаха в кататония. Ха, плъхотония! Застиваха неподвижно в екстаз. Крал Карло посети странния нов затворник и с очите си видя мащаба на силите му. Освободи го и му нареди да обиколи града, като не спира да свири на флейтата си, омагьосвайки всички плъхове. С една обиколка Свирачът успя да ги събере всичките, след което ги понесе нагоре по Изригналата планина, ужасяващия вулкан в Стъкления свят, и плъховете започнаха да подскачат лудо, защото планината беше адски гореща и пареше лапичките им. Свирачът се носеше почти над земята, ботушите му едва я докосваха, така че почти не усещаше горещината и продължаваше да крачи, докато не стигна на ръба на огнения ад, без да спира да свири, а всички плъхове полетяха надолу с писъци и бяха изпепелени. Така към старата воня на Стъкления свят се прибави още по-противната смрад на изгоряло плъхско месо, а проблемът се задълбочи още повече, така че…

Карл ме погледна.

— Хайде де, хайде! От сума ти време говоря само аз. Твой ред е, Силви.

Въздъхнах, опитвайки се да мисля. Всъщност нямах особено желание да продължавам. Имах чувството, че съм хипнотизирана, също като нещастните плъхове. Карл отдавна не беше проявявал такова вдъхновение, такава страст и изобретателност в изграждането на Стъкления свят. Толкова ми се искаше да играе както трябва, както когато бяхме малки, но сега не бях съвсем сигурна в това. Обикновено аз предлагах по-добрите идеи, измислях нови герои и планирах всички аспекти в сюжета. Сега се чувствах изместена, забравена. Не можех да се впиша в историята. Стоях си в колибата, стиснала в ръка преспапието, а Карл се беше потопил в Стъкления свят заедно със своя крал и новия, дразнещ Свирач, който като че ли беше поел главната роля и очароваше всички с абсурдния си вид и недодялана музика. Исках да се махне от Стъкления свят.

— Кралица Силвиана не стоеше безучастно в спалнята си, където бе затворена, след като неправилно я бяха заклеймили като луда. Тя правилно се беше досетила от самото начало, че Свирачът е опасен заклинател. Беше омагьосал не само плъховете, а и децата, мъжете, жените — дори кралете. Всъщност работеше в комбина с вражеския шпионин, който взриви канализацията. Всичко това беше част от подъл план да се намърда в кралското общество и накрая да заграби трона.

— Глупости! — каза Карл. — Всичко разваляш.

— Виж, сега е моят ред — ти имаше своя шанс. И нищо не развалям. Просто оправям нещата. И така, кралица Силвиана се въртеше върху копринените си завивки, опитвайки се да реши как да постъпи най-добре. Собствените й магически сили бяха започнали да се изчерпват, защото бе изпаднала в дълбока депресия, след като почувства, че губи благосклонността на краля. Опита се да се сети за всички жени, които бяха достатъчно силни, за да победят Свирача в собствената му игра. Погледна в стъкленото си огледало и то я заслепи с отразената от слънцето светлина. Тя затвори очи, замаяна, и когато отново ги отвори, видя в огледалото не своето отражение, а лика на пълничката, миловидна магьосница, принцеса Мирандарет, която се занимаваше с еликсирите си в своя Леден дворец, който се намираше в Снежната степ. Кралица Силвиана потрепери, защото познаваше силата на Мирандарет. Тя беше най-безмилостната от всички магьосници, не познаваше жалост, защото в сърцето й се бе забило парченце лед. Тя беше единствената й надежда.

Кралица Силвиана събра последните остатъци от магическата си сила и изпрати мисловно послание през етера. Принцеса Мирандарет се усмихна. Облече бялата си кожена роба, призова шейната с впрегнатите в нея елени, и полетя по-бързо от светлината в нощното небе към Стъкления свят. Когато шейната й се озова над обречения град, елените започнаха да мятат увенчаните си с тежки рога глави, отвратени от вонята, и отказаха да се приземят на мръсната земя. Принцеса Мирандарет размаха три пъти лунния си скиптър над главата си и заваля толкова силен сняг, че едва не затрупа изцяло Стъкления свят — над снежното одеяло стърчаха само кулите. Шейната кръжеше над града, скиптърът проблясваше във въздуха, а температурата падна толкова внезапно, че Мирандарет се превърна в бледа синкава сянка под кожената си роба. Тогава тя протегна ръка и призова самото слънце, снегът се стопи почти мигновено, отмивайки всичката воня и мръсотия, почиствайки като по чудо Стъкления свят, който заблестя под великолепната слънчева светлина. Принцеса Мирандарет също заблестя и сиянието я обгърна в божествен ореол. Крал Карло излезе от двореца си, чудейки се кой е извършил този чутовен подвиг, и я видя да стои отвън. Остана зашеметен от красотата й…

— Не, не е вярно — прекъсна ме Карл.

— Да, да, и се влюби страстно от пръв поглед, макар да твърдеше, че е безразличен към нея. Дори не й благодари както подобава…

— Пълни глупости! Млъквай, Силви!

— Не, не са глупости, а красива история. Чуй ме сега, измислих хитър план, всичко е част от сюжета…

— Изобщо не те слушам — отвърна по детски Карл, запушвайки ушите си с ръце.

— Чуй ме! — Сграбчих ръцете му и ги дръпнах от ушите. Исках да завъртя историята, но сега ми стана ясно, че трябваше да я кажа направо. — Крал Карло харесва принцеса Мирандарет, защото тя го е омагьосала. Вината не е негова, но после тя вижда онзи Свирач и когато той засвирва глупавата си мелодия, тя се оказва омагьосана. Тогава двамата си тръгват завинаги, а крал Карло и кралица Силвиана вдъхват хладния чист въздух на Стъкления свят, взират се в очите си, освободени от всякакви магии, подновяват брачните си клетви и живеят дълго и щастливо — избъбрих аз, без да пускам ръцете на Карл.

После млъкнах. Карл също млъкна. Погледите ни се срещнаха. Това беше идеалният момент. Зачаках. Чаках и чаках. Карл не пристъпи към мен и не ме целуна по устните. Погледът му се плъзна над рамото ми и се спря върху Стъкленото момче на рафта.