Джаклин Уилсън
Целувката (15)

15

Мама се прибра едва късно следобед. Дойде да ме вземе от къщата на Карл.

— Леле, я се виж! Направо сияеш — каза Джулс. — Та що за човек е този Джери?

— О, много е сладък — отвърна мама, накланяйки срамежливо глава. Изкиска се с пламнали бузи.

— Виж я как се изчервява като ученичка — рече Джулс. — Кога ще се видите отново?

— Ами следващия уикенд, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам — отвърна Джулс. — Силви е част от семейството, знаеш го.

Мама ме погледна.

— Нали нямаш нищо против, Силви? — попита тя.

— Ммм, не. Все тая — отвърнах аз.

— Като се приберем, ще поговорим за това — каза мама, обгръщайки раменете ми с ръка.

— Няма проблем, мамо, наистина. — Искаше ми се да остана у Джонсънови, но мама ме поведе към вратата.

— Защо и двете не останете за вечеря? — попита Джулс.

— Да, защо не останете? — обади се и Джейк. — Макар че по-добре внимавайте, защото татко готви вечерята.

— Правя гадно ризото с тиква — каза Мик.

Аз гледах към Карл. Погледът му предпазливо шареше около мен, сякаш наблюдаваше нещо очарователно във въздуха.

— Карл! — каза Джулс. — Не съм сигурна дали в избата на Джонсънови може да се намери шампанско, но съм убедена, че някъде там се крие някоя бутилка „Кава“. Така че ще можеш да си отпиваш стилно от специалната чаша.

— Ммм. Страхотно. Макар че може да отскоча до Пол за вечеря. Той има проблеми с математиката и аз му обещах да помогна — каза Карл.

— Налага ли се? Сериозно? — възкликна Джулс, стрелвайки ме с поглед.

Усмихнах се, сякаш пред цялото време го бях знаела и нямах нищо против. Всъщност не беше кой знае какъв проблем, нали? Карл имаше пълното право да отиде да види приятеля си. Бяхме прекарали почти целия ден заедно и той се беше държал превъзходно с мен през цялото време. В един момент се беше измъкнал навън, за да изпрати есемес на Пол, но това не беше престъпление. Миранда и аз непрекъснато си пращахме есемеси.

— Всичко е наред — казах аз. — Благодаря ти, че ме прие, Джулс. Довиждане на всички. Хайде, мамо.

Ръката на мама все още обгръщаше раменете ми.

— Не мога да ти предложа ризото с тиква, но ще ни направя страхотен боб върху препечена филийка — каза тя.

Това бе специалното ни утешително ястие. Въобще не ми харесваше, че според мама имам нужда от утеха.

— Всъщност не съм много гладна. Все още ме държи от обяд — отвърнах аз. — Може би просто ще се кача горе, за да напиша моето домашно по математика — казах, докато вървяхме към нашата къща.

Тя изглеждаше толкова занемарена и празна след деня, прекаран у Джонсънови. По стените се виждаха изсветлели петна по местата, където бяха висели картините и картите на татко, по рафтовете имаше големи празноти, дълбоки отпечатъци върху килима на мястото, където бе стояло писалището му. Мама беше купила няколко картини от благотворителния магазин, репродукции на Гуен Джон и Пикасо, но те не попълваха изцяло изсветлелите квадрати. Жената от картината на Гуен Джон изглеждаше отчаяна, а възрастната дама на Пикасо беше отметнала главата си назад, отворила страдалчески уста. По-добре да бяхме оставили стените голи.

Купихме си книги от разпродажбите в библиотеките, но тези на мама бяха предимно за самопознание и самопомощ или пък за различни диети, а моите бяха модерни детски книжки за разбити семейства, така че библиотеката ни също беше тъжна работа. Нямахме излишни пари, за да си купим истинско писалище. На неговото място стоеше пакетирано сглобяемо бюро, но ние не знаехме как да го извадим от кашона, камо ли пък да го сглобим.

Като че ли животът ни бе застинал след като татко се изнесе. Мама продължаваше да настоява, че сме по-добре без него. Каза, че й харесва много повече да сме си само двете. Каза и че не иска повече с никого да се среща.

Но ето че сега си беше намерила гадже.

— Не ми е гадже! — възрази мама. — Просто ми е приятел. Поне за момента.

Тя донесе в стаята ми поднос с боб върху препечени филийки и за двете ни, макар че аз й бях казала, че не искам. Бобът миришеше толкова вкусно, че не устоях и го изядох, докато се правех, че работя върху домашното си.

— Значи този Джери ти харесва?

— Да, много. Толкова е забавен — каза мама. — Веднага ме накара да се чувствам удобно. Преди срещата бях малко нервна…

— Какво?

— Добре де, добре, бях ужасена. По време на пътуването до там трябваше два пъти да ходя до тоалетната. Без малко да се върна обратно. Не само заради срещата с Джери. Може и да звучи ужасно, но аз не знаех колко зле му се е отразил ударът, и толкова се притеснявах, че ще протегна ръка, за да се здрависам с него, а той нямаше да може да използва своята, и други такива неща. Беше ми казал, че накуцва, но не знаех колко са зле нещата. Чудех се дали използва инвалидна количка и се опитвах да упражня навеждането си, за да мога да го погледна в очите, когато го поздравявам, без да изглеждам снизходителна. Но както и да е, още щом се видяхме и той широко ми се усмихна, аз му се усмихнах в отговор и всичките ми притеснения ми се сториха толкова глупави. Почувствах се така, сякаш се познаваме отдавна, сякаш сме приятели от години. Той няма инвалидна количка, оправя се с бастун. Куцането му е доста тежко, но можеше спокойно да върви бавно, особено след като аз си бях обула най-хубавите обувки на токчета.

— Лицето му изкривено ли е? — попитах аз. — Нали се сещаш. — Разтегнах устните си надолу и настрани.

— Силви, недей! Сериозно! Не, изобщо не е разкривено, не че щеше да ми пречи и да беше. Важен е той, а не външният му вид, макар че според мен изглежда доста добре. По-възрастен е с осем години от мен и леко е започнал да посивява, но ходи редовно на фитнес, затова има мускулести ръце и страхотен плосък корем. Малко ме беше срам, когато излязох от съблекалнята и се срещнахме в басейна. Притесняваше ме моят корем. Мислех си, че изглеждам ужасно в онзи яркочервен бански костюм. Но щом се озовахме във водата, всичко беше наред. Той е отличен плувец, много по-добър от мен, и без проблеми изминаваше разстоянието от едната стена на басейна до другата и обратно. Човек никога не би си помислил, че е инвалид.

Мама продължи да говори за Джери, докато аз унило боцках бобчетата с вилицата си.

— Силви? — рече накрая мама. — Мислех си, че нямаш проблем с това, но очевидно то силно те притеснява.

— Не, всичко е наред, непрекъснато ти го повтарям — сопнах й се аз.

Исках да е наред. Исках да успокоя мама и да й кажа, че се радвам за нея. Всъщност наистина се радвах, но същевременно и ревнувах. Първично, болезнено и унизително, но това си беше чистата истина. Ревнувах собствената си майка, защото тя беше отишла на истинска романтична среща, съвсем сама с него. А аз все още копнеех Карл да ме покани на среща, само двамата.

— Той целуна ли те? — внезапно я попитах аз.

Лицето на мама пламна.

— Не! — отвърна тя.

— Тогава защо се изчерви?

— Ами защото се почувствах глупаво. Добре, целунахме се, но чак когато се сбогувахме.

— Той ли те целуна първи или ти него?

— Виж какво, не искам да навлизам в подробности. И, честно казано, не знам. Случи се просто така, изневиделица. Първо си казахме довиждане, после мисля, че се наведох напред, може би, за да го целуна по бузата, но някак си се целунахме наистина.

Добре, помислих си аз. Това е начинът да го направя.