Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Kiss, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мирела Стефанова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джаклин Уилсън
Заглавие: Целувката
Преводач: Мирела Стефанова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Ергон“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Сергей Райков
ISBN: 978-619-165-034-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5112
История
- — Добавяне
2
— Миранда Холбайн ме покани тази вечер на купон у тях — казах аз на Люси, когато започнаха следобедните часове.
— Да, бе, как ли пък не! — отвърна ми тя, повдигна средния си пръст от кит-ката, който ядеше, и ми го показа. — Знам, че не е хубаво да се говори зад гърба на хората, но тая Миранда наистина не мога да я понасям. Такава е фукла!
— Знам. Но наистина ме покани. Поиска да заведа и Карл.
— Но тя не го познава! Не познава дори теб, Фъстъче.
— Така е. Нищо не разбирам.
— Голям ли ще е купонът? Мислиш ли, че ще покани и мен? — попита Люси с надежда в гласа.
— Мислех, че не можеш да я понасяш.
— Не мога. И никога няма да ме видиш на някой от нейните купони. Честно, какви неща стават там!
— Какви?
— Ами едно момиче от десети клас я познава. През лятото братовчедка й ходила на купон у Миранда и очевидно… — Люси започна да ми шепне в ухото.
— Глупости — отвърнах смутено аз. — Измисляш си. Никой не прави такива неща, не и в реалния живот.
— Как може да си сигурна. Толкова си невинна, Фъстъче — каза Люси.
Прииска ми се да я ударя, нищо че ми е приятелка. Можех да се примиря, когато Миранда и приятелчетата й ми говореха покровителствено, но нямаше да го търпя от Люси. Майка й и баща й я наричаха Люси Медальончето, тя имаше три плюшени мечета, Били, Боби и Барни, и все още обичаше да гледа старите филмчета на Дисни.
— Ами ако отида на купона у Миранда, вече няма да съм толкова невинна — казах й аз.
— Значи наистина смяташ да отидеш, така ли?
— Разбира се — отвърнах, макар да нямах никакво намерение да ходя.
— А Карл ще ходи ли?
— Аха — казах й, изумена, че от устата ми още не са започнали да изскачат жаби, след като й наговорих толкова лъжи.
— Но ти винаги си казвала, че Карл е адски антисоциален тип — рече Люси.
Това също си беше лъжа донякъде. Когато с нея се сприятелихме, исках да покажа на Карл, че макар да се чувствах самотна и непълна без него, пак успявам да си намеря приятели. Освен това исках да покажа на Люси, че с него все още сме много близки. Предполагам, че просто исках да се изфукам. Бях достатъчно луда, че да ги поканя и двамата на чай вкъщи един уикенд. Беше ужасно.
Люси се появи, облечена в ужасно глупава рокля на волани и обувки на високи токчета. Като че ли й бяха твърде големи. Може би ги беше отмъкнала от майка си. Носеше силен грим, но явно беше забравила за него, защото не спираше да си търка очите; беше ги омазала целите и приличаше на панда. Разговаряше с Карл с глупаво престорена самоувереност и всеки път, когато той кажеше нещо, дори да беше „може ли да ми подадеш курабийките?“, тя се кискаше. Направо се подмокри от толкова много кискане. Искаше ми се да умра.
Карл се изстреля към дома си веднага, щом допи чая си. Спря се само за миг, колкото да каже довиждане. Не исках Люси да се обиди, затова го набедих, че минава през етап на изключителна срамежливост и не се чувства добре в компания.
Карл не можеше да повярва, че се разбирам толкова добре с Люси. Дълго време наричаше с името й всичко, което му се струваше твърде сладникаво, глупаво или безвкусно.
„О, мили боже, спри това предаване, много е люсино“, или „Защо си облякла тази пола, не ти ли се струва твърде люсина?“, или „Това червило не ти стои добре, Силви, прави те твърде люсиподобна“.
Не беше честно. Аз също не харесвах кой знае колко Люси, но имах нужда от някой до мен в училище.
— Не вярвам, че Карл ще се съгласи да отиде на купон с толкова много непознати — казваше в този момент Люси.
— Сигурно си права — отвърнах аз.
Към къщи вървях като замаяна. Бях сигурна, че всъщност няма да отида на купона у Миранда. Исках Карл да каже „не“ и после да използвам отказа му като извинение.
Когато стигнах до долепените ни къщи, тръгнах по тротоарчето към дома на Карл, вместо към дома. Почуках на вратата и братът на Карл, Джейк, я отвори. Когато ме видя, той просто изсумтя, обърна ми гръб и тръгна към стълбището, оставяйки вратата отворена, за да мога да вляза.
Той беше на шестнайсет и учеше в единайсети клас в моето училище. Не беше толкова умен, колкото брат си, затова не се стремеше към някаква стипендия. Изобщо не приличаше на Карл. Имаше тъмна, мръсна коса и толкова тъмни очи, че зениците му почти не си личаха. Винаги бе изглеждал твърде дребен за възрастта си, но сега изведнъж се бе превърнал в дългунест тип, висок поне метър и осемдесет. Беше достатъчно умен, но рядко сядаше да се занимава с домашните си. Единственото, на което отделяше много време, бе свиренето на китара.
Зачудих се какво би казала Миранда за Джейк. Той беше точно лъжичка за нейната уста, нейната бира, или както там се казва. Тя сигурно също щеше да му хареса, макар да беше едва в девети клас. Имах усещането, че Миранда вече беше известна в цялото училище.
— Миранда Холбайн покани двама ни с Карл на купон у тях довечера! — извиках аз след него.
Джейк се спря на най-горното стъпало.
— Яко! — отвърна ми той, опитвайки се да звучи не чак толкова впечатлен. После ме погледна. — Поканила е Карл? — Джейк поклати глава. — Той няма да отиде.
— Знам — казах му. — Къде е той? Пише си домашните в стаята?
— Както може да се очаква от малък зубър като него — отвърна Джейк, отваряйки вратата на Карл. — О! Няма го. Колелото му беше отзад, значи е някъде наоколо.
— Не се притеснявай, ще го потърся — казах аз.
Изпълваше ме задоволство. От години Джейк не ми беше казал повече от две поредни думи. Достатъчно бе да спомена името на Миранда Холбайн и отношението му изведнъж се беше променило.
Тръгнах да търся Карл. Първо проверих във всекидневната, която беше огледално копие на нашата, но ми харесваше повече. Харесвах аления кадифен диван на Джонсънови, ярките бродирани покривки и големите декоративни възглавници, огромните червени, сини и лилави картини по стените.
Майката на Карл беше художник аматьор и къщата й беше нещо като галерия. Тя винаги бе подкрепяла развитието на артистичните заложби на Карл и Джейк, като малки ги окуражаваше да рисуват с пастели по стените в кухнята. Там имаше и някои мои драсканици. На едната стена бях нарисувала някаква щура сватба — аз бях с бяла булчинска рокля, а Карл носеше бял костюм, така че и двамата изглеждахме като реклама на прах за пране. Следваше дълга пъстроцветна редица от гости: мама и татко, Джейк, бях добавила и много деца от училище, котката ми Флоси и зайката Лили Клепналите уши (и двете отдавна бяха починали) както и кучето на Джейк, Дивака (който беше толкова див, че един ден избяга и повече не се върна). Всички бяха закичени с големи розови карамфили, дори котката и кучето, а зайката имаше два, по един на всяко ухо.
Майката на Карл, Джулс, миеше марули в умивалника.
— Здрасти, Силви, скъпа — каза тя.
— Здрасти, Джулс.
Тя не ми позволяваше да й викам леля Джулия, камо ли госпожа Джонсън. За всички беше просто Джулс, дори за дечицата в детската градина, където работеше почасово. Очевидно днес се бяха занимавали с рисуване с пръсти. Целите й панталони на големи цветя бяха обсипани с малки червени и жълти пръстови отпечатъци.
— Мисля, че Карл е долу, в хижата — каза ми тя.
— О, страхотно.
— Силви? — Джулс замълча, изтръсквайки марулята. — Карл добре ли е?
— В какъв смисъл добре?
— Не знам. — Тя махна с два пръста един гол охлюв от марулята. — Гадост! Във всякакъв смисъл. Просто ми изглежда някак… тих. Нали не сте се карали?
— Никога не се караме — отвърнах аз.
Всъщност се карахме, но аз обикновено се отказвах бързо, защото не можех да понеса Карл да се държи грубо с мен.
— Значи може би има нещо в училище — каза Джулс. — Не спирам да се чудя дали беше добра идея да го местим там.
— Не, не беше!
— О, скъпа. Знам, че сигурно ти е било много трудно. И за двама ви. Но нали знаеш какъв ми е умник, а училището за надарени деца вкарва много момчета в Оксбридж. Той се справя добре с материала, убедена съм в това, макар че имаше доста за наваксване. Може би просто е уморен. Но не съм съвсем сигурна. Просто когато си е вкъщи ми изглежда малко разсеян, сякаш непрекъснато мисли за нещо.
— Винаги си е бил малко завеян — отвърнах смутено аз.
Чувствах се поласкана, че ме разпитва за Карл, сякаш бях някой, който притежава ключа към всичките му тайни, но знаех, че никак няма да му е приятно да разбере, че го обсъждам с майка му.
— Вие двамата продължавате ли да работите по онази ваша книга? — попита Джулс.
— О, да — отвърнах аз, макар да не бяхме измислили нищо ново от септември, когато тръгнах на училище, а Карл се прехвърли в „Кингсмиър“. Опитах се да работя върху книгата сама, но без Карл не беше същото. Бях написала само две страници, след което реших, че са много глупави и сантиментални, и директно ги откъснах от тетрадката.
— Тогава кога ще можем да я прочетем? — попита Джулс.
— О, боже! Това си е нещо доста лично — отвърнах й аз.
Тя изписка, откривайки един наистина голям плужек. Хвърли марулята в умивалника и пусна студената вода да я плакне.
— Знам, че трябва да купувам органични зеленчуци, но, бога ми, мразя тия лигави неща!
— И Карл ги мрази. Мрази всичко пълзящо.
Аз бях главният ловец на паяци в Стъклената хижа. Карл искаше да е будист и да не убива нищо, но нямаше нищо против холокоста в света на насекомите.
— На мен го кажи — рече Джулс. — Последния път, когато ядохме салата, той намери някакво дребно буболече в чинията си и леко изписка, вероятно защото се сепна, но Джейк и Мик бяха безмилостни. Горкото момче, цяла седмица му се подиграваха, че е бъзльо.
Мик беше съпругът на Джулс. Той бе широкоплещест мъж с малко бирено коремче. С разръфаните си тениски и торбести дънки приличаше на бачкатор, но всъщност беше преподавател по политически науки в университета. Държеше се винаги мило с мен, но и обичаше да ме дразни. Наричаше ме Мълчаливата Силви, защото в негово присъствие едва успявах да обеля по няколко думи, а когато си връзвах косата, той не пропускаше да ме дръпне за опашките всеки път, когато минаваше край мен, и казваше „Динг-донг!“.
Карл каза, че понякога не може да търпи баща си.
Аз му отвърнах, че е късметлия да има баща. Това му затвори устата.
Моят баща не е мъртъв. Просто се изнесе преди две години. Първите няколко месеца го виждах всеки уикенд, но когато приятелката му роди тяхното дете, той спря да се интересува.
Двамата с Карл страхотно се забавлявахме, докато разигравахме двама воюващи крале в Стъкления свят, единият смешен шегаджия, а другият ненадежден донжуан. Те навлякоха тежките си брони и започнаха да се бият на фона на хеви метъл музика; потяха се зад забралата, докато трескаво размахваха и нанасяха удари със сребърните си мечове. Биха се цял ден и половината нощ, без да успеят да си нанесат ни една рана, а накрая умряха един след друг от изтощение и апоплектичен удар.
Джулс бързичко отупа марулята в стените на умивалника.
— Гадни дребни лигави гадинки — каза тя и после замълча за миг. — Силви, нали не смяташ, че Карл го тормозят в училище?
Зяпнах я.
— Всички търсят Карл — казах й аз. — Всички отчаяно искат да му бъдат приятели.
— Да, знам, че в „Милстед“ беше голяма работа. Но може би в новото училище е по-различно? Всички онези момчета… Казва, че има приятели, но всъщност никога не говори за тях. Опитах се да го подпитам за това, но той просто се измъква с думите: „Добре съм, мамо, не се занимавай с това“.
— Знам. — С мен се държеше по същия начин.
— Благодаря на бога, че си му приятелка, Силви. Но ми се иска да има повече приятели. Сега просто се затваря в стаята си или слиза долу, в хижата. Иска ми се да излиза повече.
— Добре, дойдох да го поканя на един купон — казах й аз.
— Наистина ли? Леле, страхотно! — извика Джулс, внезапно развеселена, и подхвърли марулята във въздуха, опръсквайки се цялата с вода.
— Но не съм сигурна, че ще дойде — продължих аз. — Не съм сигурна дали самата аз ще отида. Това момиче е от моето училище и е толкова пораснала и страховита — бог знае какви неща ще стават на купона.
Искаше ми се Джулс да се направи на строга майка и да забрани и на двама ни да отидем, но тя продължаваше да ме гледа жадно.
— Вие сте разумни деца. Няма да правите глупости. А щом купонът е в дома на това момиче, нейните родители сигурно ще са там да ви наглеждат.
Миранда като че ли идваше от някакъв толкова чужд свят, че дори не можех да си представя, че има родители.
— Не се въодушевявай толкова, Джулс — казах й аз. — Нали знаеш, че Карл не е точно купонджия.
— Върви го попитай!
— Добре де, добре!
Излязох от кухнята на Джонсънови през задната врата и се озовах в градината. Тя беше същата като нашата, но Джулс беше проявила въображение и я беше напълнила с най-различни цъфтящи растения, странни статуи и храсти. По дърветата висяха китайски камбанки, чието звънтене ме съпровождаше докато прекосявах градината към тисовата гора, където се намираше Стъклената хижа.