Джаклин Уилсън
Целувката (22)

22

Когато най-после се прибрах, мама ме чакаше. Бях й се обадила от болницата и честно си признах, че имам нужда само от един шев, докато горкият Карл се нуждаеше от няколко. Той се държа изключително смело и едва потрепна.

— Дай да ти видя ръката, Силви — каза мама загрижено.

— Добре е, казвам ти — махнах с ръка аз. Огледах стаята. Нямаше и следа от Джери, но колата му все още беше паркирана отвън. — Джери още ли е тук?

— Да, ще остане да спи у нас — отвърна мама, изчервявайки се. — Качи се да си легне.

В нейното легло.

— Реших, че може да остана тази нощ да спя на дивана в кухнята — рече тя.

— О, мамо, стига глупости. Вече не съм малка.

— Добре де, въпреки това е доста смущаващо. Джери нямаше намерение да остава, но аз съм в едно такова състояние и той не пожела да ме остави сама. Но каквото и да си мислиш, ние все още не сме…

— Мамо! — Запуших ушите си с ръце. — Не говори за това!

— Знам. Виж какво, за всички ни е доста смущаващо. Очевидно, че го приемаш твърде навътре, Силви. На вечеря се държа толкова враждебно.

— Не, не е вярно.

— Стига де! Трябваше с ченгел да ти вадим думите от устата.

— Съвсем други неща ми бяха в главата. Съжалявам. Не исках да се държа грубо — отвърнах аз.

— Значи не мразиш Джери?

— Става. Изглежда ми доста мил човек.

— Така е по-добре. Той мисли, че си чудесна.

— Значи или лъже, или е луд, защото признавам, че въобще не се държах чудесно. Но истинската причина е, че се безпокоях за Карл.

— Да. Карл. Ще ми кажеш ли какво става?

— Лично е, мамо.

— Джулс знае ли?

— Вече знае.

— Добре, защото тя много се притесняваше за него. Много ли си е наранил ръцете? Стори ми се, че има много кръв.

— Порязал си е всичките пръсти. Трябваше да извадят с пинсети няколко парчета стъкло. Държа се толкова смело. А аз си изплаках очите.

— Но него също го видях да плаче.

— Нямаш представа на какво е подложен, мамо. Ще ми се да можех да ти кажа. Толкова ми е жал за него…

Тя ме сложи да си легна и обсипа лицето ми с целувки, както правеше, когато бях малка. Вече беше станало много късно и аз бях изтощена, но въпреки това не можех да заспя. Пръстът ми пулсираше и аз го пъхнах под мишницата, за да го поуспокоя. Щом моята ръка ме болеше толкова, Карл сигурно се гърчеше от болка.

Замислих се за всичките онези момчета, които го замеряха с обиди. Мразех Пол. Надявах се, че Карл също ще започне да го мрази. Поне през следващата седмица, докато му заздравее ръката, нямаше да ходи на училище.

Сутринта станах много рано, макар все още да бях изморена. Исках да си свърша работата в банята, без да имам смущаващи срещи с Джери. Набързо си направих закуска с надеждата, че ще успея да се измъкна, без да се виждам с никого, но госпожица Майлс се появи, за да си направи чаша чай. Обикновено сутрин си прибираше прошарената коса с няколко фуркета и обличаше стария си халат върху нощницата, но днес се появи с бухнала коса, облечена с копринено кимоно.

Повдигнах изненадано вежди.

— Да, докарала съм се в най-добър вид, за да не подплаша специалния ни гост — прошепна тя. — Срещнах го снощи, когато слязох да си направя горещ „Хорликс“. Много е мил, нали?

— Ммм — отвърнах аз, свивайки рамене.

— Хайде, хайде, Силви, не се прави на сърдита тийнейджърка. Струва ми се мил мъж и много харесва майка ти.

— Те се запознаха съвсем скоро. Не са се засилили да се женят — отвърнах аз.

— Е… с времето… — провлече госпожица Майлс.

— О, моля те! — Не се бях замисляла за това. Нямаше проблем мама да си има приятел, но все още не бях готова за нещо по-сериозно. — Това изобщо няма да ми хареса.

— Е, ако трябва да бъда егоистка, на мен също няма да ми хареса, защото ще трябва да си търся друго място, а тук толкова много ми харесва! Чудесно е, сякаш съм част от семейството. — Тя мило ми се усмихна.

Зачудих се дали да не й кажа, че за мен тя е като леля, но някак си не намерих сили да го произнеса.

— Някога имала ли сте свой дом, госпожице Майлс?

— Заплатата ми не стигаше за това, скъпа. Винаги съм смятала, че ще наследя семейния дом, но трябваше да го продам, за да покрия издръжката на майка ми. Е, какво да се прави. — Тя въздъхна. — Все нещо ще се появи, както казва скъпият господин Микобър.

Госпожица Майлс се отнасяше към героите на Чарлс Дикенс като към част от своето семейство. Но пък и аз все още живеех заедно с крал Карло и кралица Силвиана…

Опитах се да ги извикам във въображението си. Виждах ги, но те стояха неподвижно, като восъчни фигури. Просто не можех да ги съживя. Нямаше да го понеса, ако те също трябваше да се разделят.

— Ще мина да видя Карл, преди да отида на училище. Ще кажете ли довиждане на мама от мен?

С изненада открих, че Карл вече беше станал и беше облякъл пурпурната си училищна униформа. Превързаните му ръце изглеждаха като комични бели ръкавици.

— Нали не се каниш да ходиш на училище? — попитах аз. — Да не си полудял?

— И аз точно това му казах — рече Джулс. — О, Карл, помисли разумно. Няма смисъл да ходиш на училище — не можеш дори името си да напишеш.

— Напротив, мога, с малко повече усилия — отвърна Карл и размърда бинтованите си пръсти. — Виждаш ли? Все още работят.

— Не ми минавай с тия номера. Сума ти време прекара в банята. Едва успя да си измиеш зъбите. Мик, кажи му, че не може да отиде.

— Мисля, че Карл сам трябва да реши какво да прави и по всичко личи, че вече е взел решение — отвърна Мик.

Той прегърна Карл през раменете и го погледна право в очите.

— Куражлия си, Карл. Гордея се с теб — каза баща му и излезе от къщи.

— О, боже, спестете ми тези мачовски глупости — каза Джулс. — Днес няма да ходиш на училище, Карл, не и в това състояние. Те ще те направят на мат и маскара.

— Млъквай, мамо — каза Карл. Джейк нахълта в стаята с разкопчана риза, незавързана вратовръзка, която се ветрееше около врата му и развързани обувки.

— И сега какво? — попита Джейк. — Здрасти, Силви.

— И двете казваме на Карл, че не трябва да ходи на училище с тези ръце — каза Джулс, докато подаваше мляко и корнфлейкс на Джейк.

— Да, ти си луд, Карл. — Той се поколеба. — Но ако наистина смяташ да ходиш, искаш ли да дойда с теб? В случай че момчетата те причакват на игрището или нещо друго там. Много ще се радвам да си намеря причина да сритам задниците на тези надути зубъри.

Карл примигна.

— Благодаря, Джейк, но не, благодаря — рече той. Сипа корнфлейкс и мляко и за себе си. Бинтованата му ръка не успя да задържи каната и тя се разклати.

— Ето ти на! — извика Джулс и грабна парцала. — Това само подкрепя мнението ми, Карл. Нека ти помогна, скъпи.

— За бога, мамо, просто разлях малко мляко. Не е кой знае какво. Имам само няколко порязвания по ръцете. Държиш се така, сякаш са били ампутирани. Стига се паникьосва — каза Карл. — Виж какво, не съм гладен. Тръгвам. Ще се видим довечера. И не се притеснявай.

Той стана и целуна бързо Джулс по бузата. Тя безпомощно го плесна. Карл се запъти към изхода. Аз също станах.

— Чао, Силви — каза Джейк. — Чао, Карл. Дръж се, братле.

— Благодаря, Джейк — отвърна Карл.

Тръгнах заедно с него към портата.

— Мога ли да дойда с теб, Карл?

— Какво? Да не ми предлагаш да ги напердашиш всичките, Силви? — попита Карл. — Хей, мислиш ли, че Джейк знае защо момчетата в училище са ме нарочили? Дали мама му е казала? Или ни е чул?

— Няма значение. Според мен просто е събрал две и две. Той не е чак толкова тъп.

— Като че ли го приема добре.

— Какво, да не мислеше, че ще започне да те пребива?

— Е, цял живот го е правил. Ами татко? Той като че ли също знае. О, боже, имам чувството, че всички съседи ще наизскачат пред къщите си и ще започнат да развяват знамена с цветовете на дъгата.

— Аз вече съм развяла моето — отвърнах аз.

— Силви… извинявай.

— Не започвай пак — казах аз и леко го потупах по бинтованите ръце.

— Не съм сигурен колко нещо разбих. Всичко ли е заминало?

— Почти.

— Какъв съм идиот.

— Идиот си, да, заради това, че отиваш на училище.

— Умирам от страх, Силви. Но ако сега не отида, те всички ще разберат, че ме е страх да се изправя срещу тях.

— Изобщо не е необходимо да ходиш. Сигурна съм, че Джулс иска да те прехвърли обратно в „Милстед“. О, Карл, това ще е чудесно. И никой няма да прави проблем от това. Всички те познават и смятат, че си наистина специален.

— Виж какво, бих дал всичко, за да се върна в „Милстед“. Мразя новото си училище. Толкова странна атмосфера се създава, когато наоколо има само момчета. Направо вдишваш тестостерон, заедно с онази ужасна миризма на крака и спарено бельо. Всички разговори са еднакво напрегнати. Всеки се мъчи да печели точки пред останалите, непрекъснато се ръсят груби шеги, все се бутат и тичат наоколо. Не можеш да си намериш спокойно място, нито да кажеш как се чувстваш наистина, защото ще кажат, че е толкова гейско да говориш за истинските си чувства.

— Тогава какво те спира да се върнеш в „Милстед“? Знаеш, че веднага ще те приемат.

— Не искам всички в „Кингсмиър“ да си мислят, че съм се уплашил от тях.

— Това е лудост! Просто позволяваш на глупавата си гордост да вземе връх. О, Карл, защо трябва да си толкова упорит?

— Е, може пък да започнат да ме замерят с боклуци и да натикат главата ми в тоалетната, и ще бъде толкова ужасно, че ще излетя оттам като куршум.

— Мислиш ли, че наистина може да го направят? — попитах аз.

— Не, само се шегувах. Донякъде. В час не могат да направят кой знае какво, нали? А след училище веднага ще изчезна, не се безпокой.

— Ами през междучасията?

— Е, тогава няма да е особено приятно. Може да се опитам да изям обяда си много бавно, да предъвквам всеки залък по сто пъти, за да изкарам целия един час в столовата.

— Сетих се! Хайде да се видим в „Макдоналдс“ през обедното междучасие. Моля те, Карл! Толкова се притеснявам.

— Добре, ще видя.

— Не, обещай ми. Ще се видим ли там в един часа?

— Добре, в един часа. Сега доволна ли си?

Той ми изпрати въздушна целувка и затича надолу по пътя. Изчаках, докато се скри зад ъгъла. Не се обърна назад, но размаха превързаната си ръка, защото знаеше, че го гледам.

Искаше ми се да беше с вълшебните си стъклени обувки, за да може да надбяга всички. Зачудих се дали някога отново щяхме да играем в Стъкления свят. Опитах се да измисля нова хроника, но не ми хрумна нищо. Опитах се и да си припомня старите приключения, но кралят и кралицата ме гледаха безизразно и не казаха нищо.

Чудех се дали самата книга е наред. Ами ако Карл беше скъсал страниците й, решен да унищожи всичко? Поколебах се дали да не се промъкна обратно вкъщи, да мина през дупката в оградата и сама да проверя. Не, все още не можех отново да се изправя сред всичките онези натрошени стъкла.

Вместо това тръгнах към училище. За моя изненада Миранда вече беше там и ме чакаше.

— Хей, защо не си четеш съобщенията?

Не беше спирала да ми праща есемеси, докато чаках в болницата с Карл, но аз не знаех как да предам целия ужас от случилото се в няколко реда.

— Съжалявам, Миранда, не можах. Бях в болницата.

— Какво? Да не си се наранила нещо? Какво се е случило?

— Карл се нарани — отвърнах аз.

Люси стоеше наблизо и разглеждаше някакво клюкарско списание с Джени Роулингс, тъжно момиче, което нямаше никакви други приятелки. Чувайки името на Карл, тя вдигна глава.

— Карл е пострадал? — попита Люси.

— Какво? Не. Не, добре е — отвърнах бързо аз.

— Я ела тук — каза Миранда, придръпвайки ме към себе си.

— Някои хора си мислят, че могат да командват всички — обади се Люси. — Но всъщност са просто глупави мръсници. Представяш ли си, Джени, да си показваш гърдите пред мобилния телефон!

— Защо пък не? Много са си хубави — рече Миранда и й се оплези.

Но след това ме придърпа в един ъгъл до столовата и си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че онази снимка беше грешка. Мислех да се позабавлявам като подразня Пол. Не вярвах, че ще я покаже на всички. Нямаше да имам нищо против, ако е само на един-двама приятели — Карл, например, — но не искам всичките да ме зяпат. Силви, мислиш ли, че съм мръсница?

— Не, разбира се, че не си.

Тя стисна с благодарност ръката ми. Ръката със зашития пръст. Миранда усети потрепването ми.

— Извинявай! Хей, да не си пострадала нещо?

— Само малко. Карл е по-зле. Пръстите му са нарязани до костите от стъклото.

— Неговото стъкло? Колекцията му?

— Не казвай на никой друг, Миранда, закълни се! Пол се държал толкова гадно и заедно с останалите от класа им наричали Карл с всякакви имена — нали ги знаеш какви са — и Карл се понапил, а след това натрошил всичките си стъклени предмети…

— Всичките? И моето преспапие? Мамка му, струваше ми цяло състояние!

— Не знам дали го е счупил. Просто навсякъде имаше стъкла. Всичките малки животни бяха натрошени, а Стъкленото момче беше повредено.

— Значи сега Карл е в болницата?

— Не, зашиха го. Ръцете му са увити с дебел пласт бинтове, но въпреки това той отиде на училище.

— Смел е. Луд, но смел. О, боже, сега го обичам още повече, а ти?

— Ти не го обичаш, Миранда! — Внезапно ужасно й се ядосах. — Той е моят приятел.

— Не, не е. Не се нерви. И двете можем да го обичаме, нали? Ще ми се да го бях видяла как беснее. Той винаги се контролира толкова добре.

— Точно това е най-ужасното. Пол му отне всичко. Мразя го.

— И аз го мразя. Ще ме оставиш да го мразя, нали, макар че не мога да обичам Карл? — рече Миранда и леко ме побутна. — Как може така да се обръща срещу Карл! Човек би си помислил, че трябва да е поласкан. Сигурно е адски несигурен относно собствената си сексуална ориентация, щом вдига такъв шум. Може би изобщо не ме е харесвал? Може би просто се е опитвал да докаже на себе си, че не е гей? Е, поне Карл се отърва от него. Аз също. Горкият Карл, сигурно ще му бъде ужасно трудно в училище.

— През обедното междучасие имам среща с него в „Макдоналдс“.

— Добър план. Да, можем да отидем някъде следобед, само ние тримата.

— Мисля, че Карл иска само аз да се срещна с него. Не иска който и да е друг да знае.

— Аз не съм който и да е. Вие сте най-добрите ми приятели — отвърна Миранда. — Идвам с теб.

Не можех да я спра. Част от мен искаше Миранда да дойде с мен, защото ме беше страх да избягам сама. През обедното междучасие тя излезе смело от училище, сякаш отиваше да свърши някаква официална задача. Аз подтичвах край нея, надничайки притеснено през рамо. Тя плати билетите ни в автобуса и след това купи и на двете пържени картофки и кола в „Макдоналдс“. Карл още не се беше появил. Нямаше и никакви други момчета с пурпурни униформи от неговото училище.

— Той каза ли, че ще дойде? — попита Миранда.

— Обеща.

— Прати му есемес.

— Пратих. Не ми отговаря.

— Според теб какво ще му направят? В тяхното училище са ужасни — сякаш все още са в Средновековието. Радж ми каза, че имало дори една групичка, която продължавала да го нарича „паки“ и да го обвинява, че е някакъв терорист. Не съм сигурна, че наистина го мислят, но всеки път, когато си пъха ръцете в джобовете или отваря чантата си, те крещят „Залегни“ и падат на пода, сякаш ще извади някоя бомба.

— А той какво прави?

— О, той е гениален! Купил си една пластмасова граната от някакъв шегаджийски магазин, дръпнал й халката и я запратил по тях. Разнесли се възхитителни писъци. Едва не се подмокрили. Радж е толкова забавен.

— Защо тогава не избереш него за свое гадже?

— О, известно време излизах с него, но майка му и баща му започнаха да мърморят. Те си мислят, че съм твърде луда за безценното им момче.

— Ами така си е!

Миранда се усмихна, сякаш го приемаше като комплимент. Напълни устата си с пържени картофки и едва не се задави.

— Ето го Карл!

Обърнах се. Той вървеше към нас, а бинтованите му ръце стърчаха неловко от ръкавите на сакото му. Когато ни видя, че го гледаме, размаха ръце във въздуха като някой комедиант.

— Леле! Впечатляващи превръзки! — каза Миранда и се затича към него. Прегърна го силно, разцелува го по бузите, притисна лицето си към неговото, всички онези неща, които аз така и не посмях да направя. Карл се държеше по същия начин с нея. Наложи се да стоя отстрани и да чакам моя ред. Карл ми се усмихна вяло — с мен не можеше да се преструва толкова добре.

— Как мина сутринта? — попитах аз.

— Добре, добре, добре — отвърна той, сядайки на стола. — Хей, дайте ми няколко картофки, става ли? Не става да си омажа бинтовете.

— Наистина ли добре?

— Естествено, че не. Копелетата сигурно са направили живота му ад — рече Миранда.

— Е, наистина натикаха главата ми в тоалетната, но косата ми и без това има нужда от миене. Не, това беше шега. Само крещяха „Гърбовете до стената, момчета“ когато минавах по коридора, но беше очевидно, че просто искаха да стоят с лице към мен, за да ми се възхищават. А в съблекалните преди физическо настана масова истерия, като Пол дори се заключи в тоалетната, за да се преоблече. Може да е имал силно стомашно разстройство и се е нуждаел от уединение. — Карл изрече всичко това с шеговит тон.

— О, Карл — казах аз.

— Пол отвратително ли се държа? — попита Миранда.

— Всъщност нямаше голям избор. Ако се държеше добре с мен, всички останали щяха и него да започнат да обвиняват, че е гей. Затова трябваше да е момчето с най-ужасно поведение, което казва най-грозните неща — отвърна Карл.

— Престани да проявяваш такова разбиране — сопна му се Миранда. — Той се държи като прасе и всички го знаем. Ние го мразим, Карл.

— Аз съм единствената здравомислеща тук. Винаги съм го мразела — казах аз.

— О, добре. Тогава и аз го мразя — каза Карл. Не успя да го произнесе безизразно. Молех се да не започне да плаче пред нас, насред „Макдоналдс“.

— Точно така. Хей, хей! Сега ще улесня нещата — каза Миранда, поднасяйки едно картофче пред лицето му. — Погледни тоя чипс, Карл. Не го изпускай от поглед. — Тя бавно го разклати наляво и надясно, нагоре и надолу. — Виждаш ли го? Така. Ти изпадаш в транс. В спокоен картофен сън.

— Че в чипса на „Макдоналдс“ има ли изобщо картофи?

— Млъкни и се концентрирай! Не изпускай чипса от поглед. Следвай, следвай, следвай, следвай жълтия чипс. Сега вече си в транс и ще вярваш на всичко, което ти казвам, дори и след като се събудиш. Ти мразиш Пол, чуваш ли? Ти обичаш Миранда — каза Миранда.

— Не, ти обичаш мен — казах аз.

— Добре, ти обичаш Миранда и Силви — но тя е твоята стара, стара приятелка, а аз съм твоята вълнуваща нова приятелка, готова да те съблазни и да направи времето ти приятно.

— И двете сте прекрасни — каза Карл. — Но…

— Никакво но! — сопна му се Миранда. — Виж какво, няма как да си абсолютно сигурен, че си стопроцентов гей.

— Знам. — Карл ме погледна. — Мама каза, че просто преминавам през фаза.

— И възможно ли е да е така? — попита Миранда, изяждайки хипнотичния си чипс.

Карл сви рамене.

— Откъде да знам? Просто не съм сигурен как се чувствам сега. Какво мисля. Какво искам.

— Искаш ли да целунеш Пол? — попита Миранда.

Карл се изчерви болезнено, сякаш му беше зашлевила плесница.

— Млъкни, Миранда — изсъсках аз и я блъснах.

— Може би — промърмори Карл. — Всъщност само по бузата.

— Е, той губи — рече Миранда. — Защото ти се целуваш страхотно.

Почувствах се така, сякаш ме беше ударила в корема. Мразех това, че винаги трябваше да изпълнява главната роля, да бъде в центъра на сцената. Натъпках устата си със студени картофки, макар да не бях гладна.

— Наобядва ли се, Карл? — попитах аз.

— Ето, вземи му един хамбургер — каза Миранда, подавайки ми пари.

— Ти иди и му вземи!

— Не искам. Мога ли обаче да пийна от колата ти?

Карл обхвана картонената чаша с бинтованите си ръце, внимателно я вдигна и я пресуши.

— Ще ми се да беше бира — каза той.

— Можем да вземем — отвърна Миранда. — Да, хайде да отидем и да си купим. Следобед ще отидем в парка. Имам купища пари. Можем да си вземем и малко водка и да си отрежем главите.

— Не мисля, че е добра идея — поклати глава Карл. — Не, връщам се в училище.

— Не е нужно да се напиваме — казах аз. — Но можем да отидем в парка. Хайде, Карл.

— Не. Но ви благодаря за предложението, момичета. До скоро, Миранда. — Той ме погледна. — До довечера, Силви.

И той се отдалечи с вирната брадичка.

— Прилича на каубой, който отива да дуел — каза Миранда. — О, не мислиш ли, че ще изглежда страхотно с каубойска шапка, дънки и ботуши! Ще бъде абсолютен хит в Алхамбра. — Тя ме погледна със съжаление. — Това е едно заведение в центъра, където ходят всички гейове.

— Знам — отвърнах аз, макар никога да не бях чувала за него.

— Страхотно място е. Там може и да се танцува, излизат и драг — артисти. Страхотно е.

— Ходила ли си там? — попитах аз.

— Да — отвърна Миранда. — Е, не съм влизала вътре, но съм го виждала. Исках да отида заедно с Радж и Анди, просто заради купона, но те не пожелаха. Дали пък да не отидем заедно с Карл, Силви?

— О, да, като че ли ще ме пуснат в някакво си гей — заведение — в което и да е заведение, всъщност.

— Не знам. Мисля, че си започнала да изглеждаш малко по-голяма — каза Миранда, прибра косата зад ушите ми и се взря в лицето ми.

Някак си й повярвах, защото си мислех, че мъката заради Карл ми е придала помъдряло изражение, но когато отидох в тоалетната, установих, че си изглеждам все така бебешки. Оплезих се на отражението си. Миранда излезе от кабинката си и се разсмя на изражението ми. Тя също се оплези. Събрах очи и опрях носа си с връхна на езика. Тя изкриви лицето си на една страна и оплези език от ъгъла на устата си, преструвайки се, че се лигави.

— Целува се страхотно? — подметнах аз.

Миранда облиза похотливо устните си, с противно изражение на лицето.

— Престани! — изпищях аз.

Една жена въведе малкото си момиченце в тоалетната и ни погледна намръщено. Ние се изкискахме и избягахме.

— Ще се връщаме ли в училище? — попитах аз.

— Как ли пък не! Не, току-що ми хрумна една прекрасна идея за по-късно. Но първо нека да си направим пикник в парка.

— С водка? — попитах неспокойно аз.

— Разбира се.

— Не ми харесва.

— Стига глупости, тя няма никакъв вкус. Не може да не ти хареса.

Миранда се отправи с решителна крачка към магазина за алкохолни напитки „Одбинс“. Тя свали училищната си вратовръзка, нави ръкавите си до лактите, разкопча най-горното копче на ризата си и нави полата си на кръста, за да я направи още по-къса. След това ме огледа от главата до петите.

— Ти остани отвън — каза тя.

Гледах я как се шмугва вътре и оглежда бутилките бяло и червено вино, подхвърляйки пакетче фъстъци от ръка в ръка. След това грабна половинка водка и я отнесе до щанда.

Видях как отегченият мъж зад щанда й каза нещо. Тя му се засмя, отмятайки косата си назад, и изпъчи гърдите си. Той й каза още нещо. Миранда се изчерви и тръсна бутилката с водка върху щанда. Изхвърча от магазина и ме подмина с широка крачка. Трябваше да се затичам, за да я стигна.

— Гадняр — промърмори тя.

— Какво?

— Не ти. Той. Какъв смотаняк. Нарече ме малко момиче, представяш ли си?

— Значи няма водка? — попитах с облекчение.

— Не се тревожи. Ще отидем в „Уейтроуз“.

В супермаркета Миранда взе една кошничка, хвърли вътре няколко шоколада и пакетчета чипс плюс няколко списания. След това отиде до рафтовете с алкохол, докато аз изостанах назад. Но това не помогна. Още щом постави ръката си на бутилката, една жена на средна възраст отиде до нея и й каза, че не е достатъчно възрастна, за да си купува алкохол.

— Но аз съм на осемнайсет — каза Миранда.

— Да, а аз съм Майската царица — отвърна жената. — Връщай се в училище, малка глупачко.

— Не можеш да ми казваш какво да правя, стара глупачко — рече Миранда, но се наложи да остави бутилката обратно на рафта.

Заряза кошницата по средата на магазина и тръгна към изхода. Вървеше с гордо вдигната глава, отмятайки косата си назад. Аз подтичвах покрай нея, притеснена, че всички ни гледат. Когато мина през прага, Миранда тихо изруга под носа си. Първите няколко неприлични глагола, които й минаха през ума. След това премина на прилагателни. После продължи с ругатни собствено производство, изобретателни и отвратителни. Накрая премина към детинските обиди.

— Гадна бабишкера, дъртофелница, вещица — каза тя.

Избухнах в смях и тя ме последва.

— Е, какво пък, три пъти за късмет — рече Миранда.

Завъртях очи.

— Миранда, няма да стане. Няма да ти позволят да си купиш никакъв алкохол.

— Няма да го купувам. Ще отидем у дома и ще вземем от там. Голямо мотаене ще е, но какво да се прави.

— Родителите ти ще ти позволят ли?

Този път тя завъртя очи.

— Няма да забележат. Вкъщи няма да има никой. Татко е на работа. Анорексичката Ани ще бъде на класа си по йога. Чистачката вече ще е приключила, а Мина има почивен ден. Така че да вървим. Не разполагаме с цял ден. До три и половина ще сме се върнали на центъра.

— Защо?

— Ще видиш — рече Миранда.

— Кажи ми.

— Казах, че ще видиш.

Хванахме автобуса до техния квартал. Богаташкия квартал. Вървях по „Ларк Драйв“, чудейки се какво ли ще е да живея там.

— Голяма си късметлийка, че живееш тук.

— Какво? Толкова е скучно. Веднага щом е възможно, се махам от дома. Искам да живея в Лондон, в някой от онези големи, приличащи на складове апартаменти с високи стени и лъскава нова мебелировка, и изглед над покривите. Толкова ще е готино. С нетърпение очаквам да си имам свое местенце.

Миранда и без това разполагаше с достатъчно място. Замислих се за мъничката си стаичка. Докато лежах в леглото, можех да докосна и двете стени. Замислих се за малката спалня, в която се беше преместила мама, за да може да взима по-голям наем от госпожица Майлс за нейната голяма стая. На всички ни щяха да харесат високите тавани, лъскавата нова мебелировка и какъвто и да е изглед, а не все приличащите на нашата къща съседни постройки.

— Как изглежда спалнята ти, Миранда?

— О, и тя е много скучна. Всичко е тъмно лилаво, с мънистени завеси, декоративни възглавнички и големи огледала — каза Миранда, потрепервайки. — Струваше ми се ужасно декадентска, когато бях на единайсет. Сега не спирам да ги тормозя, че искам да ми я предекорират.

Това ми прозвуча божествено.

— Мога ли да я видя? — попитах аз, когато стигнахме пред входната им врата.

— Разбира се — отвърна тя, завъртайки ключа. — Странно. Не е заключена два пъти.

Тя влезе вътре, в красивия кремав хол със светъл килим, върху който танцуваха шарени петна от светлината, проникваща през изрисуваните стъкла.

— Да вървим — каза тя и тръгна нагоре по стълбите.

Но внезапно се спря, толкова рязко, че се блъснах в нея.

— Какво?

— Шшт! Слушай — рече тя.

Застинахме неподвижно. От горния етаж се чуваха звуци, тихо изпъшкване, два шепнещи гласа.

— Крадци ли са? — прошепнах аз. — О, боже, да се обадим ли в полицията?

— Не, не ни трябва истинска полиция. Трябват ни морални полицаи, които да дойдат и да напляскат здраво майка ми с палките си — отвърна Миранда, без да си прави труда да снижава глас. — Клас по йога! Е, тя е горе в спалнята си с някакъв мъж. Сигурна съм, че просто изпробват някоя поза лотос заедно…

— Имаш предвид…

— Да. Честно! Чудя се кой ли е този път — рече Миранда.

— Миранда? Ти ли си, скъпа? Ей сега слизам, миличка.

— Скъпа! Миличка! — промърмори Миранда и тръгна обратно към коридора. — Нямам намерение да разбирам.

Тя изтича в дневната, грабна една бутилка водка от скрина и се върна при входната врата.

— Няма ли да кажеш нещо? — попитах аз.

— Абсолютно не — отвърна тя и силно затръшна вратата зад нас.

— Ще кажеш ли на татко ти?

— Може би — рече Миранда. — Но пък и той си има приятелка, знам го.

— Моят също.

— Но майка ти го е зарязала — каза Миранда и отпи голяма глътка водка още там.

— Всъщност той я напусна.

— Ето, такива са мъжете. Обзалагам се, че майка ти си няма приятел. Обзалагам се, че се занимава с разни мамини неща като готвене и чистене, върти се около теб и те целува за лека нощ.

— Да. Но си има и приятел.

— Има ли? — Миранда изглеждаше изненадана. — Никога не си го споменавала.

— Съвсем наскоро се запознах с него.

— И как е той?

Свих рамене.

— Ами, добре, като че ли. Нали знаеш. Малко е скучен. Мама не спира да повтаря колко е забавен, но самата аз нямам такова впечатление.

— Но съм сигурна, че майка ти не спи с него.

— Е. Снощи остана да спи у дома.

— И ти нямаш нищо против?

— Всъщност не съм мислила за това. Бях в болницата с Карл. Бях твърде заета да се притеснявам за него.

— Не се притеснявай. Ще оправим нещата с Карл — рече Миранда.

— Как?

— Ще видиш. — Миранда отпи още една глътка от водката.

Една преминаваща край нас жена се намръщи.

— Не трябва да правиш такива неща — каза тя. — Ще кажа на майка ти.

— Ами кажете й. Все едно й пука — отвърна Миранда и отпи по-голяма глътка.

— Миранда! Да вървим! — Повлякох я надолу по улицата. — Да идем в парка, където никой няма да ни гледа. Ще ми се да си бяхме взели нещо — умирам от глад.

Миранда ни купи два големи сладоледа от микробуса на входа на парка. Напръска своя с водка.

— Ммм, вкусно! Може пък да започна да продавам своя собствена марка алкохолен сладолед — рече тя, ближейки ентусиазирано.

— Превръщаш се в алкохоличка — казах аз. — Когато си сама, пиеш ли така?

— Понякога. Когато се почувствам отегчена.

— Не мога да те разбера. Защо изобщо се чувстваш отегчена? Ти си имаш всичко.

— Пари — рече Миранда и тръгна към детската площадка. — Предмети. И това е.

— Хубав външен вид. Впечатляваща самоличност.

— Да. Е, може би.

— Голяма си късметлийка! И не ми започвай с оплакванията за горкото малко богато момиче.

— О, млъквай, Фъстък — рече Миранда и отново напръска сладоледа си с водка. — Ох, двойно по-вкусно. Ммм. Не, по-скоро двойна гадост, защото стана много мазно. Може би не беше чак толкова добра идея.

Тя хвърли сладоледа в кошчето за боклук и седна на една люлка, напъхвайки бутилката с водка в джоба на сакото си. Започна да се люлее силно, размахвайки обутите си в страхотни ботуши крака, а полата й се ветрееше, разкривайки бледата плът в мрежестите й чорапи.

— Приличам на далматинец — каза тя, сочейки дупките. После отметна назад глава така, че косата й почти опря земята. — Хей, Силви, ела да се полюлееш.

— Двамата с Карл обичахме да идваме тук като малки — казах аз и седнах на съседната люлка. — Преструвахме се, че люлките са вълшебните ни коне. Моят беше черна кобила с бяла звезда на челото, а Карл имаше чисто бял жребец. Препускахме безспир във въздуха и се надпреварвахме. После, уморени и замаяни, поемахме към дома на онази въртележка. Решавахме, че има истински стаи, по една във всяка секция, и се смествахме между металните парапети и се преструвахме, че си приготвяме вечеря в кухнята, а после се изкатервахме в трапезарията и се хранехме там, след което гледахме телевизия в дневната, тананикайки си мелодийки от любимите ни сериали, после се занимавахме с компютъра в кабинета, потраквайки с пръсти във въздуха, след това отивахме в банята и се миехме и накрая се свивахме на леглото в спалнята. — Спрях да се люлея. — Толкова беше истинско. Сякаш наистина го правехме, макар да се преструвахме. Тогава си мислех, че някой ден ще стане наистина. Двамата щяхме да сме заедно, докато завършим училище, после щяхме да отидем заедно в колеж по изкуства и щяхме да живеем в малък апартамент, и нямаше да има никакво значение дори да беше неудобен като къщата на въртележката, защото щяхме да сме заедно. А после някой ден щяхме да се оженим. Дори си бях измислила модела на булчинската рокля. Не в типичната крепонена бяла рокля. Мислех си за нещо меко, копринено и изчистено, със стъклени пантофки като на Пепеляшка, но всъщност стъклени обувки не могат да се купят никъде, нали? А сега всъщност не мога да се омъжа за Карл, но не мога да си го избия от главата, защото всъщност цял живот съм го планирала и винаги съм го искала, а смятах, че и той също го иска. — Гласът ми секна и аз се разплаках.

— Силви? — Миранда се надигна със стон. — О, боже, гади ми се. Не плачи. Виж какво, може пък въпреки това да се омъжиш за него.

— Имаш предвид, че той минава през фаза, както каза Джулс?

— Не знам. Мисля, че можем да се влюбваме в когото и да било. А дори Карл да си остане гей, той те обича, Силви.

— Наистина ли смяташ така?

— Да! Кой знае, може пак да се ожените и дори да не правите секс, пак да си живеете добре заедно. Вероятно ще бъдете много щастливи, за разлика от други женени двойки. О, боже, наистина мисля, че ще повърна.

Тя стана от люлката и отиде със залитане до кошчето за боклук. Придържах косата й на тила, докато повръщаше. Издаваше ужасни звуци, стенеше и пъшкаше. Искаше ми се да умра от срам, но щом приключи, тя избърса устата си с ръка и ми се ухили.

— Благодаря, Силви. Ето, затова са приятелите, нали? Да ти попречат да оповръщаш косата си!

— Пак заповядай — отвърнах аз.

Тя посегна към бутилката с водка.

— За бога, не пий повече! Точно затова ти стана лошо!

— Не, защото се люлях твърде много. Трябва да си изплакна устата с нещо. — Тя отпи една голяма глътка, но потрепери и я изплю. — Може би това не е много добра идея. Имаш ли дъвка? Наистина трябва да си изчистя зъбите. — Тя погледна часовника си. — Мисля, че е време да се връщаме у дома. Макар че ти живееш по-близо до парка. Може ли да си измия зъбите у вас? Или си мислиш, че можем да открием твоята майка в леглото с приятеля й?

— О, боже, надявам се, че не.

— Не, знам какво да направим! Ще отидем да видим как малката госпожица Квартирантка го прави с нейния приятел.

— О, не бъди толкова гадна! Горката госпожица Майлс — казах аз, но не можах да сдържа смеха си.

Още по-трудно ми беше да остана сериозна, когато отидохме у дома и видяхме как госпожица Майлс наднича от стаята си, облечена в кимоното си.

— О, момичета, стреснахте ме — каза тя. — Хванахте ме на местопрестъплението!

Двете се опулихме.

— Тъкмо си подремнах след обяд. Ще ме помислите за някоя дремлива старица.

— Съвсем не, госпожице Майлс — отвърнах топло аз и избутах Миранда в стаята ми.

Двете се проснахме на леглото, притиснали устата си с длани, а очите ни сълзяха от смях. Когато спрях да се кискам, разтревожено огледах спалнята си. С проснатата на леглото Миранда тя изглеждаше още по-малка и бедна. Тя изрита ботушите от краката си и те се търкулнаха върху износения ми килим. Миранда се уви в старата ми кувертюра. Тя имаше избелели щампи на мечета, които се хилеха с тревожно веселие. Мирандда изимитира изражението им, лицето й бързо стана сериозно.

— Пфу, наистина трябва да си измия зъбите. Мога ли да проявя абсолютна наглост и да използвам четката ти, Силви?

Тя отиде в банята. Залових се да прибирам разхвърляните чорапи и бельо в гардероба, скрих няколко листи с хроники на Стъкления свят в една стара розова кутия от кукла Барби и пренаредих рафтовете си с книги, като напъхах книжките с приказки зад тийнейджърските заглавия, за да не ме помисли за бавноразвиваща се.

Когато се върна, Миранда миришеше силно на „Колгейт“ и на най-хубавия парфюм на майка ми.

— Не изглеждам ли много по-добре? — попита тя, заемайки манекенска поза. — Не можах да намеря никакъв грим в банята. Мога ли да използвам малко от твоя, Силви?

— Разбира се — отвърнах притеснено аз. Потърсих чантичката си с гримове в чекмеджето на нощното шкафче. Тя беше смущаващо празна — само фон дьо тен, две бледи червила и една водоустойчива спирала.

Миранда сви устни.

— И как очакваш да изглеждам красива, скъпа?

Тя импровизира, като използва най-розовото ми червило вместо руж за бузите и най-кървавочервения ми маркер вместо червило. Очерта очите си с черен маркер и сложи три пласта спирала на миглите си. След това си среса косата, част сплете на две малки плитки, а останалата остави да пада свободно на гърба.

— Изглеждаш чудесно — казах аз.

— Да, така е — отвърна тя, усмихвайки се на отражението си в огледалото. — Така, Силви, сега да нагласим и теб.

— Ммм, чиста загуба на усилия — казах аз.

— Не, не, ела тук. Нека опитам — рече Миранда, настанявайки ме на леглото.

— Не слагай твърде много грим. Не искам да заприличам на клоун.

— Не губи вяра, приятелче.

Миранда даде най-доброто от себе си. Отново използва маркери, но този път по-бледи цветове, прасковено за устните и сиво за очите. След това ми направи нова прическа, като среса косата ми назад и я остави да се раздели от двете страни на главата ми.

Погледнах се в огледалото.

— Изглеждам… добре — казах аз, но тайничко бях възхитена.

— Изглеждаш направо страхотно — рече Миранда. — Почти толкова великолепна, колкото и аз. Подобрих те на сто процента. Сега свали тази униформа и си обуй дънките. Аз също трябва да се преоблека. Ще се наложи да взема някои от дрехите ти.

— Няма да ти станат.

— Напротив. Вярно, че ти си слабичка, но аз не съм жената слон. Все ще се събера в нещо.

Трудна работа. Миранда опита няколко мои тениски, но не успя да побере гърдите си в тях. След това взе синьото, без ръкави горнище на пижамата ми. На мен то изобщо не ми стоеше по момичешки. На Миранда изглеждаше невероятно, белите й рамене изпъваха презрамките му, дантелите му подчертаваха бюста й.

— Това ще свърши работа — каза тя самодоволно. — Така, дънките ти няма да ми свършат работа. Ами някоя пола?

Тя искаше нещо късо и тясно. Полите ми бяха или твърде къси или твърде тесни за нея. Дори не успя да им закопчее циповете.

— Нямаш ли нещо с ластичен колан? — попита сърдито тя.

Прегледа дрехите в гардероба ми, правейки пренебрежителни подмятания.

— Виж какво, аз нямам магазин за дрехи — сопнах й се аз.

— Хей, ами какво ще кажеш за това?

Тя издърпа навън една моя стара пурпурна циганска пола. На мен ми стигаше почти до глезените, но на Миранда й се ветрееше около коленете, достигайки точно подходящата секси дължина. Ластикът на кръста се беше разтегнал докрай, но тъкмо й ставаше.

— Та-даа-ам — пропя Миранда и разклати хълбоци така, че дантеленият подгъв на полата се разтанцува. — Сега вече изглеждам добре.

— Да, определено — заявих аз с въздишка.

— Така, готови сме! — Миранда погледна часовника си. — Трябва да тръгваме. — Тя грабна бутилката с водка.

— Миранда!

— Само още една глътка за кураж!

— Защо? Какво смяташ да правиш?

— Отиваме в гимназията „Кингсмиър“.

— О, не, в никакъв случай!

— О, да, отиваме! Не ми прави глупави физиономии. Трябва да отидем, заради Карл. Не искаш ли да му помогнеш?

— Да, разбира се, но…

— Така ще стане. Довери ми се!

Въобще не й вярвах, но въпреки това тръгнах с нея. Тя не искаше да ми каже какво е намислила.

— Все още не знам. Да видим първо как ще се развият нещата. Как се държат те с Карл. Може пък малко да преувеличава.

— Карл не преувеличава — натъртих аз.

Сами се убедихме в това. Стигнахме в „Кингсмиър“ точно когато удари звънецът за край на следобедните часове. След около минута навън започнаха да се изсипват момчета, пурпурна армия, която тичаше, крещеше и се блъскаше, дръзки малки седмокласници с пискливи гласове, едри, крачещи широко дванайсетокласници и всички останали класове между тях. Деветокласниците излязоха последни, когато вече започвахме да си мислим, че сме ги изпуснали. Най-отпред вървеше Карл с високо вдигната глава и си подсвиркваше, сякаш се разхождаше по някоя пуста уличка, макар че всички останали момчета вървяха по петите му и крещяха обиди.

— Педал.

— Мека китка.

Пол също беше с тях и също подвикваше.

— Стъклолюбец.

— Дупелюбец.

Всичките се разкикотиха. Карл продължи да върви и да си подсвирва, макар лицето му да пламтеше.

— Стъклолюбец, дупелюбец — започна да скандира Пол и всички се присъединиха към него.

— Това копеле — процедих през зъби аз, цялата разтреперана. — Трябва да го накараме да млъкне.

— Знам как — рече Миранда. — Да вървим.

Минахме през портала и излязохме на игрището.

— Мили боже, това е онова момиче с циците! — извика някой.

— Шафрантията от телефона на Пол!

— Момичето на Пол.

— Не съм момичето на Пол. Пол е идиот — каза Миранда. — Аз съм момичето на Карл. Здрасти, Карл.

Тя ме заряза и отиде право при него. Прехвърли ръце през врата му, приближи лицето си към неговото и го целуна по устните пред всички. Целувката беше бавна и продължителна и накара всички да млъкнат.

— Но той е гей! — промърмори някой.

— Гей или хетеро, той се целува по-добре от всички ви — обяви Миранда. — Глупави малки момченца. Хайде, Карл.

Тя внимателно го хвана за превързаната ръка. Двамата тръгнаха заедно. Помислих си, че просто ще ме подминат, но Карл ми протегна другата си ръка.

— Кое е това момиче? — попита някой.

— Казва се Силви. И тя е мое момиче — отвърна Карл, хващайки ме за ръката.

Тримата тръгнахме към портала. Зад нас се възцари зашеметяваща тишина.

— Ето на! — заяви триумфиращо Миранда. — Не беше ли гениално!

— Не точно гениално — рече Карл. — Но ти благодаря, Миранда. Благодаря ти, Силви.

Продължавахме да се държим за ръцете.

— Какво ще правим сега? — попитах аз. — Ще тръгнем полека към залеза?