Джаклин Уилсън
Целувката (6)

6

— Не може да не е мамила — каза Анди и завъртя пробно бутилката.

— Шшт! — обади се Радж. — Да послушаме.

Седяхме, без да помръдваме. Нищо не се чуваше. Аз хълцах нещастно.

— За бога, звучиш като някое пиле — каза Анди, имитирайки звуците, които издавах.

— Какво ли правят? — попита Радж и започна да целува ръката си, издавайки противни мляскащи звуци. — О, Карл, колко си готин — изписука той с момичешко гласче.

— Млъквай — сопнах му се аз. Сърцето ми блъскаше толкова силно в гърдите, сякаш всеки момент щеше да ги пробие и да опръска черния пуловер на мама в алено. Никога не бях целувала Карл.

Не знаех какво да правя. Трябваше ли да изскоча навън и да откъсна Миранда от Карл? Анди беше прав. Не звучах като пиле. Държах се като такова, бях твърде уплашена, за да попреча на приятеля си да целува най-добрата ми приятелка. Но пък останалите се държаха така, сякаш не се беше случило нищо особено. Дали пък това не беше някаква глупава игра, която играеха всички готини деца? Люси не се беше опитала да целуне Карл, но пък може би й се искаше? На Миранда със сигурност й харесваше. Беше показала ясно, че бе харесала Карл от мига, в който го видя.

А как се чувстваше Карл? Не спирах да си представям как целува Миранда, меките му устни притискат нацупената й уста, ръцете му си играят с плитките й. Изправих се рязко. Стаята се залюля и аз се олюлях заедно с нея; чувствах се така, сякаш се намирах на лодка в бурно море. Внимателно запристъпвах към вратата.

— Къде отиваш, Силви? — попита Алис.

— Отива да си играе на шпионин — рече Радж. — Хайде да надникнем всички.

Но точно в този момент вратата се отвори и Карл и Миранда влязоха в стаята. Анди и Радж заръкопляскаха и започнаха да подсвиркат с уста. Миранда беше порозовяла и сияеше; постави ръце на хълбоците си и отметна глава назад. Карл беше пъхнал палците си в предните джобове на дънките, опитвайки се да изглежда небрежен. Усети погледа ми и леко ми се усмихна. Ако това беше опитът му да ме успокои, не се получи.

— Сядай долу, Силви! Хайде, може следващия път на теб да ти излезе късметът — каза Миранда и се наведе напред, за да завърти бутилката.

— Защо само ти я въртиш, Миранда? Нека и аз да опитам — рече Радж.

— Къщата е моя, Радж. Това е моята бърлога. Аз измислих тая игра. Значи аз ще въртя бутилката — обяви Миранда.

— Много си сръчна с тази бутилка! Нека сега да използваме моята — каза Алис и пресуши последните остатъци от газираната вода.

— Ти какво, да не си камила? — рече Миранда. — Не, не ни трябват пластмасовите ти боклуци, нуждаем се от истинска стъклена бутилка. Така! — И тя отново завъртя шишето.

Този път то се въртеше бавно, веднъж, два пъти, забави ход така, сякаш наистина се канеше да спре пред мен, но ме подмина, изпъпли покрай Радж и посочи Алис.

— Ето ти на, скъпа! — извика Миранда. — И така, кого ще цункаш, ммм?

Тя завъртя отново бутилката. Алис въздъхна и завъртя очи, преструвайки се, че не й пука. Виждах малката веничка, която пулсираше на бледото й чело. Може би тя също се надяваше, че ще й се падне Карл?

— Радж! — каза Миранда, когато бутилката спря.

Радж се хвърли към Алис и замляска с устни, издавайки смешни звуци, наподобяващи целувки.

— Престани! — каза Алис. — Не тук. Отвън.

Тя се измъкна от стаята, следвана по петите от нетърпеливия Радж. Останаха отвън само две минути, след което Алис бързо се върна в стаята.

Аплодисментите бяха съвсем вяли.

— Хей, ти на това целувка ли му викаш? Прадедите ми са ме целували по-добре — оплака се Радж.

— Значи ще трябва да си подновиш запаса от ласкателства, момченце — рече Алис.

— Пробвай ме отново, Миранда — заяви Радж, докато тя се гласеше да завърти бутилката за пореден път.

— Не аз избирам. По никакъв начин не влияя на това шише — отвърна му Миранда. — Това е психична сила, скъпи. Съдба. Или както там му викат. Нали така, Силви?

Тя ми се усмихна. Нямаше как да не отвърна на усмивката й. Миранда завъртя отново бутилката. Знаех какво ще последва. Шишето се завъртя. Имах усещането, че се въртя заедно с него, все по-бързо и по-бързо, докато не започна да ми се повдига и едва успявах да дишам. Бутилката забави ход и всички гледахме как спря, сочейки мен.

— Аха! — възкликна Миранда. — Дойде редът на Силви!

Преглътнах.

— Не съм сигурна, че искам да е моят ред — промълвих аз.

— Що за мрънкане е това? — изсумтя Миранда. — Разбира се, че искаш да ти дойде редът!

— Не, не искам. Подарявам го на Радж, той и без това искаше нов шанс.

— Не можеш да го направиш? Стига се надува, хайде да играем. Трябва да разберем кой ще ти бъде партньор. — Тя ме погледна. — Кой искаш да бъде, Силви? Използвай своите психични сили, за да повлияеш на бутилката.

Знаех, че нямам голям шанс. Миранда беше усъвършенствала въртенето така, че с правилната чупка на китката можеше да накара бутилката да посочи онзи, който пожелаеше. И въпреки това вперих поглед в бутилката и се опитах да я накарам да се завърти, където на мен ми се искаше. Исках да посочи Карл, разбира се. Не исках да целувам никого, освен него. И въпреки това ме беше страх. Обичах Карл. Изобщо не ми хареса, че бе целунал Миранда. Исках да целуне мен. Твърде често мечтаех за това. Но ние не се целувахме. След като бяхме израснали заедно, щеше да е твърде странно.

Все някога щеше да се стигне до целуването. Щяхме да се оженим, за бога. Когато бяхме на седем, Карл ми беше дал стъкления „диамант“, който му се беше паднал от една коледна бисквитка. Когато си играехме на сватби, той ми беше направил златна брачна халка от лъскавата жълта хартийка на един карамелен бонбон.

Но колкото и да се опитвах, очевидно не можех да се концентрирам достатъчно силно. Бутилката го подмина, плъзна се покрай Миранда и се спря на Анди.

— Интересен избор, Силви — рече Миранда, повдигайки вежди.

Не можех да обеля нито дума. Не исках да нараня чувствата на Анди. Не знаех какво да правя сега…

Усетих как ръката на Карл стисва моята окуражително. Отвърнах с благодарност на стисването и се изправих, опитвайки се да гледам Анди в очите.

— Готов ли си? — попитах го.

— Разбира се — отвърна Анди и също се изправи.

Двамата тръгнахме към вратата, отворихме я и пристъпихме в тъмнината. Тръгнах опипом напред и се блъснах в един скрин.

— Хей, внимателно. Ела тук — каза Анди. — Къде си? Какво си фъстъче.

— Точно така ми викат в училище — казах аз. — Винаги съм била твърде дребничка за възрастта си и всички говореха, че изведнъж ще израсна и ще настигна останалите, но това все още не се е случило, макар да не спирам да се надявам, защото е ужасно да си толкова малък и да изглеждаш толкова глупав и бебешки — избъбрих на един дъх.

— Шшт — нежно ми изшътка Анди. — Нали трябваше да се целуваме.

Той се пресегна към мен в тъмното, навеждайки главата си. Носовете ни комично се сблъскаха. Аз се изкисках истерично.

— Това хълцане ли беше? — попита Анди. — Хей, чакай малко. Ти си спряла да хълцаш!

Той внимателно обхвана бузите ми с ръце, наклони леко главата ми настрани и ме целуна по ъгълчето на устата толкова леко, че не бях съвсем сигурна дали наистина се беше случило.

Краката ми омекнаха от облекчение, че целувката се оказа толкова нежна и проста. Двамата се върнахме обратно в бърлогата и отново седнахме на пода. Карл ме погледна разтревожено.

— Добре ли си? — прошепна ми той.

— Разбира се, че е добре — обади се Миранда.

Помислих си, че може би играта вече е свършила, след като всички се бяхме изредили, но Миранда отново завъртя шишето. Миранда и Радж. Алис и Анди. После пак Миранда. Бутилката постепенно забави ход и посочи Алис.

Радж подсвирна. Анди се ухили. Аз ги гледах и примигвах.

— Завърти я отново — каза Алис.

— Няма начин! — извика Радж. — Трябва да следваш бутилката, нали в това е смисълът на играта!

— Но целта е да се паднат момче и момиче.

— Е, този път е момиче и момиче — рече Радж. — Хайде, Алис, не ни разваляй купона.

Алис въздъхна и се изправи, прибирайки бялата си коса зад ушите. После се оплези на Радж. Розовият й език изпъкна странно на бялото й лице.

— Хайде, Алис — каза Миранда, хващайки я за ръката.

— Не излизайте навън. Останете тук, мацки, и ни направете удоволствието — примоли се Радж.

— Спокойно, глупаче — каза Миранда.

Двете се измъкнаха навън.

— Ох, леле! — каза Анди.

Карл ме погледна, повдигайки вежди. Зачакахме. Чухме доста кикотене, после мляскащи звуци и стонове.

— Слушайте! — каза Радж.

— Само ви надъхват — каза Карл.

— И добре го правят — отвърна Радж.

Миранда и Алис се върнаха в бърлогата, хванати за ръце, като продължаваха да се кискат.

Миранда коленичи, за да завърти отново бутилката.

— Чий ред ли е сега? — попита тя.

— Не може ли да опитаме някоя друга игра? — попита Карл. — Не ви ли става скучно?

— Мисля, че тъкмо започва да става интересно — отвърна Миранда, завъртайки шишето. То посочи отново Карл.

— Аха! Пак се падна ти, Карл. Така, да видим… Тя завъртя отново бутилката. Карл въздъхна, облегна се назад, сплел пръсти на тила си като че ли въобще не му пукаше. Аз гледах шишето вместо него, чудейки се дали този път нямаше да се падна аз.

Не извадих късмет. Нито пък Миранда. Нито пък Алис.

Падна се Радж.

— О, не! — въздъхна той.

— О, да! — възкликна Миранда.

— Пак мамиш, Миранда. Нарочно го направи — рече Радж.

— Сега кой разваля купона? — обади се Алис.

— Аз — каза Карл, изправяйки се на крака. После ми протегна ръка. — Хайде, Силви. Мисля, че е време да си ходим.

— О, защо си толкова докачлив, Карл! — каза Миранда.

— Спокойно, момчета, просто се забавлявайте. Нали и ние го направихме — извика Алис.

— Е, само една лека целувчица по бузката, скъпи — обади се Радж с лигав глас, чупейки превзето китката на едната си ръка.

— Не е забавно, детинско е — отвърна Карл и ме погледна. — Идваш ли, Силви?

— Да — казах аз; знаех, че няма смисъл да се опитвам да го разубеждавам, след като веднъж го е решил.

Миранда не се предаваше толкова лесно. Тя застана пред Карл и го погледна с големите си кафяви очи.

— Не си отивай, Карл. Добре, не е нужно да целуваш Радж. Съгласна съм, че той не е най-привлекателната гледка.

— О, много ти благодаря! — рече Радж. — Знаеш ли, аз също си имам своите почитатели. Може пък просто да не съм негов тип.

— Ще играем на нещо друго — каза Миранда.

— Омръзна ми да играя игрички — отвърна Карл. — Лека нощ, Миранда. Благодаря ти, че ни покани. Лека нощ на всички.

Той махна леко с ръка и излезе през вратата. Аз свих безпомощно рамене и го последвах.

Миранда не излезе да ни изпрати. Вървяхме, препъвайки се в тъмното; трябваше опипом да намерим пътя си по стълбите, защото не открихме ключа на лампата. Озовахме се, примигвайки, в ярко осветения коридор. Стенният часовник показваше едва единайсет без двайсет.

— Джулс ще дойде чак в единайсет, Карл.

— Ами ще я почакаме отвън — отвърна ми той. Погали отново с пръсти стъклописа на входната врата и я отвори.

Навън беше студено, а никой от нас не си беше облякъл яке. Започнах да треперя.

— Подскачай малко — посъветва ме Карл.

— Не мога да скачам, твърде съм замаяна. Мислиш ли, че съм пияна?

— Едва ли.

— Какво има, Карл? — попитах го аз, пъхвайки ръката си в неговата.

— Нищо. Добре съм.

— Защо изведнъж реши да си тръгнеш?

— Не знам. Взе да ми доскучава.

— Като че ли нямаше нищо против, когато целуваше Миранда. Карл… истински ли я целуна?

— Обратното на не истински?

— Имам предвид по устните. Нали знаеш, истинска целувка като по филмите.

— Не трябваше ли да направим точно това? Нима Анди не те целуна?

— Ами може да се каже. Но никой не очакваше от вас двамата с Радж истинска целувка.

— Виж какво, той учи в моето училище. Не искам да тръгне да разказва разни работи. Сега разбираш ли?

— Ами, не съвсем — отвърнах аз. — Хей, какъв е този твой приятел?

— Какъв приятел? — попита Карл.

— Радж каза, че си имал приятел, който играе футбол. Никога не си ми разказвал за него.

— Няма какво толкова да се разказва — отвърна Карл и тръгна към улицата.

Хукнах след него.

— Не си помисляй да ме зарязваш така!

— Не те зарязвам. Просто се раздвижих, за да се постопля малко — рече той. Протегна ръка и улови моята. — Боже, ръцете ти са ледени. Съжалявам. Ела, ще се опитам да те постопля малко. — Той стисна дланите ми между своите и ги разтърка силно.

— Защо си толкова сърдит, Карл?

— Не се сърдя на теб, а на глупавите ти приятели.

— Миранда ти харесва.

— Не е вярно. Тя отчаяно иска да е в центъра на вниманието. Смята се за толкова скандална, а всъщност е просто жалка.

— И в целуването ли е жалка?

— Не знам. Нямам кой знае какъв опит в целувките.

— Да, но хареса ли ти да я целуваш?

— Ами биваше. Горе-долу. Ако трябва да съм откровен, не ми направи кой знае какво впечатление.

— Ами тогава сигурно трябва да целунеш някой друг, за да направиш сравнение — промърморих аз.

— Какво? Някой като Радж?

— Не! — Поех си дълбоко дъх. Не се чувствах достатъчно пияна, но въпреки това реших да рискувам. — Някой като мен.

Карл се успокои. Стисна здраво ръцете ми, наведе се напред — и ме целуна по носа.

— Ето! Сега доволна ли си?

— Не по носа!

— Имаш хубаво носле, мъничко, чипо и сладко.

— Целуни ме по устата.

— Не смея да рискувам, Сил. Може да се разгорещим и да си развалим приятелството — пошегува се Карл.

Засегната, изтръгнах ръцете си от неговите. Не исках да се шегувам с това. Не разбирах защо не иска да ме целуне истински.

— Силви? Не ме гледай толкова тъжно. Съжалявам, че развалих купона. Просто започнаха да ми лазят по нервите. Не искам да се мотая с тях. Искам да бъда с теб. Знаеш ли какво, хайде утре да поиграем в Стъкления свят.

— Наистина ли? — възкликнах аз. — От толкова отдавна не си искал да играем.

— Утре следобед, в Стъклената хижа. Навита ли си?

— Че как — отвърнах аз.