Джаклин Уилсън
Целувката (16)

16

В петък вечерта Джулс откара мен, Карл, Пол и Миранда в Кю Гардънс. По пътя спряхме в „Пица експрес“. Бях толкова нервна, че едва успях да хапна. Седях до Карл, но той беше погълнат от разговора с Пол за някакво глупаво представление на „Сън в лятна нощ“, което щяха да правят в училище. Двамата започнаха да си говорят подигравателно в шекспировски стил.

— О, аз мисля, че това е пица! Пресвети боже, храна за моята душа!

— Да, скъпи ми приятелю, да хапнем от великолепното блюдо.

Не се спряха дори когато Джулс им се примоли да престанат.

Миранда се прозя.

— Няма ли да се спрете, момчета? — каза тя, отчупвайки си парче от пицата на Карл с по-дебел пласт кашкавал.

— Назад! Туй си е мойто залче! — извика Карл и леко я бодна с вилицата си.

— Ти да не си мислиш, че твойто оръжие ме плаши? — рече Миранда.

Пол изпръхтя от смях и Карл се присъедини към него.

Миранда тежко въздъхна.

— Престанете, момчета, толкова сте отегчителни. Вие участвате ли в тази пиеса?

— Ние сме селски грубияни — отвърна Пол.

— Това ми е ясно — рече Миранда. — Но кои? Ти Кросното ли си?

— Аз съм Носльо, така че играя и бащата на Пирам. Карл е Пискуна, така че играе и Тисба, мацката, в която е влюбен Пирам и трябва да я целуне.

— Млъквай — рече Карл.

— Да, да, а Майкъл Фармър играе Пирам. Представяш ли си как ще го целува! Трябва да те наблюдаваме, Карл, току-виж си станал гей — каза Пол.

— Млъквай! — повтори Карл.

— Ох — рече с престорено писклив глас Пол. — Любов моя! Мисля, че ти си моята любов. Целуни ме, целуни ме — ох, Майки, мляс, мляс, мляс.

Карл забоде вилицата си в Пол. Пол сграбчи своята и двамата започнаха глупашки дуел с вилици.

— Момчетата се бият с вилици — рече Миранда. — Престанете!

— Да, престанете. Веднага — сопна им се Джулс.

— Сега ще им отвлека вниманието — каза Миранда. Тя отвори голямата си чанта и извади отвътре малък, обвит в лилаво кадифе пакет. — Време за подаръци.

— О, боже, забравих. Щях да ти подаря онова стъклено прасе, нали? — рече Пол.

— Няма значение. Не искам подаръци — отвърна бързо Карл.

— Мисля, че моя ще го поискаш! — каза Миранда. — Хайде, отвори го. Внимателно.

Карл взе пакета в ръце. Той като че ли съдържаше нещо стъклено. Усетих стягане в гърдите. Карл бавно разгъна кадифето и откри мека черна опаковъчна хартия. Внимателно отлепи тиксото и най-накрая подаръкът се озова в ръцете му.

— О! — каза той.

— Я да видим! Какво е? — попита Пол и надникна. — Старо преспапие? — В гласа му прозвуча разочарование. — Това е тъп подарък.

— Не, не е! — сопна му се Миранда. — Нали, Карл?

Той беше твърде зашеметен, за да й отговори.

Преспапието не беше красиво. Беше най-обикновено, голямо и кръгло, с дребни гравюри, с бял надпис „Не ме забравяй“, под който имаше лавров венец и мъничка роза със зелени листа. Карл го държеше така, сякаш в ръцете му цъфтяха истински рози.

— Това е преспапие „Милвил“ — промълви той с дрезгав глас. — Американско.

— Да, мъжът в антиквариата каза, че е американско — отвърна Миранда.

— Милвил е правил преспапиета „Джърсийска роза“ — каза Карл.

— Имаш ли такива? — попита тя.

— Не, не. Много са скъпи — отвърна Карл.

— О, Миранда, ужасно мило от твоя страна, но се надявам, че не си похарчила твърде много за него — рече разтревожено Джулс. — Ето, Карл! Не си ли късметлия? Получи прекрасна чаша за шампанско от Силви и сега това чудесно преспапие от Миранда.

— Ммм — изхъмка Карл, докато оглеждаше преспапието от всички страни.

Знаех, че Джулс се опитва да прояви тактичност, споменавайки и моята чаша. Бях положила огромни усилия, но Миранда с лекота ме беше надминала.

— Няма проблем, Джулс. Радвам се, че Карл го хареса — каза Миранда. — Според мен е малко странно и грубо. Добре, рожденико, сега ще получа ли благодарствена целувка?

Тя се наведе към него със свити устни. Карл не я отблъсна. Не я целуна по носа. Целуна я плътно по устните точно пред мен.

— Хей, стига я целува, тя е моето момиче! — извика Пол.

— Не съм ничие момиче — заяви Миранда.

Беше си сложила черно червило. Част от него се беше размазало по устните на Карл и той изглеждаше смайващо красив.

— Ооо, Тисба, какви сочни устни имаш — рече подигравателно Пол.

Карл бързо избърса устни с опакото на ръката си.

— Благодаря ти, Миранда — каза той.

— А ти?

— Какво аз?

— Ще ме забравиш ли!

— Не, не. Как бих могъл? — каза Карл. Погледна я, после погледна към мен, накрая към Пол. — Мисля, че това определено ще бъде една незабравима нощ.

Скъпата Джулс плати пиците и след това ни остави пред входа Виктория Гейт на Кралската ботаническа градина. На улицата беше тъмно като в рог, но алеите в градината бяха осветени от малки лампи, а големите оранжерии грееха ярко. На входа на обширната „Палмова къща“ имаше две великолепни вити стъклени кули, едната жълта, другата оранжева, от които на всички ъгли стърчаха големи стъклени пипала. Карл застина пред тях, оглеждайки всяко мехурче и завъртулка, проследявайки всяка удивителна спирала.

— Вкамененото момче — каза Миранда. — Как ги е направил Чихули, Карл? Защо всички възлести пипала не излизат от основния стълб?

— Правил ги е едно по едно и след това ги е съединил чрез жлебове, за да останат неподвижни завинаги — отвърна Карл.

Той продължи да й обяснява, докато се разхождаха около езерцето в „Палмовата къща“, доближили глави; Миранда го беше хванала под ръка толкова плътно, сякаш също беше застопорена за него. Двамата с Пол се мотаехме след тях в лошо настроение.

— Какво мислиш за стъклените скулптури на Чихули? — попитах отчаяно аз.

— Стават.

— Мисля, че си видял колекцията на Карл в Стъклената хижа.

— Да, да, много странна работа. Като че ли е обсебен.

— Ами такъв си е Карл. Абсолютно странен — казах аз. Бях го замислила като комплимент, но Пол ме погледна намръщено в сумрака.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв — отвърнах аз.

— Вие, двамата с Карл, заедно ли сте? — попита Пол.

— Ами… да. Познаваме се още от съвсем малки. Имаме дълга история.

— Тогава защо приятелката ти Миранда му прави мили очички и му дава скъпи подаръци?

— Тя си е такава. Много е мила и щедра. С всички се държи така — отвърнах аз.

— Ще ми се да се държи по-топло с мен — промърмори Пол. — Говорила ли ти е за мен, Силвия?

— Силви. Ами… спомена някои неща, нали се сещаш, момичешки приказки.

— Тогава мислиш ли, че ме харесва? Повече от Карл?

— Със сигурност — излъгах аз.

— Добре, знаеш ли какво тогава, хайде да ги разделим, защото те ще си говорят цялата вечер за стъклата. — Той си пое дълбоко дъх. — Хей, Миранда, почакайте ни!

— Елате де. Елате да видите лодката в езерото — извика тя от тъмното.

— Езеро с лодки — страхотна идея! — каза Пол и хукна към нея.

Аз се запрепъвах след него, самотна и изоставена. Внезапно Карл изскочи иззад един храст и ме хвана за ръката.

— Стъклото на лодката не изглежда ли великолепно! Виж и всичките кръгли плаващи орнаменти, които приличат на гигантски стъклени смокини? Чихули ги нарича уала-уала — щуро име, но не намираш ли, че са гениални! — Карл намери опипом лицето ми и притисна устни към ухото ми. — Ще пуснем такива по реките в Стъкления свят, хиляди от тях, а после децата ще могат да гребат с лодките си и да ги събират във Водната регата „Уала-Уала“.

— Карл? Къде си! — извика Миранда. — О, боже, вижте папагалчетата!

— И ние можем да бъдем папагалчета — каза Пол. — Иска ми се да имаше повече лодки. Цар съм на гребането. Пипни ми мускулите! — Той вдигна ръцете си.

— Запази мускулите си за себе си — каза Миранда и се загледа в картата на градината. — Да идем да намерим онова слънчево нещо, което би трябвало да е още по-фантастично.

Тръгнахме покрай оранжерията „Принцесата на Уелс“, като се бутахме един в друг в тъмното, стрелвахме се напред и си разменяхме местата, сякаш изпълнявахме някакъв сложен танц. Когато зърнахме огромното стъклено слънце с хиляди блестящи жълти спирали, застинахме неподвижно на място. Карл стисна развълнувано ръката ми така, както когато бяхме деца.

— Ще си направим огромно парти в двореца и стъкленото слънце ще сияе над главите ни — прошепнах аз.

Той не каза нищо, защото Пол и Миранда се бяха приближили доста, но стисна ръката ми. Заобиколихме озарената от светлина оранжерия, забелязвайки високите стъклени тръстики сред истинските кактуси, сините птичи фигури, които протягаха шии над водата, зелените стъклени стръкчета трева навсякъде. Не само Карл беше омагьосан. Огромни тълпи хора ахкаха и охкаха възхитено и навсякъде проблясваха светкавици на фотоапарати.

— Да излезем за малко навън на тъмно, че главата ми ще се пръсне — каза Пол.

— За бога, Пол, не виждаш ли колко много означава това за Карл? — попитах го аз.

— Добре, добре, ти остани с него. Двамата с Миранда ще излезем да глътнем малко чист въздух — каза Пол и се ухили.

Карл се обърна с гръб към слънцето.

— Добре, готов съм, да вървим.

— Не, ще останем, Карл! — извиках аз.

— Не, няма проблем, наистина. Добре го огледах — каза Карл. — Хайде, да вървим.

Искаше ми се да го хвана и да го разтърся. Той послушно излезе след Пол от оранжерията. Пол се обърна за миг към мен и раздразнено повдигна вежди. Миранда също изглеждаше нервирана. Тя закрачи решително напред, последвана от Пол, след когото вървеше Карл, а аз се влачех най-отзад.

— Миранда? Почакай! Виж, искаш ли да поразгледаме малко наоколо? — попита Пол, улови я за ръката и се опита да я поведе към дърветата.

— Не, пътят е насам — каза Миранда.

— Но ние вече видяхме засуканите неща и лодката.

— Минава се покрай тях. Трябва да видим „Умерената къща“. Хайде, затварят вратите след час.

— О, проклятие — промърмори Пол.

— Хей, приятел, ако искаш, можем двамата да отидем да поразгледаме — каза Карл. — Може би вече видяхме достатъчно стъкло.

Погледнах го втренчено. Той мразеше да се обръща към другите с „приятел“ и подиграваше всички, които го правеха. Освен това знаех, че той отчаяно искаше да види и да се наслади на всяко едно творение на Чихули.

— Не, не сме! — каза Миранда и го хвана за ръката. — За бога, глупако, това е най-добрата част! Осветили са цялата Черешова алея!

Все едно навлязохме в карнавална страна на приказките. Дърветата бяха озарени от цветни лампи и сияеха в кралско синьо и смарагдово зелено. Имаше гирлянди от китайски фенери и огнегълтачи, и високи три метра мъже на кокили, които крачеха сред растителността. Беше толкова необикновено и вълшебно, че Пол спря да се оплаква, а Миранда престана да се държи началнически. Вървяхме в групичка сред тълпата, която се носеше надолу към „Умерената къща“.

Влязохме вътре и ахнахме. Гигантски стъклени цветя бяха разцъфнали навсякъде сред истинските растения и дървета. От тавана като гигантска група лозници висеше голям зелен полилей. Почти до земята се спускаше плетена спирала от позлатени стъклени балони. По малкото поточе плаваха странни стъклени растения.

— Погледни към шамандурите — прошепна Карл, като се наведе напред и се втренчи в огромните сини сфери, може би най-големите стъклени мехури на света. — Как е успял да ги направи толкова големи?

— На мен ми харесват онези, които приличат на истински цветя, розовото и тюркоазеното. Хайде и ние да имаме такива — казах аз.

Имах предвид в Стъкления свят, но Миранда възприе думите ми буквално.

— Те са много скъпи, глупаче. Дори най-обикновеното творение на Чихули струва хиляди лири.

— Особено цветята „Мачиа“ — каза Карл. — Те имат различни цветове от външната и вътрешната страна. Мисля, че по средата е поставил матово стъкло, но не мога да разбера как го е направил.

— Няма значение как. Нека просто им се насладим — каза Миранда. — Толкова са красиви! Дори ти, Пол, не можеш да отречеш, че са красиви.

— Ти си красива, Миранда — каза Пол, пърхайки с мигли по абсолютно абсурден начин.

— А ти си абсолютен идиот — каза Миранда, но същевременно му изпрати въздушна целувка.

След това изпрати една и на Карл, той й я върна и изпрати една на мен, докато накрая навсякъде около нас не се разлетяха въздушни целувки, а хората не започнаха да ни гледат странно.

— Да се махаме оттук, преди да са ни изхвърлили — каза Пол. — Откъде се излиза навън?

— Оттук се излиза нагоре — каза Карл и започна да се изкачва по малката бяла спираловидна стълба, която стигаше до балкона на върха на „Умерената къща“.

Последвахме го, първа аз, после Миранда и накрая Пол, докато не се озовахме в най-високата част на оранжерията. Над главите ни кръжаха няколко попаднали в капан врабчета, а под нас се проблясваха ярките стъклени цветя сред плътната зеленина на осветената растителност. Стояхме и гледахме надолу като кралски особи. Улових Карл за ръката.

— Имам чувството, че сме в Стъкления свят — прошепнах му аз.

Миранда хвана моята ръка. Пол вече държеше нейната. Стояхме неподвижно и никой не говореше.

Ще помня вечно този миг, помислих си аз. Държа ръката на Карл и съм щастлива, щастлива, щастлива.

Обиколихме целия балкон, после се спуснахме по витата стълба и поехме под стъклените спирали, мехури и полилеи, докато не излязохме през вратата в царящата навън тъмнина.

Черешовата алея беше пълна с хора, които се опитваха да видят всичко, преди да затворят вратите за през нощта.

— Хайде да тръгнем надолу по онази пътека, където е по-спокойно — предложи Пол.

— Това е грешният път — каза Миранда. — Накрая ще се изгубиш в Удланд Глейд.

— Хайде всички да се изгубим, поне за малко — предложи Карл.

— Да, да, хайде! — извиках аз.

— Ще поиграем на криеница — Силви и Карл, Миранда и аз — каза Пол.

— Не, не, само страхливците се крият по двойки. Ще се разделим всички — заяви Миранда, чиито очи проблясваха под лунната светлина. — Ще се пръснем в различни посоки, а рожденикът трябва да брои до сто със затворени очи, след което ще трябва да ни намери.

— Не, това са бебешки игри — каза Пол.

— О, хайде де. Направи й кефа. И какво ще получа, когато намеря всички? — попита Карл Миранда. Неговите очи също блестяха странно. Може би причината бе зловещата светлина.

— Каквото ти душа иска — отвърна Миранда с усмивка. — Добре, аз тръгвам.

Тя се затича изненадващо бързо, въпреки високите си ботуши, зави зад ъгъла на „Умерената къща“ и се скри от погледите ни, преди да успеем да я спрем.

— Хайде и вие двамата — каза Карл. — Започвам да броя. Едно, две, три…

Пол въздъхна, но също се затича към „Умерената къща“ и зави зад ъгъла.

— Карл — прошепнах аз с пресъхнала уста.

— Четири, пет, шест — тръгвай, Силви.

— Чуй ме, и двамата можем да избягаме оттук, без те да разберат — казах му аз. — Хайде!

— Не е честно така — отвърна той. — Трябва да играем играта. Няма проблем. Ако до десет минути не съм те намерил, ще се върнеш до „Умерената къща“, нали? Не ме гледай така. Нали не те е страх?

— Не! — извиках аз и хукнах в обратната посока, по дългата страна на оранжерията, след което завих по Алеята с бодлива зеленика. После забавих ход, като продължавах да броя на ум. Когато стигнах до сто, спрях на място и застанах до едно малко дръвче, като се престорих, че се крия.

Зачаках Карл да се появи и да ме намери. Чаках и чаках, и чаках. Сигурно беше тръгнал в другата посока, към Миранда. Сигурно беше намерил както нея, така и Пол. Тогава защо не бяха дошли да ме търсят?

Щеше ми се мобилният ми телефон да е в мен. Ослушах се съсредоточено, опитвайки се да чуя гласовете им. Не можах. Вече не чувах никого. Не носех и часовник, така че не бях сигурна колко е часът, но знаех, че скоро щяха да затворят вратите. Бяха ли ме заключили вътре? Ами ако трябваше да прекарам цялата нощ в тъмното, обикаляйки оранжериите, лутайки се между растенията в мълчаливите гори чак до зазоряване?

— Карл! Карл! Карл! — извиках аз. Гласът ми беше писклив и изпълнен с паника. Звучах като малко уплашено птиче. — Карл!

Сигурна бях, че съм се крила поне десет минути. Хукнах към „Умерената къща“. Все още беше светло и вътре се виждаха хора. Застанах там, поемайки си тежко дъх, докато се опитвах да се успокоя. Бях се паникьосала за нищо. Защо трябваше да съм такова бебе? Ако точно сега ме видеха другите, щяха да ме скъсат от подигравки.

На входа не чакаше никой. Застанах там, като отстъпвах встрани всеки път, когато някой искаше да излезе навън. Хората гледаха часовниците си и въздишаха. Къде ли бяха останалите? Едва ли се бяха изгубили. Нали не бяха решили да ми направят някой гаден номер? Защо, за бога, се бяхме съгласили да играем тази глупава игра?

Внезапно осъзнах, че това може да не е единственият изход на тази огромна оранжерия.

— Извинете, това ли е главният изход? — попитах отчаяно аз двама души, които излизаха навън.

— Мисля, че има още един от другата страна.

— О, не! — Благодарих им и се затичах покрай голямата оранжерия. Навън не спираха да излизат хора. После някой обяви през мегафон, че „Умерената къща“ ще бъде затворена.

— Сбъркало си пътя, момиче, вратите са надолу.

— Да, да, но трябва да се срещна с едни хора — изпъшках аз, но макар да обиколих цялата оранжерия, не видях нито Миранда, нито Пол, нито Карл.

Не знаех какво да правя. Джулс щеше да ни прибере от Виктория Гейт. Дали не трябваше сама да тръгна натам? Но Карл ми беше казал да го чакам тук.

Стоях неподвижно, с изкривено лице, неспособна да реша. Очите ми се напълниха със сълзи и преглътнах тежко, уплашена, че всеки момент ще заплача.

— Добре ли си, скъпа? — попита ме някаква жена. Тя имаше бухнала коса и панталони на цветя, също като Джулс. Потърсих помощ от нея.

— Изгубих приятелите си — избъбрих аз.

— О, сигурна съм, че скоро ще ги намериш. Къде трябваше да се срещнете?

— Тук! Или поне така мисля. Но от сума ти време ги няма.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да, но не го нося с мен.

— А твоите приятели имат ли телефони?

— Карл има!

— Хари, ще ни дадеш ли за малко телефона си? — обърна се тя към съпруга си. — Хайде, скъпи, телефона ти.

Той не изглеждаше особено доволен, когато ми го подаваше. Набрах номера на Карл. Знаех го наизуст, но трябваше да го набера два пъти, защото пръстите ми силно трепереха.

Телефонът му беше изключен.

— О, не, не мога да се свържа с него! — Сълзите потекоха по бузите ми.

— Ами останалите ти приятели?

— Мога да опитам с Миранда. Но не съм сигурна дали помня номера й.

Опитах веднъж, но се обади съвсем непознат човек.

— О, боже, може да съм объркала двойките и тройките.

Опитах различна комбинация.

— За бога, на колко приятели ще звъниш? — попита нетърпеливо Хари.

— Съжалявам, съжалявам, просто не съм сигурна за номера — подсмръкнах аз.

— Стига си притеснявал горкото дребосъче, Хари! Опитай отново, скъпа. Колкото е нужно.

Опитах отново. След три позвънявания Миранда отговори.

— Да?

— О, Миранда! Слава богу! Къде си?

— Хей, хей, какво става? Плачеш ли? Какво се случи? Първо Пол откачи, а сега и ти. Къде е Карл?

— Не знам! Търсих ви толкова дълго, обиколих цялата „Умерена къща“, но не можах да намеря никой от вас. Къде си сега?

— Двамата с Пол сме отвън. Решихме да си тръгнем сами. Пол каза, че вие нямате нищо против. Така е, нали?

— Но…

— Няма да се връщаме с майката на Карл, ще хванем влака. Става ли?

— Но къде е Карл? Той каза, че ще се върне за мен, а никакъв го няма. О, Миранда, не си отивай!

— Но вече сме почти до гарата. Пол, прасе такова, ти ми каза, че Силви е искала да се разкараме. Пол? Престани, ако обичаш! — Миранда се изкиска. — Почакай малко да го разкарам от мен.

— Той знае ли къде е Карл?

— Не знам и не ме интересува — чух гласа на Пол.

— Какво беше това? Защо се държи така?

— Мисля, че нещо са се скарали — отвърна Миранда.

— За какво?

— Не знам. Той не ми казва. Заради нас, може би? Както и да е, изморих се и обувките ми убиват, освен това ми омръзна да обикалям градината…

— Виж какво, наистина трябва да прекъсваш вече, това ще ни струва цяло състояние. Карай се с приятелите си по твоя телефон — каза Хари.

Миранда се изкиска.

— Кой беше това? Звучи като голям досадник. Както и да е, трябва да вървя, Силви.

— Но аз какво да правя? Сигурно с Карл се е случило нещо.

— Стига глупости. Сигурно те чака до входа. Върви там. Намери майка му и се приберете заедно вкъщи като добри деца. Чао!

Телефонът заглъхна. Не посмях да я набера отново по телефона на Хари. Върнах му го, поблагодарих на милата му съпруга и затичах обратно по Черешовата алея към Виктория Гейт. Не спирах да се оглеждам отчаяно и да викам Карл всеки път, когато си поемех дъх. Но от него нямаше ни следа.

Близо до изхода се беше събрала малка група от хора, които се сбогуваха един с друг. Промъкнах се между тях, като не спирах да се оглеждам, но никъде не виждах Карл.

— Силви? Силви? — Ето я и Джулс, която стоеше до портала с притеснено изражение на лицето и разрошена коса. — О, Силви, по-бързо! Намери останалите и да си тръгваме. Не можах да намеря къде да паркирам, затова оставих колата на улицата, като блокирах нечия алея. Трябва да се махна по-бързо оттам!

— Но аз не мога да дойда! Не съм с останалите. Изгубихме се. Миранда и Пол са добре, тръгнаха към влака, но никъде не мога да намеря Карл. О, Джулс, какво да правим? Сигурна съм, че нещо ужасно му се е случило.

— Стига глупости, Силви — отвърна бързо Джулс. — Ето го, точно зад теб!

Обърнах се. Карл беше там. Краката ми омекнаха от облекчение — докато не видях лицето му. Очите му бяха зачервени, миглите слепнали, бузите зачервени. Очевидно беше, че е плакал.