Джаклин Уилсън
Целувката (17)

17

Знаех, че няма смисъл да го питам какво не е наред. Той седна в колата със стиснати юмруци и свити устни, смръщен от усилието да се сдържа. Джулс се опита да поведе весел разговор, поглеждайки към Карл в огледалото за обратно виждане. Той решително се взираше през прозореца към тъмнината отвън.

Опитах се да привлека вниманието му, отпускайки ръката си на седалката между нас. Той не реагира. Опитах се да се преместя по-близо до него, но той се напрегна още повече. Седях и го гледах нещастно, опитвайки се да разбера какво се бе случило. Докато се разхождахме из оранжериите, той бе изглеждал толкова щастлив и безгрижен.

Върнах се към онзи миг, когато четиримата стояхме, хванати за ръце, на върха на „Умерената къща“. Защо се бяхме съгласили да играем тази глупава игра на криеница? Идеята беше на Пол, за да може да остане насаме с Миранда. Дали Карл и Пол не се бяха скарали заради нея? Но Карл всъщност не се интересуваше от нея, въпреки че тя го желаеше. А и тя изглеждаше доста доволна, че си е тръгнала с Пол. Защо Карл не можеше да е щастлив с мен?

Щом Джулс спря колата пред къщите ни, Карл изскочи навън и изтича по пътеката с ключ в ръка. Не ми каза довиждане. Дори не се обърна.

— О, боже — въздъхна Джулс. — Имаш ли представа какво се е случило, Силви?

— Не — отвърнах аз.

Тя постави ръка на рамото ми.

— Силви, мислиш ли, че…

— Какво?

Чух я да преглъща. Не исках да чувам нищо повече. Знаех какво щеше да предположи.

— Да не говорим зад гърба му. Изобщо няма да му хареса — казах аз.

— Да, права си.

Промърморих едно благодаря и се прибрах вкъщи. Не исках да говоря и с моята майка. Тя седеше пред компютъра — сигурно пишеше имейл на Джери. Затворих се в стаята си. Лежах в леглото и се взирах в тавана. Мислех си за Пол и Миранда. Мислех си за Карл, който беше сам в стаята си, само на няколко метра от мен, но въпреки това имах усещането, че е много далеч, в някаква друга страна.

Осъзнах, че плача едва когато сълзите започнаха да се стичат по бузите ми.

Рано сутринта в събота изпратих есемес на Карл.

БУДЕН ЛИ СИ?

Изпращах му есемес на всеки половин час. Смятах, че е буден. Бях сигурна, че го чух как си отваря прозореца. Отворих и моя и надникнах навън. Не можех да го видя, но ми се стори, че чух потракване по клавиатурата на компютъра му. Подвикнах му тихичко, но той не отговори.

Слязох долу в дневната и му написах на компютъра:

КАКВО СЕ СЛУЧИ, КАРЛ? ДА НЕ СТЕ СЕ СКАРАЛИ С ПОЛ? КАКВОТО И ДА СЕ Е СЛУЧИЛО, НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА, ЗАКЛЕВАМ СЕ, ПРОСТО ИСКАМ ДА ПОМОГНА. НЕ МОГА ДА ТЕ ГЛЕДАМ ТОЛКОВА НЕЩАСТЕН. МОЛЯ ТЕ, МОЛЯ ТЕ, МОЛЯ ТЕ, ГОВОРИ С МЕН ИЛИ ПОНЕ МИ НАПИШИ НЕЩО.

Имейлът му гласеше единствено:

МОЛЯ ТЕ, ОСТАВИ МЕ НА МИРА.

Опитах се да направя точно това. Върнах се в леглото и останах в него чак до следобеда. Миранда не спираше да звъни, но аз не исках да говоря с нея. Изключих си мобилния.

— Да не си в лошо настроение, скъпа? — попита мама, която ми донесе чаша кафе.

— Просто съм изморена, мамо — промърморих аз.

Оставих кафето ми да изстива и скрих глава под възглавницата, опитвайки се отново да заспя. Но в главата ми не спираха да се въртят странни полусънища за Карл, Миранда и Пол, докато не започнах да я блъскам с ръка, опитвайки се да ги изхвърля от съзнанието си. От плача и продължителния сън бях получила главоболие, а когато най-после станах, установих, че на носа ми са се появили две нови пъпки. Това окончателно ме срази. Чувствах се ужасно и изглеждах едновременно смешно и грозно. Опитах се да ги изстискам, но нещата се влошиха още повече. Замазах ги с плътен слой фон дьо тен и заприличах на клоун — с пъпки.

— Миранда пак те търси по телефона — извика мама.

— Кажи й, че съм излязла — изсъсках аз.

— Ти й го кажи.

— О, за бога, как да го направя, щом се преструвам, че не съм вкъщи! — изкрещях към коридора.

Знаех, че Миранда може би ще чуе гласа ми. Долових гласа на мама, която мърмореше някакви извинения по телефона. След това тя отново се появи в стаята ми.

— Защо изведнъж реши, че не искаш да говориш с Миранда? Двете като че ли бяхте големи приятелки.

— Мамо! Тоя израз адски ме дразни! Всъщност точно в този момент и Миранда ме дразни.

— Добре, де, добре. Очевидно нещо сте се сдърпали и с Карл. Тази сутрин разговарях с Джулс и го чувах как обикаля из спалнята си — той също не искал да разговаря с никого. Честно, деца, ще ни побъркате!

Мама въздъхна, но изобщо не изглеждаше тъжна. Очите й сияеха, а устните й бяха разтеглени в глупава усмивка, като че ли някой й беше казал някаква разбираема само за нея шега. Сякаш в главата й имаше някаква тайна пряка връзка с проклетия Джери.

Трябваше да се махна от нея. Не ми се ходеше у съседите. Не исках да отида и у Миранда.

Реших да отскоча до Люси. Когато й се обадих, тя се държа много хладно с мен. Не можех да я виня. Напоследък не й бях обръщала никакво внимание.

— Може ли да намина към вас днес следобед, Люси? — попитах я аз.

— Защо?

— Ами, защото — защото сме приятелки. Приятелките прекарват време заедно, нали?

— Предполагам, че Миранда е заета — сопна ми се тя.

Очаквах да ми затвори телефона, но тя неочаквано омекна.

— Добре. Щом трябва, ела.

Всъщност изобщо не ми се ходеше. Чудех се как изобщо ми беше хрумнало, но вече не можех да се откажа. Отидох до къщата на Люси и когато тя отвори вратата, се насилих да се усмихна и да се държа мило с нея. Не беше никак лесно. Тя се държеше дистанцирано и ми отговаряше едносрично, седнала превзето на ръба на леглото си, докато се занимаваше с кърпенето на съшитото си от различни парчета плат одеяло.

Установих, че ми е все по-трудно да водя приятелски разговор с нея. Обикалях неспокойно из стаята, докато Люси слушаше любимия си албум, поклащаше глава, щракаше с пръсти и потропваше с крак. Не успяваше да следва точно ритъма, което ме подлудяваше още повече. Обърнах й гръб, за да не се налага да гледам това нервозно изпълнение, и започнах да пренареждам трите й мечета, оставени на перваза на прозореца.

— Здравей, Боби, здравей, Били, здравей, Бърни — казах им аз и размърдах косматите им лапички. — Здравей, Силви — казах с дебел мечешки глас. — Здравей, Силви — казах с по-мек, не толкова плътен мечешки глас. — Здравей, Силви — казах с писклив момичешки мечешки глас.

— Сигурно се мислиш за забавна — каза Люси. — Те са с едни и същи размери, значи имат еднакви гласове. И какво правиш сега? Те не се целуват.

— Напротив — отвърнах аз, докато ги нагласях по-плътно едно до друго и им потърквах муцунките.

— Толкова си странна — каза Люси, скочи от леглото си и грабна мечетата си от ръцете ми.

— Добре де, съжалявам. Хайде да правим нещо, Люси. Искаш ли да отидем на пазар?

— Вече пазарувах сутринта с мама.

— Добре, а какво ще кажеш да разгледаме малко списания? Бихме могли да изрежем някои неща и да си направим колажи. Ти можеш да направиш един с всичките си любими попзвезди.

Люси живна малко.

— Имам ножици и лепило. Имам и албум за залепване на изрезки. Купих си го, за да си лепя коледни картички, но така и не стигнах до тях. Но ти какво ще използваш?

Тя прерови бюрото си и откри някакъв стар блок за рисуване, който не беше използвала докрай. Малката Люси беше нарисувала безброй картини на червени къщи с пердета с воланчета на всеки квадратен прозорец, синьо небе отгоре и зелена трева отдолу, със строени като войници червени и жълти цветя.

Двете си разделихме поравно огромната купчина списания. Тя взе тийнейджърските, които бяха посветени на попзвездите. Аз трябваше да избирам между изхвърлените от майка й „Хелоу!“ и „Хийт“, и автомобилните списания на баща й. Реших да използвам всичките скучни детски къщички на Люси и да ги преоформям една по една. Изрязах семейство Осбърн и допълних къщата им с луксозни пристройки и украсено с готически прилепи студио за Ози. Дадох на всеки един автомобил и добавих много кучета, изрязани от някаква стара занимателна книга за кучета.

— Не трябва да режеш книгите — каза Люси, докато внимателно изрязваше една снимка на русокосите членове на някаква бой банда във формата на сърце. Устните й се отваряха и затваряха в ритъма на ножицата.

— Не ми казвай, че все още я четеш, Люси — казах аз. — Имаш ли някакви цветни моливи?

Нарисувах до всяко куче по една малка кафява заострена купчинка.

— Недей! Това е отвратително! — каза Люси, но не можа да сдържи смеха си.

Обърнах страницата и изрязах Елтън и Дейвид за следващата къща. Разширих я във всички посоки и я направих колкото се може по-елегантна и разкошна. Намерих един стар брой на „Гардънинг Мантли“ и напълних къщата им с всички цветя, които успях да изрежа от лъскавите страници.

Следващата беше за семейство Бекъм; поставих тронове в градината им, два огромни златни стола и три малки за децата. Нарисувах за Виктория огромен гардероб и вкарах в него няколко стилни дизайнерски костюма. Вкарах много зеленина зад къщата, за да може Дейвид да си има собствено игрище, където да играе футбол със синовете си.

— Силви, наистина ли?! — не спираше да възклицава Люси. Не спираше и да се киска. — Толкова си странна.

С Миранда бях малкото като фъстъче приятелче мишле. С Люси бях странното, скандално момиче. Харесваше ми начинът, по който се чувствах.

После в стаята се появи майката на Люси, която носеше поднос с плодов сок „Рибена“ и шоколадови котешки езичета, сякаш все още бяхме шестгодишни момиченца.

— Какво правите, момичета? — попита тя, гледайки намръщено купчините хартия.

— Правим си колажи — отвърна Люси. — О, мамо, трябва да видиш какво направи Силви, умрях си от смях.

Майката на Люси изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да умре.

— О, не! — каза тя. — Налепила си всичките тези глупави картинки в албума на Люси! О, боже, защо не използва останалите празни листи? Защо развали всичките рисунки на Люси, Силвия?

— Всъщност се казвам Силви. Съжалявам. Нямах намерение да ги развалям. Просто ги превърнах в колажи — отвърнах аз.

— Не се ядосвай, мамо. Нямам нищо против — каза раздразнено Люси. — Това е просто стар глупав албум от втори клас.

— Искам да запазя всичките ти рисунки и разкази, Люси; те са ми толкова ценни. — Майката на Люси тръсна ядосано подноса върху масичката и сокът се разплиска от чашите. След това гневно излезе от стаята.

Настъпи неловка тишина. Люси и аз се спогледахме, след което извърнахме глави настрани.

— Съжалявам — повторих аз.

Вдигнах албума, за да видя дали не мога да отлепя снимките, но те бяха залепнали здраво. Вече не ми се струваха толкова хитроумни и находчиви.

— Не се притеснявай, Силви, знаеш какви са майките — каза Люси.

Бях толкова доволна, че имах моята майка, а не нейната.