Джаклин Уилсън
Целувката (1)

1

Мразех обедите. Тогава Карл ми липсваше особено много.

В средното училище бяхме заедно през цялото време. Щом удареше звънецът, хуквахме навън, за десетина минути омитахме обяда и после ни оставаше цял час само за нас. Скатавахме се в някое от любимите ни специални места. Когато времето беше слънчево се изтягахме край пясъчника на игрището, или сядахме на стената до навеса за велосипеди, и клатехме крака. През зимата повечето време се мотаехме в библиотеката. Всъщност нямаше значение къде бяхме, стига да сме заедно.

Някои дни не разговаряхме много; просто си четяхме книгите, кискахме се и от време на време коментирахме. Понякога рисувахме заедно или играехме на различни глупави игри. Но в повечето дни измисляхме нови епизоди на Стъклен свят. Разигравахме ги, въпреки че в училище не се получаваше толкова добре, колкото в Стъклената хижа. И без това останалите ни смятаха за странни. Ако минеха наблизо, докато се кълнем в безкрайна любов като крал Карло и кралица Силвиана, сигурно щяха да изпопадат от смях. Мърморехме репликите си под носа и правехме почти незабележими жестове, но магията се активираше и ние се потапяхме в блестящата атмосфера на Стъкления свят.

Звънецът за следобедните часове винаги ни стряскаше и разбиваше кристалните ни корони и стъклените ни ботуши. Тръгвахме по миришещите на пица коридори, обути в протритите си маратонки, с мечтата завинаги да останем в Стъкления свят.

Аз все още продължавам да водя в голямата тетрадка ръкописните Хроники на Стъкления свят, а Карл от време на време добавя по някоя бележка или илюстрация, но напоследък не ни се случва често да разиграваме ситуациите. Карл винаги е затрупан с отегчителни домашни. Понякога не идва с дни в Стъклената хижа и аз трябва да ходя да го търся.

Дори тогава невинаги се получава. Той ме следва през градината и сяда до мен в хижата, но или през цялото време мълчи и не дава нови идеи, или просто се държи глупаво и омазва всичко, произнасяйки репликите си със смешен глас. Обикновено успявам да го накарам да играе както трябва, но се налага да вложа доста усилия.

— Може би не трябва да преследваш Карл и да го караш да играе с теб — каза мама.

— Но той ми е най-добрият приятел! Винаги сме играли заедно — отвърнах аз.

— О, Силви — рече мама и въздъхна. Напоследък често въздиша, докато разговаря с мен. — Твърде си голяма за тези тайни измислени игри. Това не е нормално. За бога, вече си на тринайсет. Кога ще започнеш да се държиш като тийнейджърка?

— Нищо не разбираш ти — отвърнах надменно аз.

— Това не са игри за малки деца. Ние пишем поредица от книги. Само почакай и ще видиш някой ден като ги издадем и двамата с Карл станем милионери, с всичките му хонорари, права за издаване в чужбина и договори за филмирането им.

— Ами добре, тогава може би ще ни платиш ипотеката — каза мама и отново въздъхна. — За кого се мислиш, а? За Дж. К. Роулинг ли? Както и да е, на Карл май вече не му е интересно да играе — извинявай, да пише разни работи. И двамата пораснахте. Може би е време да си намерите нови приятели. Има ли някой в училище, с когото да се сприятелиш?

— Имам си тонове приятели — излъгах аз. — Люси, например. Тя ми е приятелка.

Това си беше чистата истина. Двете с Люси се бяхме сприятелили в онзи тревожен първи ден в гимназията „Милстед“. Познавах я от началното и основното училище, но тогава не изпитвах нужда да си търся най-добра приятелка сред момичетата, защото си имах Карл.

Сега вече ми беше трудно да си търся приятели. Почти всички идваха от предишното ми училище, затова просто продължиха да се движат със старите си приятели и малки групички. В нашия клас имаше няколко нови момичета, но те бързо се сприятелиха помежду си. В другия клас учеше Миранда Холбайн, но аз пък далеч не й бях в категорията.

Изпитах страхотно облекчение, когато Люси започна да се държи приятелски и ме попита дали искам да сядам с нея. Тя беше весело момиче с много розови бузки, сякаш непрекъснато се смущаваше от нещо. Пееше в хора и винаги беше много добра. Беше подстригана на сасон и винаги ходеше облечена със снежнобяла училищна риза, никога не подвиваше нагоре дългата си до коленете пола и носеше лъснати кафяви обувки с връзки. Изглеждаше почти също толкова детски, колкото и аз. Затова започнахме да сядаме заедно в почти всеки час, а в междучасията си деляхме шоколадчета и чипс. Разговаряхме за обичайните неща като телевизионни сериали (тя харесваше всичко, което беше свързано с болници, и искаше като порасне да стане медицинска сестра) и поп звезди (тя примираше по членовете на няколко момчешки групи, знаеше наизуст зодиите им, любимата им храна и всяка песен, стигнала до номер едно в класациите, по ред).

Люси ставаше за училищно приятелче. Естествено, никога нямаше да я смятам за най-добра приятелка. Тя живееше съвсем близо до училище, затова се прибираше вкъщи за обяд. Аз живеех твърде далеч. А пък и мама беше твърде заета с работата си и нямаше време да се прибира и да ми приготвя яйца и пържени картофки, като майката на Люси. Така че през всяко обедно междучасие оставах без компания. В училище не ни позволяваха да си носим телефоните, но аз изпращах мислено есемеси на Карл: Липсваш ми. Обади се. Да се видим довечера в СХ?

Двамата се преструвахме, че между нас има такава хармония, че чак си четяхме мислите. Може би нашите мозъчни вълни не се връзваха с новите технологии. Нищо не прозвъня в главата на Карл. Дори и да се беше опитал да ми изпрати подобно съобщение, аз не го получих, колкото и да се напрягах в очакване.

Не спирах да го подпитвам какво прави през обедното междучасие в гимназията за надарени деца „Кингсмиър“, но той обикновено беше твърде лаконичен. Обядвал. Четял.

— О, стига, Карл. Разкажи ми всичко — казах му аз. — Обстойно. С подробности.

— Добре. Искаш да ти опиша с подробности как посещавам момчешката тоалетна?

— Стига ме дразни. Знаеш какво имам предвид. С кого разговаряш? Какво правиш? За какво си мислиш?

— Може би искаш да ме следваш с включена уебкамера? — рече Карл. После внезапно се ухили и превключи на режим телевизионен репортер: — Ето го и нашият нищо неподозиращ заподозрян Карл Джонсън. Нека го проследим. Ха! Какво прави сега? Вдига пръста си. Дали ни е забелязал? Ще направи ли възражение? Не, почесва се по носа. Сега ще ви покажем тази пъпка в близък план.

— Бляк!

— О, близката приятелка на Карл, Силви, прави съдържателен коментар. Нека се фокусираме върху малката Силви. Усмихни се на камерата, скъпа — рече той и приближи събраните си в квадратче пръсти към лицето ми.

Изплезих му се.

— Браво, браво, само така! Сега превключваме на любимия ни канал „На живо“. Госпожица Силви Уест винаги е страдала от синдрома Остър език, но изтъкнатият специалист по уши, нос, гърло господин Карл Джонсън възнамерява да я оперира. Сестра, ножиците, ако обичате!

— Да, ето ви ножиците — отвърнах аз, мърдайки показалеца и средния си пръст като ножици. — Но междувременно превключихме на канала „Загадки и мистерии“ и аз играя страховито момиче, докарано до лудост от шантавия си най-добър приятел, когото е решило да надупчи до смърт!

Престорих се, че промушвам в гърдите Карл с моите пръсти ножици, а той изпищя, залитна и се свлече в краката ми, преструвайки се, че умира. Направи го адски добре; направо ми се стори, че виждам локвата алена кръв.

Наведох се над него. Той лежеше напълно неподвижен, с полуотворени очи, които се взираха в нищото.

— Карл? Карл! — казах аз, разтърсвайки го леко за рамото.

Той не помръдна. Пулсът ми се ускори. Наведох се още повече, докато дългата ми коса не погъделичка бузата му. Той дори не потрепна. Ослушах се. Като че ли не дишаше.

— Престани, Карл, плашиш ме! — казах аз.

Той внезапно се изправи до седнало положение и главите ни се удариха. Изпищях.

— О, радвам се, че успях да те уплаша, защото вече превключихме на канала „Ужаси“ и аз съм призрак, който се върна да те преследва. Страхувай се, Силви Уест, защото ще те спипам!

Ръцете му се вкопчиха в гърлото ми и аз започнах да се боря с него. Дребна съм и слабичка, но ако поискам, мога да се бия като дива котка. Започнахме да се борим, но после Карл започна да ме гъделичка по врата. Разсмях се и също започнах да го гъделичкам. Двамата лежахме дълго време по гръб, без да спираме да се хилим. След това Карл се пресегна и улови ръката ми в специалното ни приятелско стисване, което си бяхме измислили още седемгодишни. Стиснах здраво ръката му и вече знаех, че ще си останем най-добри приятели завинаги. Повече от най-добри приятели. Когато бяхме малки си играехме на сватба, Карл ми правеше пръстени от обвивки на бонбони. Може би някой ден щеше да ми подари истински.

Как изобщо можеше да става дума за сравнение между скучните ни разговорчета с Люси и страхотната забава в общуването ми с Карл?

По обяд наоколо не се навъртаха много момичета. Разбирах се почти с всички, но не исках да им се натрапвам. Един ден, докато седях в библиотеката, Миранда Холбайн се появи със спокойна походка и ми помаха с пръсти. Толкова се изненадах, че за всеки случай се огледах, убедена, че тя маха на някой зад мен.

— На теб махам, глупаче! — каза Миранда.

Размърдах пръсти в отговор, после набързо си събрах учебниците и хукнах към вратата. Не исках да дразня Миранда. Училището беше започнало само преди няколко седмици, а тя вече си беше създала сериозна репутация. Достатъчно беше видът ти да не й хареса, и набързо те правеше на мат и маскара.

Аз не харесвах външния си вид. Бях толкова дребничка, че хората не можеха да повярват, че съм в гимназията. Изглеждах най-малка от момичетата в класа. Всички ме наричаха Фъстъчето. Не се дразнех особено. Смятаха ме за талисман на класа — много мило, но не го приемах на сериозно.

Всички бяха очаровани от Миранда. Тя изглеждаше много по-голяма от мен, много по-голяма от всички ни. Дори в зелената си училищна униформа приличаше на поне шестнайсетгодишна. Имаше ярка оранжево-червена коса, която очевидно боядисваше, макар това да беше против училищните правила. Жизнерадостно лъжеше госпожица Майкълс и се кълнеше, че всяко поразително кичурче е напълно естествено. Косата й се завиваше покрай заострената брадичка, но тя често я заплиташе в малки плитчици, които връзваше с мънички панделки и мъниста.

Когато класната й ръководителка се оплака от показността им, Миранда се появи в училище със зелени мъниста и панделки, в тон с униформата ни. Това беше абсурдно, но госпожица Майкълс я остави да й се размине!

Миранда сякаш бе родена, за да нарушава всяко съществуващо правило. Тя бе момичето, на което всички искаха да приличат, но всъщност не беше наистина красива и дори не беше супер слаба. Като че ли не й пречеше да е малко по-закръглена. Всъщност като че ли беше доволна от себе си, заставаше често с ръце на хълбоците и парадираше с фигурата си. Момичетата от класа й твърдяха, че като излиза изпод душовете, никога не бърза да се увива с кърпата си. Явно просто си стояла там смело, чисто гола, без да се интересува кой я зяпа.

Миранда беше умна и можеше да бъде първа в класа, ако си направеше труда да учи повече, но тя предпочиташе да безделничи и забравяше да си пише домашните. Знаеше много неща и можеше да разговаря с учителите за рисуване, опера или архитектура, но никой не я наричаше зубрачка. Дори не я подиграваха заради префърцунения й акцент, макар да говореше с дълбок, плътен глас, който обикновено биха имитирали грубо. Със сигурност помагаше това, че ругаеше много, като невинаги се криеше от учителите. Разказваше удивителни истории за нещата, които е правила с гаджетата си. Почти винаги беше обградена от пискащи момичета, които не спираха да ахкат: „О, Миранда!“.

През това обедно междучасие отидох в момичешката тоалетна и видях група момичета, които гледаха ококорено Миранда. Тя се беше настанила върху един от умивалниците и поклащаше краката си, обути в ботуши със заострени носове и множество катарами.

Намираше се по средата на изключително живописно описание на нещата, които бе вършила с гаджето си предишната нощ. Спрях се и силно се изчервих. Останалите момичета се разкискаха и смушкаха Миранда, която продължаваше да говори.

— Млъкни, Миранда. Фъстъчето влезе.

— Здрасти, Фъстъче — каза Миранда и пак ми махна с ръка. Ноктите на ръцете й бяха изгризани, но тя ги беше лакирала в черно и на всяка китка бе изрисувала изящни черни рози. След това продължи с подробното описание.

— Миранда! Престани! Фъстъчето цялата пламти.

Миранда се усмихна.

— Може би е време да научи за нещата от живота — рече тя. — Нали, Фъстъче? Да те просветя ли?

— Познавам нещата от живота, благодаря — отвърнах аз.

Вече адски ми се ходеше до тоалетната, но не исках да влизам в кабинката, докато всички слухтяха отвън.

— Аха, може би имаш някакво повърхностно познание за основните неща, но се съмнявам, че можеш да ги приложиш на практика — рече Миранда.

— Стига се заяжда с Фъстъчето, Миранда!

— Като че ли Фъстъчето изобщо някога ще си има гадже — каза Миранда, завъртайки очи.

— Всъщност си имам гадже — отвърнах аз. — Не трябва да си правиш изводи за мен, когато изобщо не ме познаваш.

Момичетата се напрегнаха развълнувано. Хората обикновено не се репчат на Миранда. Самата аз се изненадах от себе си.

Миранда като че ли не се разсърди.

— Искам да знам всичко за теб — рече тя. — И за твоето гадже. Разкажи ми за него.

— Казва се Карл — отвърнах аз.

— И? — попита тя. — Хайде, Фъстъче. Как изглежда?

— Много е хубав. Всички го казват, не само аз. Светлата му коса е страхотна, много руса и права. Когато стигне до раменете му се подвива. Има кафяви очи и прекрасна кожа, много чиста — никога не му излизат пъпки. Не е много висок, но е доста по-висок от мен, естествено. Не е много придирчив към дрехите си и въпреки това изглежда точно както трябва, спокоен и самоуверен.

— Леле! — рече Миранда. Като че ли ме поднасяше, но едновременно с това изглеждаше наистина заинтригувана. — А как изглежда? Установила съм, че всички добре изглеждащи момчета са или ужасно суетни, или са абсолютно скучни.

— О, Карл изобщо не е такъв. Винаги е адски забавен и много го бива в измислянето на разни неща. Страшно е умен, далеч по-умен от мен. Знае почти всичко. Не спира да говори за нещата, които наистина го интересуват, но никога не е скучен.

— И от колко време познаваш това момче чудо? — попита Миранда. — И дали наистина го познаваш? Ти четеш много. Може пък точно сега да си измисляш тази история.

— Да бе, като че ли някое такова момче ще излиза точно с Фъстъчето! — каза Алисън, едно от новите момичета.

— Наистина го познава — рече Пати Прайс. — Бяхме в един клас в средното училище.

— Значи е на нашата възраст — установи Миранда. — Просто малко момче. Никога не излизам с момчета на моята възраст, толкова са глупави и незрели.

— Карл не е глупав — казах аз.

— Не е, той е супер умен — рече Пати. — Сега учи в гимназията „Кингсмиър“, нали, Фъстъче? Получава специална стипендия. И в изкуството много го бива. Нарисува една цяла стена на старото училище — сцена от Венеция с онези стъклари, които правят скулптури с издухване — и тя изглеждаше като направена от истински художник.

— Звучи ми интересно — отвърна Миранда. — Искам да се запознаем. Хей, Фъстъче, доведи го у дома довечера.

Зяпнах я — сигурно се шегуваше! Останалите момичета изглеждаха също толкова изумени.

— Да, бе, да — казах аз.

— Не, сериозно. Ще си направим купон, много ще е готино — каза Миранда.

— О, може ли и аз да дойда, Миранда?

— А аз?

— И аз идвам!

— Хей, хей, каня Фъстъчето, не вас. Силви и нейния приятел Карл. — Миранда протегна обутия си в остронос ботуш крак и леко ме побутна. — Ще дойдеш ли, Силви?

Никой в училище не ме наричаше Силви, с изключение на учителите. Бях толкова изненадана, че не знаех какво да кажа.

Трябваше да откажа, естествено. Самата мисъл двамата с Карл да отидем на някое от партитата на Миранда беше абсурдна. Но пък на момиче като нея няма как да кажеш просто „Не, благодаря“.

— Ами много мило от твоя страна — промърморих аз, подготвяйки се да започна с извиненията.

Но Миранда не ми даде възможност за това.

— Страхотно — рече тя и скочи от умивалника на земята. — Ще се видим около осем. Адресът ми е Ларк Драйв, номер деветдесет и четири.

Преди да успея да кажа нещо, тя врътна плисираната си пола и изчезна. Останалите хукнаха след нея, като не спираха да я молят да покани и тях.

Останах в тоалетната с разтуптяно сърце, чудейки се какво, за бога, да правя сега.