Джаклин Уилсън
Целувката (13)

13

Независимо дали ми харесваше или не, Пол очевидно вече беше част от нас. Когато двамата с Карл вървяхме заедно към дома, той се обърна към мен и попита:

— И така, какво мислиш за Пол?

Свих рамене.

— Става.

Карл оклюма.

— Просто става? — възкликна той. — Какво има? Защо не го харесваш?

— Харесвам го. Горе-долу. Но той просто е… — Потърсих правилната дума. Тъп? Обикновен? Скучен? Спрях се на „буен“.

— Ами все пак е момче. Какъв друг да бъде? — попита Карл.

— Да, но твърде много се прави на глупак. Малко е лудичък, не мислиш ли? И какви бяха тия глупости с хотдога?

— О, Силви, просто има шантаво чувство за хумор. Винаги обича да бъзика другите. Дори на терена внезапно започва да подскача като луд и господин Грисби, учителят по физическо, започва да му крещи, а после Пол просто се засилва, ритва топката и вкарва гол. — Карл се опита да ми го покаже; изглеждаше абсурдно.

— Нали не си започнал да харесваш футбола? — попитах го аз.

— Не, разбира се, че не. Безнадежден съм, знаеш го много добре. Но е много забавно да гледам Пол. Той е великолепен, наистина. От училище искат да се пробва в младежкия отбор на някой от големите футболни клубове. Той е най-добрият футболист в цялото училище и въобще не е надут.

— Не мога да си представя, че си приятел с футболист — отбелязах аз.

— Защо пък не? — рече Карл. — Освен това е много умен — сред първите е по почти всички предмети. Много чете. Пада си по фентъзи. Даде ми няколко от любимите си книги. Една от тях е почти като Стъкления свят. Ще ти я дам да я прочетеш, ако искаш.

— Предпочитам да измислям нашия собствен Стъклен свят.

— Пол е много добър и в писането. Пише комикси за училищния вестник. Обмисляме да направим цяла поредица заедно.

Карл продължи да бърбори за Пол през целия път до дома. Беше почти толкова лошо, колкото ако самият Пол беше с нас. Зачудих се дали той е изпратил Миранда чак до вкъщи или я е оставил на спирката. Интересно какво се беше случило, когато са се сбогували.

— Мислиш ли, че ще се целунат? — попитах аз.

Карл се спря.

— Какво?

— Миранда и Пол.

— Не. Може би. Не знам. Защо, значи според теб той много я е харесал? Според мен тя наистина прекали с това вирене на задника. Чак ме досрамя от нея — толкова е прозрачна. Е, вярно, че е забавна понякога, но наистина не виждам какво намираш в нея, Силви.

Ядосах се. Карл смяташе, че може свободно да критикува приятелите ми. Говореше грубо за Миранда и се държеше ужасно с горката Люси, но очевидно не му беше приятно да чува дори най-леката критика срещу Пол от мен.

— И въпреки това е добре, че имаме още едно момиче. Само тримата е малко кофти — рече Карл. — И идеята да отидем да видим Чихули е наистина добра.

— Не можем ли сами да отидем? — попитах аз.

— Ами идеята беше на Миранда. А аз попитах Пол и той отвърна, че иска да дойде.

— Ами аз? Мен не си ме питал.

— О, Сил, не е нужно да те питам. Знаех, че ще поискаш да дойдеш — отвърна Карл, обгръщайки раменете ми с ръка. — Хайде де, стига се цупи.

Напоследък толкова рядко ме прегръщаше през раменете, че просто не можах да се сърдя повече. Сгуших се колкото се може по-близко до него. Той носеше дънковото си яке и големите метални копчета ми убиваха, но не ми пукаше, дори ако се забиеха за постоянно в кожата ми. Завихме на ъгъла и тръгнахме по нашата улица. Искаше ми се пътят да продължава чак до Китай, за да можем да вървим вечно така, с ръката на Карл около раменете ми.

Когато стигнахме до къщите ни, Карл се спря и ме погледна право в очите, без да ме пуска. Помислих си, че моментът най-после е настъпил. Нашият момент. Карл сви устни. Разтреперих се. Но той просто ми изпрати въздушна целувка.

— Лека нощ, Сил. — После се обърна и влезе вкъщи.

Прибрах се, изпълнена с бушуващи чувства. Исках да отида право в стаята си, за да поразмишлявам насаме, но се сблъсках с госпожица Майлс, която отиваше в собствената си спалня, понесла в едната си ръка чаша билков чай, а в другата книга. Тя ме попита къде съм ходила и когато отвърнах, че на боулинг, тя прояви изненадващ интерес и каза, че отдавна била замисляла самата тя да отиде. Тази мисъл беше толкова абсурдна, че просто застинах безмълвна на мястото си. Едва когато ме попита дали е задължително да се обличаме в бяло, аз осъзнах, че тя е имала предвид играта на топки на трева, с която се забавляваха възрастните. Не се сдържах и избухнах в смях.

— Някой като че ли е доволен! — разнесе се гласът на мама от дневната. — Ела да си побъбрим, Силви. Добре ли си прекара, скъпа? Разкажи ми.

Компютърът й все още беше пуснат и от него се разнесе тихичко динг, показващо, че е получила съобщение. Мама не отмести погледа си от мен, дори не го погледна. Аз погледнах с подозрение екрана с присвити очи; ненавиждах мисълта, че някакъв си отвратителен тип изпраща любовни послания на моята майка.

— Хей, не трябва да ми четеш съобщенията — каза тя с пламнало лице. — Джери ми се обади и по телефона тази вечер. Голямо облекчение беше, защото малко се притеснявах да няма проблеми и с говора заради удара, и се боях, че няма да успявам да го разбера. Слава богу, говори си напълно нормално. Всъщност има прекрасен глас, много топъл и приятелски. Все още е навит да отидем на басейн в неделя.

— Искаш ли да ти дам банския си костюм?

— В никакъв случай няма да се побера в него! Не, купих си нов. — Мама отиде и порови в една найлонова торбичка. — Ето го, какво мислиш?

Беше аленочервен с малки бели розички.

— Изобщо не е лесно да се намери нещо прилично. Моделът му ми хареса, но го имаха само в червено и то толкова ярко. Мислиш ли, че е твърде ярък?

Направих всичко възможно, за да я успокоя. След това тя ми зададе най-различни въпроси за Карл, Миранда и Пол. Не спираше да ме пита за Пол.

— Що за човек е той? Добре ли изглежда? Какви дрехи носи? Мило момче ли е? Забавлявахте ли се заедно?

— Ние не бяхме заедно, мамо. Той беше с Миранда, а аз бях с Карл.

— Знам, че си момичето на Карл, скъпа, но може би… може би е добре да започнеш да се виждаш и с други момчета.

— Не, благодаря. Не искам. Стига, мамо, знаеш, че искам само Карл.

Мама въздъхна.

— Да, знам, но… О, добре. Както и да е. Сигурна съм, че нещата ще се наредят. Просто искам да си щастлива, скъпа.

Когато си отидох в стаята, телефонът ми най-после иззвъня. Надявах се да е Карл, но беше Миранда.

— Е, мисля, че мястото на нашия малък приятел Пол е в аквариума — рече тя. — Какъв октопод! Когато си казвахме довиждане му позволих една лека целувка и изведнъж ръцете му плъзнаха навсякъде по тялото ми. Карл такъв ли е, Силви?

— Ами, не. Не, изобщо не е такъв — отвърнах аз. — Та хареса ли ти Пол, Миранда?

— Ммм. Ами, става. Може да се каже. Но бих предпочела Карл.

— Е, той е зает — казах аз.

— Знам, знам.

— Недей да звучиш толкова разочаровано! Миранда, наистина ли смяташ, че това ходене до Ботаническата градина ще се получи добре? В смисъл, не е ли по-добре пак да отидем на боулинг? Или да излезем на по пица? Просто имам чувството, че ще е доста странно, особено след като Пол ще е с нас.

— О, на Пол ще му хареса. Ще използва всяка възможност да се натиска с мен зад палмите — отвърна, кискайки се, Миранда. — Какво пък. Може да е забавно.

Като че ли по никакъв начин нямаше да мога да я разубедя. Кралската ботаническа градина беше нашето място, моето и на Карл. Джулс ни беше откарала там и си бяхме направили пикник под върбите, а след това бяхме обиколили всички оранжерии. Двамата с Карл се изкатерихме по тръстиковите стълби чак до балкона под покрива. Гледахме отгоре палмите, а наоколо хвъркаха папагалчета и ние се чувствахме така, сякаш наистина бяхме в джунглата. Бяхме вкарали една оранжерия в Стъкления свят, гигантски кристален дворец, в който летяха албатроси и хвърляха сенки с големите си бели криле, а в изкуствената топлина цъфтяха огромни червени рози, бели лилии и розови орхидеи, докато отвън се сипеха бели снежинки.

Защо не бях узнала аз за тази специална изложба? Защо Миранда трябваше да се тика навсякъде и да поема контрола над всичко? Зачудих се дали не ми е писнало от нея. Но когато в събота тя ми се обади и попита дали искам да ида у тях, аз се почувствах поласкана.

— Идвай веднага! Умирам от скука — рече тя. — Доведи и Карл.

— Не мога. Той гледа как Момчето със златните обувки играе футбол — отвърнах аз.

Миранда се изкиска.

— Става, стига на мен да не ми се налага да ходя да го гледам. Футболът е най-досадната игра на планетата. Добре тогава, Силви, ти ела. Не се бави много, става ли?

— Добре, идвам — отвърнах аз, макар да не бях сигурна как ще стигна дотам.

Мама беше излязла, за да заведе госпожица Майлс на посещение при майка й в дома за стари хора в Уъртинг. Госпожица Майлс ми се струваше безумно стара. Не можех да си представя, че има някаква още по-стара, по-набръчкана нейна версия, която седи в някое кресло някъде. Реших, че никога няма да стана чак толкова стара.

Зачудих се дали да не отскоча до съседната къща и да попитам Джулс дали няма да ме закара до Миранда. Щеше да е много нахално, но тя ми беше почти като леля. Набързо облякох най-хубавите си дънки и тениска, и си сложих бродираното елече, което мама беше носила още преди да се родя. Надявах се така да изглеждам по-стилно. Подозирах, че по-скоро изглеждах като облечена в старите дрехи на мама, но нямах време да опитвам нещо друго.

Грабнах ключовете си и изтичах до съседната врата. Накрая отвори Джейк с рошава коса, облякъл пуловер върху пижамата си.

— Здрасти, Джейк — казах му аз. — Не съм те събудила, нали? Вече е два следобед!

— Беше тежка нощ — отвърна той, прозявайки се, и се почеса по главата. — Репетирахме, работехме по новата ми песен.

Джейк свири на соло китара в една училищна група. Но говори така, сякаш е част от някаква мегабанда, която свири пред милиони.

— Добре ли мина? — попитах учтиво аз, сякаш ме интересуваше.

— Да, всъщност мина добре. — Той млъкна и изкара едно соло на въздушна китара. — Но трябва да опитаме пред публика. Всъщност защо не дойдеш, Силви. Доведи и някои приятели.

— Като… Миранда? — попитах аз, догаждайки се за играта му.

— Да, който и да е — отвърна той.

— Ами, може би. Виж какво, Джейк, майка ти вкъщи ли е?

— Мама? Не, мисля, че отиде в града на някаква изложба. Заедно с татко. А Момчето чудо гледа футбол.

— Знам. Уф. Надявах се да я помоля да ме откара до Миранда.

— Аз бих те откарал. Ако можех да шофирам. Но ако искаш, мога да те повозя върху рамката на колелото ми.

— О, ха-ха.

— Сериозно говоря. Ти си просто едно фъстъче.

Потрепнах, чувайки прякора си.

— Предполагам, че ще се наложи да отида пеша — отвърнах аз и му махнах за довиждане.

Пътят до къщата на Миранда беше много дълъг — прекосяваше се целият град. Бях си обула ботите с токчета. Когато стигнах края на пътя, осъзнах грешката си, но не ми се искаше да губя повече време, за да се връщам и да се преобувам. Продължих, клатушкайки се напред, след което се затичах за автобуса. Голяма грешка. Бях забравила да си взема пари, така че се наложи да сляза и да продължа пеша. Реших да мина напряко по задните улички, но малко се поизгубих. Когато най-накрая позвъних на вратата на бялата къща, вече беше почти три и половина.

Никой не ми отвори. Зачудих се дали Миранда не е отишла някъде без мен. Позвъних отново и отново, и отново, после се обърнах и накуцвайки, се отдалечих от вратата.

Чух я да се отваря зад гърба ми.

— Мили боже, наистина не си се разбързала — каза Миранда. Беше облечена в черно, но изглеждаше като посипана с бял прах.

— Това дрога ли е? — попитах, докосвайки го с пръст.

— Хей, само влошаваш нещата — отвърна раздразнено Миранда, отблъсквайки ръката ми настрани. — Защо се забави толкова?

— Съжалявам. Малко се поизгубих. Твърде късно го осъзнах — започнах аз, но тя не ме слушаше.

— Влизай, тогава. В кухнята сме и готвим. Доста имаш да наваксваш.

След като не бях успяла да се материализирам за десет минути, тя беше повикала Алис. Беше й направила смути в специалния блендер на майка й, което внезапно ги беше вдъхновило да опекат сладки. Досега никога не бяха правили, но това не ги беше спряло. Бяха разпрострели по масата брашно, яйца, захар и мармалад, а из цялата кухня бяха пръснали купи, чаши и лъжици.

Алис равнодушно разбиваше някаква лепкава смес в една купа, вдигнала косата си на кок. Лицето й беше бяло като брашното. Тя ми се усмихна вяло. Личеше си, че предпочиташе да остане сама с Миранда. Двете продължиха да си правят сладките, бъбреха си, от време на време ме караха да им дам повече брашно или мляко, сякаш бях малката им домашна помощница. Почти бях решила да поема към дългия път към дома.

Миранда ме пръсна с малко брашно.

— Не се цупи, Силви. Мисля, че имаш достатъчно време да направиш един сладкиш, ако ти дойде вдъхновението. Но като че ли днес изобщо не си в настроение.

— Буквално тичах дотук, Миранда — отвърнах аз, первайки я леко по гърба.

— Е, само някой луд би извървял пеша целия този път. Защо не каза на някой да те докара? — попита Миранда, като отново ме пръсна с брашно.

— Опитах, но мама беше излязла, Карл също. Виж какво, престани, не искам цялата да стана в брашно.

— Защо, за бога, не си взе такси?

Едва не й стоварих пакета с брашно върху главата.

— Защото нямам пари, тъй като не съм разглезено богато момиче като теб!

— За бога, вие двете, не се карайте — каза Алис. — И стига сте си играли с брашното. Трябва ми. Вижте, яйцата ми придобиха много странен вид. Смятате ли, че са се развалили?

— Вкиснали са се от съчувствие към Силви — каза Миранда. Внезапно тя протегна набрашнените си ръце и силно ме прегърна. — Хей, съжалявам, съжалявам! Чуваш ли? Сега грабвай една купа и започвай да разбиваш, Силви. Знаеш ли как се прави кекс?

— Разбира се — отвърнах аз, макар досега да бях правила само малки курабийки „Барби“ от готова смес. Но Карл беше великолепен готвач. Започна още когато бяхме седемгодишни с готварската книга на Мечо Пух, и направи наистина вкусна торта от готова смес. След това се влюби в Найджела^[1] и нейната шоколадена торта, после си хареса Джейн Ашър и всеки път, когато някой от нас имаше рожден ден, правеше някоя от нейните торти. Не ми позволяваше да му помагам, удряше ме през пръстите с дървената си лъжица, но аз винаги облизвах купата и ако му се примолех силно, ми позволяваше да приготвя шприца за украсата.

Запретнах ръкави и започнах да отмервам продуктите и да ги смесвам. Когато Миранда и Алис приключиха суетнята с твърде много яйца, брашно и толкова много мляко, че кексът им направо ставаше за пиене, аз вече ги бях настигнала. Миранда намери три различни форми за кекс. Аз бързо грабнах най-добрата — отчаяно копнеех моят кекс да се получи най-добре.

— Значи майка ти прави много торти, така ли? — попитах аз, впечатлена от богатия асортимент от форми.

— Моята майка? — рече Миранда и отметна назад дългата си коса, оставяйки странна бяла линия върху нея. — Сигурно се шегуваш. Нея толкова я е страх да не напълнее, че дори рядко влиза в кухнята. Ако долови миризмата на кексчетата ни, ще трябва веднага да изтърка носа си.

Реших, че Миранда се шегува, но когато отидох да търся тоалетната, се сблъсках с невероятно слаба жена, която си скубеше веждите пред едно венецианско огледало. Тя повдигна едната си съвършена извивка към мен.

— О, съжалявам — заекнах аз.

Отражението й ми се усмихна.

— Няма нищо, скъпа. Ти коя беше?

Тя ми говореше бавно и мило, сякаш бях шестгодишна.

— Аз съм Силви, приятелка на Миранда — отвърнах аз.

— О! Разбира се — рече тя. След това внимателно подуши. — Каква е тази миризма, Силви?

— Правим торти. Надявам се, че няма проблем. После ще почистим бъркотията — казах притеснено.

— Няма проблем, скъпа. Правите торти! Колко очарователно. — Но тонът й подсказваше точно обратното. Жената изглеждаше така, сякаш живееше само на рукола и минерална вода. Беше красива по един странен, извънземен, елфически начин. Имаше тъмните очи на Миранда, чипото й носле и гъстата, лъскава коса, но скулите и брадичката й изпъкваха. Късата й маркова тениска и тесните дънки й стояха като закачени.

Зачудих се какво ли би било да имам толкова плашещо ефектна майка. Замислих се с любов за мама, с нейната боядисана вкъщи коса и кръглото, сияйно лице. Тя не беше дебела, но с усилие закопчаваше дънките си на корема.

— Срещнах се с майка ти — казах на Миранда, когато се върнах в кухнята.

Тя спря да бърка и обра стените на купата.

— Старата анорексичка Ани?

— Толкова е слаба. Да не би да е на постоянна диета?

— О, да. Плюс ежедневни упражнения с личния треньор по фитнес в шест сутринта и колонхидротерапия веднъж седмично. Тя плаща на някакъв тъпанар да пъха маркуч в нея, представяш ли си!

Представихме си го доста живо и застенахме, и захихикахме.

— И все пак изглежда чудесно — каза Алис. — Бих дала всичко за фигура като нейната.

— Аз не бих — рече Миранда. — Мисля, че си е изгубила ума. А и вече не е модел, така че не може да се извинява с работата си.

— Била е истински модел? — попитах аз.

— Да. Още от четиринайсетгодишна възраст. Нашата възраст. По стените на тоалетната й стая висят големи лъскави плакати. Не е ли жалка? Мисля, че изглежда противно.

— Миранда! — каза Алис.

— Няма проблем. Тя казва, че аз изглеждам противно. Знаете ли какво ми каза онзи ден? Поръчах си пица по телефона и тя ме хвана да се тъпча. После ми изнесе цяла лекция и накрая завърши: „Ако само внимаваше какво ядеш, щеше да изглеждаш прекрасно, Миранда. Ако намалиш теглото си, би могла да станеш модел“. Като че ли съм се засилила да ставам някаква си безмозъчна закачалка за дрехи!

— А каква искаш да станеш, Миранда? — попитах аз, докато обирах с пръст стените на купата.

— Предпочитам да стана журналист — отвърна ми тя. — Мога да пиша, напориста съм, умея да карам хората да правят разни неща. Да, от мен ще излезе страхотен журналист.

— Аз предпочитам да бъда модел — каза Алис и зае манекенска поза. — Или актриса, а може би и певица. Хей, Миранда, помниш ли, когато в основното училище изпълнихме онова парче на „Чики гърлс“ и шокирахме учителите?

— Това е моята специалност, да шокирам учители — рече Миранда. — Но напоследък в „Милстед“ много съм се отпуснала. Добре, Силви, можеш да ми помогнеш да реша. Да влезем ли в режим „Чики гърлс“?

— Ти никога не си излизала от него — отвърнах аз, оставяйки купата на масата. — Защо кексовете са по-вкусни сурови, отколкото печени? Ще ми се да си бях оставила повече в купата.

— Мисля, че твоят кекс ще стане най-добър — рече Миранда. — Наистина знаеш какво правиш, нали? Хей, искаш ли да станеш готвачка — от онези прочутите, със свой собствен ресторант?

— Не, искам да бъда писателка. Заедно с Карл.

— О, да. Написали сте заедно онази прочута книга.

— Млъквай — сопнах й се аз. Не исках да говори за това пред Алис.

— Не ми казвай да млъквам, Дребно — Вредно — каза Миранда, но смени темата. — Хайде, кексчета, гладна съм! — извика тя, почуквайки с пръст по вратичката на фурната. — Да погледнем ли дали са готови?

— Не, минали са само десетина минути. Ако пуснеш студен въздух вътре, няма да бухнат — казах аз. — Трябва да решим с какво да ги украсим. — Започнах да проверявам шкафовете и чекмеджетата. — О, страхотно, майка ти има шприц! Защо си е накупила всички тези неща, след като не обича да готви?

— Опитва се да накара домашните помощнички да готвят. А една година дори имахме истински готвач. Мисля, че тогава се оборудвахме с всички необходими прибори. Тя правеше най-различни сладки неща — чийзкейкове, бананови хлебчета, морковени торти, ох, вкуснотия — но после Ани започна тази откачена макробиотична диета и подлуди готвачката ни с изискванията си за това какво може и какво не може да яде, та жената напусна и това беше краят на тортения ми фестивал.

— Ще трябва да дойдеш у дома. При нас работи една ужасно сладка полякиня и тя прави фантастичен ябълков кейк — много ще ти хареса — обади се Алис.

Беше ми толкова странно да ги слушам как си сравняват прислугата като някакви викториански дами.

— Някога имала ли си домашна помощничка, Силви? — попита Алис.

— Не.

— Но майка ти работи, нали? А кой се грижеше за теб, когато беше малка?

— Имах бавачка, а известно време и майка ми беше нещо като бавачка — грижеше се за едни близнаци и беше тяхна чистачка.

Това не беше съвсем истина. Мама просто почистваше, след като бяхме изцапали с боите ни за рисуване с пръсти, но просто исках да им покажа какъв бе животът ми.

Алис изглеждаше смутена, лицето й пламна, но Миранда избухна в смях.

— Какво му е смешното? — попитах ядосано аз.

— Ти, Силви, печелиш точки наляво и надясно и поставяш нас, горките малки, богати момичета на мястото ни. Добре, печелиш, печелиш! А още не си започнала да ни разказваш за прапрабаба ти, която работила във фабриката за кибрит и получила отравяне с фосфор, и за прапрадядо ти, когото като малък пъхали в комина…

— О, я млъквай — казах аз и я сръчках с лакът, но после също избухнах в смях.

Моят кекс беше определено най-добрият, бледозлатист, лек и бухнал, надигнат над ръба на формата. Този на Алис представляваше клисаво нещастно нещо, а кексът на Миранда се беше сплескал над дъното.

— Някой е седнал върху него! — каза Миранда. — О, само погледни твоя, Силви! Как може да е толкова идеален? Ах, сега ще ни кажеш, че освен чистачка, майка ти е била и готвачка?

— Разбира се — отвърнах аз, докато внимателно поставях идеалния ми сладкиш върху рафта. — Не, всъщност е Карл. Гледах го как готви.

— Днес само се фукаш! — рече Миранда. — Ти и Карл! Не е честно, сега е моят ред да бъда с него. Можем ли да си сменим местата, когато отидем в Ботаническата градина? Ще ти дам Пол Топката. Омръзнаха ми опитите му да печели точки пред мен.

— Не, благодаря. Не го харесвам особено. — Помълчах. — Според теб какво намира Карл в него? Той е толкова… елементарен.

Миранда и Алис се спогледаха.

— Какво?

— Всички момчета са елементарни — отвърна бързо Миранда и натисна с пръст плоския си кекс. — Хей, смятам да нарека този кекс бисквитка, така няма да е чак такъв провал. Да се опитам ли да натъпча парченца шоколад в него? Така ще се получи една гигантска шоколадова курабийка.

— Винаги можеш да му сложиш глазура — казах аз, намирайки цял пакет пудра захар в шкафа. — Ще направя достатъчно глазура за всички ни.

— Супер — възкликна Алис. — Миранда, имаш ли някакви украси, като например онези малки сребърни топчета?

— Може би. Сега ще проверя — отвърна Миранда. — А вместо това можем да използваме и малки бонбонки, нали?

Алис не можа да намери сребърните топчета, затова използва малки розови захарни цветчета, които набоде по ръба на покрития с бяла глазура кекс. Кексът бисквитка на Миранда беше покрит с плътен слой глазура, която бе обсипана с желирани бонбони, кръц-кръц и шоколадови дражета.

Аз реших да си спестя украсата. Намазах кекса толкова гладко, колкото можах, сложих малко синя боя в остатъка от глазурата, изсипах я в шприца и написах отгоре „Честит рожден ден, скъпи Карл“.

— Олеле, защо не мога аз да правя такива неща? — извика Миранда. — Следващия петък ли ще му го дадеш? Тогава можем да кажем, че е и от двете ни. Все пак продуктите са мои.

— Дотогава ще се развали — отвърнах бързо аз. — Не, ще му го дам още утре.