Джаклин Уилсън
Целувката (14)

14

В неделя сутринта мама стана ужасно рано. Взе си вана и си изми косата, след което дойде и ме събуди.

— Помагай, Силви. Косата ми стърчи на всички страни. Не мога да я наглася както трябва. Моля те, миличка, събуди се и ми я оправи.

— Мамо, ти отиваш да плуваш. Косата ти ще се намокри в басейна. Няма значение как ще изглежда сега — отвърнах аз, увивайки се в завивката.

— Джери ще я види преди да вляза в басейна — каза мама. — Хайде, Сил, моля те, помогни ми. И виж дали тази пола ми стои добре? — Тя подръпна притеснено воланите на циганската си пола. — Нали не изглеждам твърде младежки?

— Не, не, добре си изглеждаш — отвърнах аз, надигайки се в леглото. — Е, може би малко си прекалено нагласена за едно ходене до басейна.

— Твърде нагласена? О, боже. Може би изглеждам така, сякаш се каня да… какво танцуваха циганите? Фанданго? — Тя вдигна ръце над главата си, затропа с крака и изстена, когато зърна отражението си в огледалото. — Тогава какво да облека, Силви?

— Ежедневните си дрехи.

— Аз нямам ежедневни дрехи. Имам официални облекла, офис костюми и много опърпани, предназначени за домашна работа дрехи. Не мога да ги облека — Джери само ще ме погледне и ще избяга.

— Мислех, че не може да тича.

— Престани, Силви!

— Да. Съжалявам. Не исках да… Просто ми е много странно, че ти отиваш на среща.

— Щом на теб ти е странно, представи си какво ми е на мен. Луда работа, нали? Може би трябва да му се обадя и да отменя всичко.

— Не, не, отиваш, мамо, и ще си прекараш страхотно и този Джери ще се държи много мило и ако дойдеш при мен сега, ще ти направя много хубава прическа. Как искаш да ти я наглася? — казах аз, коленичих на леглото си, прибрах косата й зад ушите, нагласяйки я по един или друг начин.

— Както и да е. — Но когато ме видя да заплитам един кичур, тя рязко дръпна главата си настрани. — Както и да е, само не на малки плитки! Не искам да приличам на ученичка на средна възраст.

— Все още не си на средна възраст, мамо. Ти си млада.

— Но вече съм натрупала доста тлъстинки на талията — каза мама, потупвайки се тъжно по корема.

Спомних си за слабата като клечка майка на Миранда.

— Много си си добре — казах аз. — Не ти трябва да изглеждаш твърде слаба. Хей, мамо, защо не си облечеш дънките и онзи твоя черен пуловер?

— Той вече е нашият черен пуловер. И всичките ми дънки са разръфани отдолу.

— Така е супер модно сега.

— Може би за тринайсетгодишните. Не забравяй, че ще обядваме в елегантен ресторант.

— Добре, добре, остани си с циганската пола. Знаеш ли какво, донеси ми машата — ще ти направя косата на вълни и ще сложим роза зад едното ти ухо!

Не стигнахме чак до розата, но аз накъдрих косата на мама така, че да направи добро първо впечатление — нищо че пет минути по-късно щеше да намокри къдриците.

Тя тръгна със смела усмивка на уста, като отмяташе къдриците и шумолеше с полата си, но когато се обърна, за да ми махне при вратата, на лицето й се изписа същото ужасено изражение, като на „Писъка“ на Мунк.

— Спокойно, мамо, страхотно ще си изкараш — казах аз и окуражително вдигнах палец.

Гледах помръдващата й над живия плет глава, докато се отдалечаваше. Ужасно се надявах срещата й да мине добре, макар да не бях съвсем сигурна за този Джери.

Чудех се какво ли ще си помисли баща ми, ако разбере, че мама отново е тръгнала по срещи.

Преди се надявах, че някой ден ще се върне — не като истинския ми баща, който лъжеше и мамеше, и ни отделяше съвсем малко време. Исках да се превърне в нов любящ, грижовен татко, който не се кара с мама, прибира се навреме вкъщи, шегува се и се смее заедно с нас и ни води на разходки. Исках баща, който ще се държи с мен така, сякаш съм някой наистина специален човек. Научих, че бащата на Люси я нарича своя вълшебна принцеса. За него пълничката Люси имаше златисти кичури, прозрачни крилца и блестяща корона. Тогава направо ми се доплака и почти ми се прииска да си сменим местата с нея.

Когато си мислех за нея, все още се чувствах виновна. Не, днес няма да мисля за нея. Нямаше да мисля дори за Миранда. Исках да се съсредоточа върху Карл.

Зачудих се дали вече се е събудил. Проснах се отново в леглото, представяйки си Карл, който лежеше в своето само зад две стени. Когато бяхме малки, заставахме на прозорците веднага, след като се събудехме и си подвиквахме. Като пораснахме, държахме до леглата си консервени кутии и почуквахме по тях в сложен код. Никога не говорехме необичайни неща — само обикновените Здрасти, събуди ли се? Сънувах странен сън. Написа ли си домашните? Мням, мисля, че мама прави палачинки — но тайното ни общуване беше страхотно, въпреки че ръцете започваха да ни болят от ударите по глупавите тенекии.

Сега и двамата имахме мобилни телефони, но като че ли напоследък не си звъняхме толкова често. Посегнах към телефона си, който се намираше в училищната ми чанта, опряна до леглото. Зачудих се дали да не се обадя на Карл още сега, но ако го събудех, можеше да се разсърди. Исках днешният ден да е идеален.

Опитах с кратичък есемес: Буден ли си? Зачаках, стиснала телефона в ръка, надявайки се да чуя познатото звънване. Телефонът мълчеше. Въздъхнах и легнах по корем. Опитах се да се разсея с мислите върху нова Хроника за Стъкления свят, но този път ми беше много трудно да се съсредоточа върху крал Карло и кралица Силвиана. Тъпият Свирач не спираше да се появява навсякъде, където отидеха, дори в личните им покои, кривеше се като шут и очароваше краля. Зарових главата си във възглавницата, опитвайки се да се отърва от дразнещия му образ. Не исках, не исках, не исках да мисля за него.

Може би следващият петък Пол ще се залепи за Миранда и двамата с Карл ще можем заедно да разгледаме изложбата на Чихули. Мечтаех си за нова Ледена епоха в Стъкления свят, за жестока студена зима, в която всички премръзват до смърт и се вледеняват в бели статуи — всички, с изключение на крал Карло и кралица Силвиана, облечени в дебелите им самурени палта. Не, принцеса Мирандарет е избягала, плъзгайки се с кънки по заледеното море до топлите земи на Сангрия, но Свирачът Пол се натъкнал на една снежна пряспа и повече никой не го видял, никога, никога, никога.

Отидох да си взема душ с надеждата, че мама не е изхабила всичката топла вода. Погледнах надолу към тялото си и въздъхнах. Изглеждах толкова малка. Мама не спираше да ме успокоява, да ми казва, че просто ще се развия по-късно. Каза ми, че всеки момент ще започна да придобивам женствена фигура. Всеки час, седмица, месец, година? Ами ако никога не се развия? Ами ако завинаги си остана с това слабо тяло на десетгодишно момиче? Що за изрод ще се окажа най-накрая? Представете си една петдесетгодишна жена с детски дрехи, която пътува с намаление в автобусите и не я пускат в кината и кръчмите. Ясно защо Карл не ме приемаше на сериозно.

Взрях се в гърдите си.

— Защо не вземете да пораснете! — изсъсках аз, докато се натърквах със сапун.

Измих си косата с шампоан, а след това започнах да експериментирам с машата за къдрене, но при мен не се получи. Заприличах в главата на Трейси Бийкър. Изглеждах още по-малка. Измих си косата отново и я оставих да си изсъхне сама, докато не придоби нормалния си вид, права, малко под раменете ми. Обух си дънките и отново приватизирах черния пуловер на мама, защото исках да изглеждам добре, но без да си личи, че съм полагала големи усилия. Та аз отивах у съседите, за да видя най-добрия си приятел, за бога!

Зачудих се дали Карл вече се е събудил. Погледнах в телефона. Написах СЪБУДИ ЛИ СЕ ВЕЧЕ, СЪНЧО? И зачаках. После телефонът завибрира и ме накара да подскоча, макар да го държах в ръка. Съобщението гласеше: ВЕЧЕ СЕ ОКОКОРИХ!

Подскочих във въздуха и започнах да размахвам въодушевено ръце. Натъпках моливи, химикалки и листи в училищната си чанта, след което се спрях, поглеждайки към подаръка на Карл. Бях увила чашата за шампанско в плик с въздушни мехурчета, а след това я бях опаковала в тъмносиня опаковъчна хартия на малки сребърни звезди. Бях купила специална сребърна лента, с която да я завържа. Не исках да давам чашата на Карл пред Миранда и Пол, за да не коментират. Реших да му я подаря сега. Увих пакета със старото ми вълнено одеялце за по-добра защита и внимателно го пъхнах в чантата.

Госпожица Майлс беше в кухнята, ядеше мюсли и четеше книга — опърпано издание на „Големите надежди“. Тя беше луда по Дикенс, четеше го непрекъснато. Винаги го цитираше, макар двете с мама да разбирахме това едва след като наклонеше главата си настрани и изричаше: „Както обича да казва великият мъж“.

— Здрасти, Силви. Мама излезе ли вече? — попита ме тя.

— Рано-рано — отвърнах аз.

— Дано си прекара добре — каза госпожица Майлс. — Тя заслужава малко веселие в живота си.

Усмихнах й се, чудейки се дали самата тя е имала малко веселие в живота си.

— Имала ли сте някога приятел, госпожице Майлс? — попитах я аз.

Тя мълчеше, разбърквайки с лъжица закуската си. Очите й изглеждаха замъглени зад дебелите стъкла на очилата. Почувствах се гадно, че съм я попитала това. Горката госпожица Майлс сигурно никога не бе успяла да си намери мъж.

Но тя ме изненада. Лека руменина плъзна по скулите й.

— Имала съм своите моменти — отвърна тя. — Особено един мъж… — Тя въздъхна.

— Не се ли получи?

— Може би вината беше моя — рече тя. — Може би трябваше да съм по-смела. Възползвай се от всяка възможност, Силви, защото иначе животът ти просто ще си изтече, без да го изживееш както трябва.

Кимнах учтиво, хрупайки корнфлейкс направо от пакета. След това хвърлих един бърз поглед в кутията с тортата.

— Сладкиш ли си правила? — попита госпожица Майлс.

— У приятелката ми Миранда.

— Може ли да хвърля едно око? — Тя издължи врата си нагоре като някой сурикат. — Охо! Много професионално. Какъв късметлия е Карл! Знаеш ли какво, ако моята стара майчица доживее до сто години, ще те помоля да й направиш торта.

— Мислите ли, че ще успее?

Госпожица Майлс сви рамене.

— Вероятно. Тя е един упорит стар прилеп. Мисля, че е решила да живее вечно. Лош късмет.

Примигнах. Мислех, че госпожица Майлс е ужасно привързана към майка си.

— Не харесвате ли майка си?

— Не особено. И тя не ме харесва, но има само мен да й осигурявам нови нощници, да я пудря с талк и да й нося кутийки с шоколадови бонбони. Майка ти е такова ангелче, че се съгласи да ме приеме. Чудесно е, че сте такива приятелки.

Усмихнах се и смутено напъхах нова шепа корнфлейкс в устата си.

— Защо не си ги направиш с мляко както трябва, скъпа? — попита госпожица Майлс.

— Ами малко бързам. Отивам у съседите — отвърнах аз. Гадно ми стана, че го изтърсих така направо и че щях да я оставя съвсем сама цял ден. — Карл ще ме чака — казах й.

— Ех, мила Силви, колко весело ще бъде — каза госпожица Майлс. — Както обича да казва великият мъж.

— Да. Хм. Хубаво — отвърнах аз, грабвайки чантата и кутията с тортата.

Нямах свободна ръка, с която да почукам по вратата на Карл. Потропах с лакътя на ръката, с която държах кутията, и вратата почти веднага се отвори. На прага застана Джейк, облечен в стара, опърпана черна тениска и черни дънки. Кестенявата му коса също имаше необяснимо черен цвят. Дори ръцете му бяха лилаво-черни.

— Не ме гледай така, Силви — рече той. — Знам, че изглежда странно. Реших да си боядисам косата черна, за да изглеждам по̀ готик, заради групата, но не се сетих, че трябва да си сложа ръкавици.

— Е, ами черните ръце са ултра готик. Трябва да си лакираш и ноктите в черно — пошегувах се аз.

— Мислиш ли, че ще изглежда яко? — попита сериозно Джейк.

Повдигнах вежди и се промъкнах покрай него.

— Надявам се, че Карл не си е боядисал косата.

— Като че ли изобщо ще се навие — отвърна ми той. — Той си е все още момчето със златните къдри. Какво носиш там — торта ли? Я да видим!

— Не е за теб — казах аз, но той така или иначе махна капака.

— Ох, вкусно! Сама ли я направи? Какъв късметлия е Карл!

— Той прави по-добри торти от мен.

— Би могъл — каза Джейк и протегна черните си пръсти, за да си отчупи парче от глазурата.

— Недей! — извиках аз, опитвайки се да отдръпна кутията по-далеч от него.

— Няма проблем, само се шегувах. Ще направиш ли торта и за мен за рождения ми ден?

— Черна, с черна глазура и украса от малки черни прилепчета?

— Яко!

— Карл в стаята си ли е, или в Стъклената хижа?

— В кухнята. Джулс прави палачинки. Хайде, идвай. Има много, така че и ти можеш да хапнеш.

— Вече ядох — отвърнах аз, но когато подуших сладката яйчено-лимонено-маслена миризма в кухнята, реших, че е време за втора закуска. Джулс стоеше до печката, косата й беше прибрана на кок, и носеше лилавата си работна риза, кърпени дънки и аленочервени еспадрили. Изпрати ми една въздушна целувка и сипа нова доза тесто в тигана.

— Палачинка, Силви?

— Да, моля! — отвърнах аз и се плъзнах на пейката до Карл.

Той носеше дънките си, мека синя риза с навити до лактите ръкави и старата си мънистена огърлица, която му бях подарила преди години.

Ухили ми се.

— Виждаш ли, наистина съм буден — каза той. — Какво толкова носиш?

— Направих ти нещо у Миранда. За рождения ти ден. — Подадох му кутията.

— Не трябва ли да почакам?

— Не, сигурно няма да издържи. Особено след като Джейк го видя. Хайде, отвори я.

Той махна капака на кутията.

— Хей! Страхотна е!

— Може ли да видя? — попита Джулс, надничайки над тигана. — Торта за рожден ден! Много добре, Силви. Сега няма да се налага и аз да правя. Ще си я хапнем ли за следобедна закуска? — Тя подметна майсторски палачинката във въздуха.

— Аз може да опитам едно мъничко парче още сега — рече Карл.

— Прасе! Вече омаха цели две големи палачинки — извика Джулс.

— Добре, да ги направим три и ще си запазя тортата.

— Палачинката след Силви е моя — каза Джейк. — Спазвай си реда в йерархията, хлапе.

— Я млъквайте — извика Мик от дневната. Той се беше опънал на дивана и четеше „Обзървър“. — И двамата сте хлапета в сравнение с мен, алфа мъжа. Следващата палачинка е моя, нали, жено?

Карл завъртя очи.

— Какво има в чантата? — попита той, потупвайки я нежно.

— Разни неща.

— Неща, увити в специална хартия със сребърна панделка? — попита Карл, докато проучваше.

— Отвори я едва когато останем насаме — прошепнах му аз.

Понякога Мик се подиграваше на страстта на Карл по стъклото. Той знаеше, че Карл винаги предпочита пари за рождения си ден, които да похарчи за колекцията си, но никога не му даваше. Харчеше цяло състояние за разни джаджи или спортна екипировка, която Карл почти никога не използваше.

Карл се усмихна.

— Тявс-нел-кътс — прошепна той.

Това беше нашата тайна дума, Стъклен свят произнесено на обратно, което означаваше да, добре, чудничко, готово, такива неща.

Радвах се да видя Карл в толкова добро настроение. Хапнахме палачинки, смяхме се, разговаряхме и се заяждахме. Точно както винаги. Аз бях най-добрият приятел на Карл и член на семейството. Дори не почувствах вина заради това, че съм оставила мама сама, защото тя преживяваше своето собствено приключение.

След като изядох две палачинки, а Карл още една, поехме към Стъклената хижа, но Джейк се помъкна с нас, като не спираше да говори за скучната си група и искаше да ни изсвири новата песен, която беше написал. Пееше сравнително добре — всъщност винаги бе имал добър глас, макар че според мен гласът на Карл беше по-добър, толкова чист и верен, че ми се приплакваше. От горкия Джейк ме напушваше на смях. Лицето му придоби нелепо сантиментално изражение и той отметна черната си коса от очите. Изговаряше отчетливо всяка дума, за да можем да оценим текста на песента, кривеше устни и се зъбеше. Трябваше да се ухапя от вътрешната стана на бузата, за да не избухна в смях.

— Какво мислиш, Силви? — попита Джейк, когато най-после свърши.

— Да, Джейк, страхотна е, наистина — отвърнах аз и бързо изскочих от стаята в градината.

— Какъв глупак — каза Карл. — С тази черна коса, въртящи се очи и много зъби прилича на някой дивак.

— О, Карл, да, точно така, но не трябва да си толкова гаден.

— Защо? Той винаги се държи гадно с мен.

— Да, но Джейк е толкова жалък. Не спира да ми се фука, опитва се да ми направи впечатление, а е очевидно, че само си губи времето.

— Нима? — попита Карл.

— Ама разбира се. Разбирам, че си пада по Миранда, с всички момчета е така, но аз съм тази, която може да му уреди среща с нея.

— Според мен си го разбрала съвсем погрешно, Силви — каза Карл, отваряйки вратата на Стъклената хижа.

Огледах се, вдъхвайки великолепната, леко землиста миризма на хижата. Забелязах нещо странно. Стъклената колекция не беше идеално подредена. Стъкленото момче гледаше към стената, обърнало гръб към нас. Преспапиетата бяха събрани на купчина, вазите бяха наредени неравномерно, а един от мъничките стъклени коне куцукаше на три крака.

— О, Карл — казах аз, — кракът на кончето е счупен!

— Знам. Жалко. Но пък нали знаеш колко са крехки — отвърна ми Карл.

— Но как се е случило? Кой е дошъл и е разместил всичко?

— Ами… — Карл внезапно сграбчи от ъгъла метличката от пера за почистване на прах. — Аз бях, госпожице Силви. Аз съм Джейн Обикновената, глупавата слугиня, и аз, ъъъ, почиствах праха и просто така се случи, че съборих стъкленото конче с моята метличка, и то се катурна и си счупи малкото копитце…

— Млъквай, Карл. Не си бил ти. Когато чистиш праха, внимаваш много.

— Да, добре, все тая — рече Карл, гъделичкайки ме по врата с метличката. — Покажи ми подаръка ми за рождения ден!

— След минутка. Виж какво, Карл, явно някой е идвал тук и е размествал нещата. Едва ли е Джулс, нали? Може би е най-добре да я попитаме, защото ако не е тя, значи някой е нахлул незаконно…

— Никой не е нахлувал, глупаче. Пол беше тук — каза Карл.

— Пол? — примигнах изненадано.

— Да, дойде за малко след мача вчера.

— И ти го пусна в Стъклената хижа?

— Да. Не се дръж така, сякаш е станало кой знае какво. Идеята не беше моя — той поиска да я види, беше заинтригуван — отвърна Карл, настанявайки се на дивана.

— Толкова заинтригуван, че е разместил всичко и е счупил крака на коня?

— Не го направи нарочно. Просто си е малко непохватен. Беше ужасен. Каза, че ще ми купи друг.

— А ти… — Преглътнах. — Показа ли му книгата за Стъкления свят?

— Не! — отсече той. — Разбира се, че не. Тя си е наша.

Отдъхнах си.

— Освен това не искам да си мисли, че съм напълно откачен — продължи Карл.

Дръпнах възглавницата под главата му и го цапардосах с нея. Той ме цапардоса в отговор и двамата започнахме да се бием на шега, и изведнъж всичко отново стана постарому. Не ми харесваше, че Пол се е разпореждал в нашето местенце, бутал е разни неща, събарял ги е и ги е чупил, но поне не беше прегазил Стъкления свят.

— Сега вече може ли да си получа подаръка, моля? — попита Карл.

Подадох му го с претенциозен жест. Нямаше нужда да му казвам да внимава. Той деликатно развърза панделката, разви опаковъчната хартия, махна найлона с въздушните мехурчета.

Зачаках с разтуптяно сърце. Знаех, че Карл ще постъпи тактично и ще каже, че харесва всичко, което бях решила да му подаря, но освен това го познавах твърде добре и той нямаше да успее да ме заблуди. Беше твърде рисковано да му купувам стъклени неща, когато знаех твърде малко за тях. Но направо се влюбих в чашата за шампанско и бях почти сигурна, че е викторианска, но може би беше просто репродукция, може би беше просто някакъв боклук и Карл тайно щеше да я намрази.

— О! — възкликна той, щом я видя. — О, Силви, прекрасна е!

— Наистина ли?

— Абсолютна красота. — Той нежно прокара пръст по лозниците покрай ръба. — Къде я намери?

— Видях я в един антиквариат до зъболекаря ми. Нямах достатъчно пари в себе си, но се върнах да я взема.

— Колко плати за нея?

— Не трябва да питаш такива неща! Десет лири. Скъпо ли е?

— Абсолютно изгодна покупка. О, Силви, ти си най-добрата приятелка на света. — Той вдигна чашата към мен в тост и се престори, че отпива от нея. Вдъхна дълбоко, сякаш се наслаждаваше на аромата на шампанското, след което тържествено ми подаде чашата.

Аз се наведох и също отпих. Така си играехме като малки, разтопявахме ледени близалки и се преструвахме, че са вино. Беше толкова истинско, че почти можех да усетя как шампанското ме щипе по носа, да почувствам деликатната пяна с устните си.

Погледнах към Карл. Той отвърна на погледа ми. Лицето му беше спокойно и нежно, очите му замечтани. Той леко се наведе напред. Трябваше да помръдне още малко, да наклони главата си настрани и ние щяхме да се целунем. Аз също се наведох напред. Карл примигна и внезапно се изправи.

— Хайде да играем на Стъкления свят — рече бързо той. — Така, в петък е официалният рожден ден на крал Карло, но това си е обществен празник, с цялата му помпозност и церемониалност, затова кралица Силвиана реши да му организира специално неофициално празненство за рождения ден в неделя, предната седмица. Неделя бе денят, в който си почиваха от кралските задължения, денят, когато сваляха стъклените си корони, събуваха стъклените си обувки и се забавляваха. Така че тогава спаха до късно и когато крал Карло се събуди, кралица Силвиана накара домашното си канарче да му изпее „Честит рожден ден“. Донесе му специална закуска, приготвена от самата нея, златисти кроасани във формата на инициалите на негово величество, и бутилка от най-доброто шампанско от избите на Стъкления дворец.

— Но ти си забравила да донесеш чаши, скъпа моя кралице — каза крал Карло.

— Не, не — отвърна кралица Силвиана с усмивка, и му подаде красиво опакован в тъмносиньо пакет, привързан със сребриста панделка. В пакета крал Карло откри най-фината антикварна чаша за шампанско, направена, когато неговият прапрапрадядо е бил още момче. Това беше най-красивият подарък от неговата скъпа кралица. Направи го много щастлив. Той започна да си спомня всичките си минали рождени дни, които бяха прекарвали заедно, още откакто се бяха сгодили като малки. Първият му подарък беше… Хайде, Силви, какъв беше?

— Не знам — промърморих аз. Той ме глезеше, като играеше с мен играта, която обичах най-много на света, но това всъщност беше изтънчена отвличаща маневра.

— Разбира се, че знаеш — каза Карл. — Хайде, започвай да пишеш. За седмия рожден ден на крал Карло неговата малка булка Силвиана му подари…

— Подари му пълен комплект стъклено „Лего“, с ръчно изработени призми с всички цветове на дъгата и той построи от тях великолепен блестящ замък. След това измайстори две малки фигурки от пластилин, едната на момче, едната на момиче, и ги постави върху два малки трона в новопостроения стъклен замък, като символи на непълнолетните новобрачни. Обеща, че двамата ще царуват в Стъкления свят дълго и щастливо.

— А на осмия му рожден ден?

Минахме през кристалните велосипеди, алабастровите миниски, стъкления птичарник с папагалчетата, опитомения снежен леопард с рубинена каишка, двете полярни мечки със сребърни нокти, стъкления фонтан с вода във всички цветове на дъгата, вътрешната градина със сини стъклени цветя и най-накрая кристалната чаша за шампанско. Тя беше част от цял искрящ комплект от стъклени чинии и чаши. Крал Карло и кралица Силвиана отпразнуваха кралския рожден ден, като пиха розово шампанско от чашите и похапваха ягоди със сметана от стъклените чинии.

— Идеално — каза Карл. — Може би мама ще прояви благоволението да ни даде истински ягоди.

— Току-що ядохме палачинки. Освен това нямаме специални стъклени чинии за ягодите.

— О, тинтири-минтири, госпожице фукло. Ще ги заменим с порцеланови и ще използваме въображението си.

Карл хукна да търси Джулс.

Аз останах в Стъклената хижа и започнах да пиша последната хроника. Чух как мобилният телефон на Карл изпиука. Беше паднал на пода от джоба на дънките му, докато се бяхме борили. Натиснах малкото бутонче, за да видя кой му праща есемес. Направих го почти несъзнателно.

КВО??? ТАКА И НЕ ТИ ПРАТИХ СМС ЗА СЪБУЖДАНЕ. ЦЯЛА СУТРИН ДРЕМЯ. НАПИСА ЛИ ДОМАШНОТО ПО МАТЕМАТИКА? МОЖЕ ЛИ ДА ГО ПРЕПИША? ДО ПОСЛЕ. ПОЛ.