Джаклин Уилсън
Целувката (7)

7

Джулс се изненада, когато ни откри точно в единайсет да я чакаме на тротоара, хванати за ръце.

— Надявах се да почукам на вратата и да ме поканят вътре — каза тя. — Как изглежда там?

— Великолепна стъклопис, червена лакирана маса „Ейлийн Грей“ в коридора, китайски порцелан „Кларис Клиф“ в скрина… Щеше ужасно да ти хареса, мамо — отвърна Карл.

— Ами тази Миранда и приятелите й? — попита Джулс.

— Не отговарят на декора — рече Карл.

— Що за хора са? — попита нетърпеливо Джулс.

— О, мамо. Нали знаеш. Разглезени. Глупави. Богати.

— Силви, ти ми кажи — обърна се към мен Джулс.

Постарах се. Описах подробно Миранда, Алис, Радж и Анди. Разказах й без подробности как прекарахме вечерта, като пропуснах да спомена пиенето на бира и уиски и играта на шише.

Трябваше да повторя всичко това още веднъж на моята майка, след като се прибрах у дома. Тя седеше по нощница пред компютъра във всекидневната и отпиваше от чашата с вино, купено от супермаркета. Беше си пуснала една от осемдесетарските си компилации — песни на Блонди, Яз и Ани Ленъкс — всички момичета, на които бе обичала да танцува навремето, когато бе ходила по клубовете.

Приближих се предпазливо до нея, защото понякога просто ей така започва да плаче. Тя ми се усмихна изненадващо весело и ме попита как е минала вечерта ми. Изключи компютъра, но остави музиката, като не спираше да потропва с крак в такт с нея.

— Като че ли си си изкарала страхотно, Сил. Страшно съм доволна — каза тя, стана от стола и ме прегърна.

Може би беше изпила повече от една чаша вино, защото се опря на мен и леко се олюля, а после започна да ме върти около себе си и да танцува с мен. Известно време подскачахме глупаво наоколо, след което подкарахме нашия танц, стъпка напред, после назад, удар на хълбоците, завъртане, и така все по-бързо и по-бързо, докато накрая не ни се зави свят и не се изтъркаляхме със смях на земята. Държахме се точно като сестри. Прииска ми се да й се доверя.

— Ще ми се да съм повече като Миранда — казах аз.

— Много ли е красива?

— Не, всъщност не е, но се държи като красавица.

— Аха — рече мама.

— И много си пада по Карл — додадох аз.

— Опа! Ами Карл? Той какво мисли за нея?

— Ами каза ми, че не я харесва особено. Всъщност обяви, че много го дразни. Нарече я бедното малко богато момиче.

— Тогава няма от какво да се притесняваш, глупаче.

— Ами… — Не можех да кажа на мама, че Карл целуна Миранда, а мен още не е.

— Остави го сега — каза мама. — Ами другите момчета? Някой от тях хареса ли ти?

Зяпнах я.

— Мамо! Знаеш, че искам само Карл!

— Знам, че двамата още от малки сте като сиамски близнаци, но вече пораснахте. Може би е време да започнете да си търсите и други приятели.

— Карл е най-добрият ми приятел и ми е гадже, и двамата ще се оженим — знаеш го, мамо.

— Това беше просто детска игра. Не ти трябва да мислиш за женитба с Карл. Не ти трябва да мислиш за женитба с когото и да било. Докъде ще те доведе бракът? — попита мама, потърквайки пръста си, на който бе носила брачната халка. Но след това ми се усмихна. — Е, моята женитба ми донесе теб и заради това си заслужаваше — каза тя и силно ме прегърна. — Хайде, да си лягаме. Ти можеш да се поизлежаваш в събота, но аз съм затрупана с работа.

Тя ме целуна за лека нощ и ме погледна с подозрение.

— Да не си пила бира?

— Да не си пила вино?

— Аз не съм на тринайсет години, хитрушо.

— Почти на четиринайсет съм.

— Искаш ли купон за рождения си ден?

— Не! Искам просто да се почерпим с Карл.

Скоро беше неговият рожден ден. Вече му бях приготвила подаръка, опакован грижливо и скрит в дъното на гардероба ми. Бях му избрала стара кристална чаша за шампанско, украсена по ръба със зелена лозница. Открих я в един антикварен магазин. Не бях сигурна колко е стара и дали наистина е ценна. Просто ми хареса. Искаше ми се да намеря още една, за да можем двамата с Карл да пием розово шампанско от тях в деня на сватбата ни.

Когато заспах, сънувах Карл, но Миранда също я имаше в съня ми, както и Радж, и Анди, и Алис. Бутилката не спираше да се върти и като че ли аз също се въртях, докато не се омаях напълно. Наоколо беше съвсем тъмно и аз не можех да намеря никого, за когото да се хвана. Не спирах да опипвам за Карл, но не го откривах. Него вече го нямаше. Някак си беше успял да се измъкне от стаята.

Събуди ме телефонът, който не спираше да звъни. Часът беше вече десет. Мама ми беше оставила чаша чай на нощното шкафче, но той беше вече изстинал. Изтичах по пижама по стълбите; надявах се, че не звъни Карл, който иска да отмени срещата ни в Стъкления свят.

Беше просто Люси, която си умираше от любопитство как е минал купона у Миранда.

Разказах й точно какво се беше случило, защото исках да видя как ще реагира. Тя не спираше да издава тихи писъци.

— Тази Миранда! Каква К-Р-А-В-А! — Люси произнесе думата по букви. Това беше най-ужасната й ругатня. — Какво си мисли, да целува Карл! И той наистина ли й позволи?

— Ами това беше просто игра. Не беше нищо сериозно — отвърнах неспокойно аз.

— Стига глупости. Фъстъче, тя се опитва да ти го отнеме. Чак ми се повръща от нея. На твое място нямаше да се занимавам повече с нея.

След като си бях тръгнала така от купона й, бях сигурна, че самата Миранда нямаше да иска повече да се занимава с мен. Реших да не казвам на Люси как бе поискала да стана най-добрата й приятелка. Това щеше да я вбеси още повече. Люси ми предложи да отидем заедно на пазар следобед, но аз отвърнах, че ще прескоча до Карл.

— А, добре — отвърна тя. Миг след това попита: — Може ли и аз да дойда?

Поех си дълбоко дъх.

— Ами мислим да поработим заедно върху книгата.

— И аз мога да поработя. Добра съм по английски, знаеш го. Всъщност смятам като порасна да стана писателка. Написала съм много разкази за моите мечета.

Затворих очи. Знаех точно как щеше да реагира Карл, ако Люси се появеше заедно с мен и предложеше да вкара Били, Боби и Бърни в Стъкления свят.

— Това си е лично наша книга, Люси. На Карл и на мен. Пишем я в колибата на Карл.

От другия край на линията се чу изсумтяването на Люси.

— Нали не е някаква неприлична история? — попита тя.

— Не, не е! — отвърнах отвратено аз.

— И въпреки това ми се струва странно. Каква е тази колиба?

— Мястото, където Карл държи колекцията си от стъкло.

— Да, и това е доста странно — момче да колекционира чаши!

— Не са само чаши, а най-различни неща от стъкло — той има фантастична колекция.

— Тогава ми я покажи, моля те. Покани ме някой следобед и ме разведи из тях.

— Не мога, Люси. Карл не пуска в Стъклената хижа никого, освен мен.

Люси се сбогува; звучеше доста раздразнено. Притеснявах се, че се е обидила, но пък нищо не можех да направя по въпроса.

Останалата част от сутринта прекарах в писане на нови епизоди от Стъкления свят, за да впечатля Карл. Измислих нова героиня, принцеса Мирандарета, която живееше в блестящ бял снежен дворец. Нарисувах я облечена в черно кадифе с бяла кожена шапка и черни ботуши с високи, заострени токчета. За домашни любимци й дадох един бял снежен леопард и черна пума, нарисувах и една голяма черна врана, кацнала на рамото й. До нея нарисувах кралица Силвиана. Тя беше кралица на Стъкления свят и я представих в пурпурната й кралска рокля, короната с рубини и кралските й обувки с цвят на рубин и високи токове, но тя изглеждаше бледа и безсилна в сравнение с принцеса Мирандарета. Леопардът и пумата изглеждаха така, сякаш можеха да изядат двете говорещи сиамски котки на кралица Силвиана за закуска.

Въздъхнах. В средата на страницата, между принцесата и кралицата, нарисувах крал Карло. Не бях оставила много място за него, затова се наложи да нарисувам много слаба, смалена версия на Негово Кралско Величество, и да пропусна обичайната му дълга хермелинова мантия. Нарисувах кристалната му корона, украсена с кръгли червени рубини; нарисувах кралско синия шарф през рамото му; нарисувах рубинените му копчета за ръкавели, които едва се забелязваха под бухналите ръкави; нарисувах стъклените му ботуши; нарисувах любимото лице, големите кафяви очи, малкото носле, меките устни, извити като лъка на Купидон. Те се усмихваха, но очите му не гледаха мен. Бяха обърнати надясно, към нахалната принцеса.

Внезапно грабнах черния си флумастер и започнах да драскам върху нея, съсипвайки рисунката.

За обяд си направих сандвич със сирене. Знаех, че Джулс няма да има нищо против да отида да обядвам у тях, но Карл изрично бе казал, че ще се видим следобед, а не исках да го карам да се чувства притеснен. Опитах се да разгадая неговото разбиране за следобед. Реших, че е имал предвид три часа, но едва успях да изтрая до два.

Влязох през задната врата и тръгнах през градината ни. Тя вече трудно можеше да се нарече градина, приличаше повече на джунгла. Мама отдавна беше престанала да коси тревата, да плеви или да сади разни растения.

— Трябва да си пренаредя приоритетите — каза в своя защита тя.

През лятото в първата година, след като татко ни напусна, бащата на Карл окоси моравата ни няколко пъти, но после спря да го прави, а мама беше твърде горда, за да го моли. Известно време у нас на квартира живяха двама студенти и на няколко пъти се опитаха да косят, но като че ли не можеха да се оправят с косачката и да я карат в права линия. После мама ги хвана да се друсат и побърза да се освободи от тях, за да не изкушат и мен и после всички да се озовем в полицията.

Госпожица Майлс беше засадила тук-там по някоя теменужка, но нямаше сили да окоси моравата. Мама искаше изцяло да се отърве от тревата. Представяше си на нейно място японска градина с гладки сиви камъчета и декоративни зелени храсти.

— Някой ден, когато имам свободно време и пари — каза тя. — Някой ден… когато прасетата разперят розовите си крилца и запърхат наоколо, размахвайки крачета.

Реших, че когато двамата с Карл издадем Хрониките на Стъкления свят и станем богати, ще подаря на мама нейната японска градина. Ще й купя бродирано кимоно, което да носи в нея. Щеше да лежи на малък фотон, да чете хайку и да пие зелен чай…

Прегазвайки копривата, глухарчетата и пореча, стигнах до портичката в дървената ограда в дъното на градината ни. Минах пред нея, озовах се в пъстроцветния свят на градината на семейство Джонсън и тръгнах към Стъклената хижа. Почуках по нашия специален начин на вратата, но никой не ми отговори.

Изчаках една минутка. Можех да се върна в къщата и да потърся Карл. Или можех да вляза в Стъклената хижа и да го изчакам вътре. Карл никога не ми беше забранявал да влизам вътре без него. Не беше необходимо. Това място беше по-интимно и от спалнята му. Влизах само ако ме поканеше.

Знаех, че трябва да почакам. Но ръката ме сърбеше. Протегна се напред като по своя собствена воля. Хвана бравата и отвори вратата.