Джаклин Уилсън
Целувката (3)

3

На пръв поглед тя изглеждаше като обикновена голяма градинска барака. Беше скована от дървени дъски, имаше врата, която се затваряше с мандало, и два малки прозореца. На стъклата им бяха залепени малки ангелчета със златни крилца, които се плъзгаха по рубинен стъклен килим. Докоснах ги леко с ръка и плъзнах пръста си по черните им графитени очертания — това се беше превърнало в наш ритуал още миналата година, когато Карл ги беше купил с парите, дадени му за Коледа.

Почуках на вратата със специалното ни почукване, морзовия код за стъкло. Карл трябваше да ми отговори по същия начин. Зачаках. Стъклената хижа мълчеше.

— Карл? — извиках аз.

Чух въздишка.

— Ти ли си, Карл?

— Не сега, Силви. Пиша си домашното.

— Трябва да поговорим — казах аз, отворих вратата и влязох вътре.

Карл не си пишеше домашното. Дори не си беше извадил учебниците от чантата. Лежеше по гръб на стария кадифен диван, подпъхнал ръце под главата си, и гледаше в полилея.

Това бе истински викториански полилей от шлифован кристал, малък, с дванайсет капчици, от които три бяха счупени. Той дори не светеше. Мик не би позволил на Карл да прокара ток за него, затова единствената светлина в хижата се осигуряваше от една гола крушка, която стърчеше от стената. Карл я беше изрисувал със спирали във всички цветове на дъгата, така че да изглежда поне малко декоративна.

Върху две от стените бяха заковани пет рафтчета, върху които трябваше да бъдат подредени саксии и таблички със семена. Там Карл държеше колекцията си от стъкло в сияйни, подредени по цвят редици: малки стъклени животни на най-горния рафт, после чаши за пиене, после вази, след това пепелници и преспапиета, а накрая най-ценните му притежания. Стъкленото момче стоеше в средата на един специален рафт, спокойно, замечтано, със сресан напред стъклен бретон. То не носеше никакви дрехи, но изобщо не изглеждаше смутено. Погледът му се рееше нейде в далечината, ръцете му бяха отпуснати край тялото, а краката бяха събрани. Може би искаше да види нещо, може би очакваше някого.

Пралелята на Карл Естер го беше нарекла Купидон, но той не беше някакво бебе и нямаше нито малки крилца, нито дори лък и стрела. Карл се беше влюбил в Стъкленото момче при едно от гостуванията си при пралеля Естер, когато беше още на пет. А тя се беше влюбила в сериозния си, ангелоподобен малък племенник, който бе толкова различен от лекомисления си брат. В края на гостуването му Естер му подари своя малък „Купидон“.

Родителите на Карл сметнаха подаръка й за доста странен. Дори Джулс беше сигурна, че Карл ще започне да си играе със Стъкленото момче и ще го потроши. Но той го постави на рафта и просто му се радваше. За шестия си рожден ден поиска да му подарят стъклено животинче. Като порасна, започна да търси по гаражните разпродажби и летните панаири стъклени вази, пепелници и различни орнаменти. Колекцията му стана твърде голяма за малката му стая, затова той тихомълком започна да преоформя градинската барака.

Аз също му помагах и го придружавах при всичките му колекционерски експедиции, но не така и не можах да се запаля. Харесваха ми подрънкващите кристали с проблясъците им във всички цветове на дъгата, но не разбирах защо Карл толкова харесва другите стъклени предмети. Но въпреки това се чувствах щастлива да съм част от стъкления му свят. Знаех всичко за муранското стъкло и планирах някой ден да направим специална екскурзия до Венеция — може би за медения ни месец!

Търсех навсякъде стъклено момиче, но досега не бях успяла да намеря. Вместо това измислих Стъклените хроники. Те започнаха като приказна история за едно момче и едно момиче, които били захвърлени в един зимен свят, където замръзнали и се превърнали в стъкло. Двамата работехме и разширявахме заедно хрониките, докато не създадохме цял стъклен свят със стотици роли. Моите стъклени момче и момиче се превърнаха в Краля и Кралицата на Стъкления свят. Те имаха семейство, приятели и зли врагове. Имаха много слуги, някои верни, други коварни. Притежаваха менажерия от екзотични животни: пингвини и полярни мечки, два вълнисти мамута и цяла конюшня с бели еднорози със стъклени рогове и копита.

Всичките ми се струваха толкова реални, че аз всъщност треперех от студ в топлата малка барака, представяйки си всичко толкова ясно. Напоследък Карл ме караше да стоя на тръни, защото не знаех дали ще играе както трябва. Не знаех какви точно ще са тръните, но всеки път, когато той се шегуваше с мен, аз усещах пробождане в корема, сякаш бях лапнала кукичка като някоя риба.

— Силви, не съм в настроение — каза Карл, без да отваря очи.

Беше се изпънал като мраморна статуя в гробница и не помръдваше. Погледнах красивото му лице, дългите мигли, финия нос и меките му устни. Зачудих се какво ли ще се случи, ако променя традиционната приказка и събудя Карл с целувка.

Изкисках се нервно. Карл отвори едното си око.

— Какво? — попита той. — Бягай навън да си играеш, малко момиче.

— Не ми викай малко момиче. Само два месеца съм по-малка от теб. И не искам да играя. Дойдох да ти предам една покана.

— О, боже — каза Карл и отново затвори окото си. — Моля те, не ме карай да ходя на купона на Люси.

— Не е на Люси, а на Миранда Холбайн.

— Кой? — попита Карл. — Миранда? Не познавам никакви Миранди.

— Нито пък аз, поне не отблизо, но затова пък всички са чували за нея. Казах на Джейк, че ни е поканила на купона си, и той беше адски впечатлен, ти да видиш. Сигурна съм, че съм ти разказвала за нея, Карл. Миранда е невероятна. Тя е момичето, което всички искат да бъдат, но не смеят. Бог знае защо ни покани.

Карл лежеше неподвижен като статуя, но сега и двете му очи бяха отворени.

— Тая част с „ни“ не мога да я схвана — каза той.

— Ами, аз разказвах за теб в тоалетната. Миранда и останалите решиха, че си измислям, но Пати Прайс също беше там и също започна да говори за теб.

— Значи аз съм главната тема на разговорите в тоалетната? — попита Карл.

Стреснах се, че може да му стане гадно. Затова с огромно облекчение чух тихия му смях.

— И какво, стоят си там младите дами от гимназия „Милстед“, всяка затворена в своята кабинка, седнала в цялото си великолепие на чинията, и си подвикват като побъркани гълъби: Карл, Карл, Карл, Карл, Карл, Карл!

Разкисках се. Седнах на ръба на дивана до краката му.

— Свий се малко, Карл. Добре, Красавецо на Милстед. Какво да кажа на Миранда?

— Кога е този неин купон?

— Ами, тази вечер. Реши просто ей така да го организира. — Щракнах с пръсти. — Представяш ли си ние да обявим на нашите майки: „Довечера правим купон. Осигурете храна, питиета, музика и персонал и опразнете терена“. На истинските тийн партита предлага ли се храна? И според теб дали има истински питиета — вино, бира, водка или каквото там се пие?

— Ами довечера ще разберем — каза Карл, надигайки се от дивана.

Вперих поглед в него.

— Всъщност няма да ходим наистина, нали? В смисъл, винаги можем да се отръскаме, че ни е поканила твърде късно.

— Защо да не отидем, след като е толкова страхотна?

— Ами, защото… Ще се чувствам ужасно смутена и глупава.

— И аз ще бъда там, глупаче.

— Освен това нямам нищо подходящо за обличане. Знам, че извън училище всички носят най-невероятни неща. Миранда изглежда поне на осемнайсет. Ще ми се да нямах толкова бебешки вид. — Подръпнах опашките си. — Само ми погледни косата, за бога!

— Ще я срешеш и ще я пуснеш свободна. Така изглежда страхотно — каза окуражаващо Карл.

— Бих могла да облека черната си пола и да я подвия нагоре. Смяташ ли, че така ще изглежда… секси?

— Не и ако се набръчка на кръста. Нали не искаш да си мислят, че си положила огромни усилия, за да се докараш. Най-добре облечи едни дънки и тениска и ще изглеждаш чудесно. — Карл леко ме стисна за ръката. Аз сграбчих пръстите му.

— Бъзикаш ли ме, Карл? Наистина ли отиваме?

— Да, защо не? Всички ни казват, че трябва да пораснем, да общуваме с другите и да ходим на купони, така че защо да не опитаме? Не се притеснявай. Ако се окаже пълна скука или много страшно, просто ще пием по едно и веднага се прибираме.

— Карл… Надявам се да нямаш нищо против, но казах на Миранда, че ти си моят приятел.

— Ами аз съм, нали? — рече той.

Русата му коса пада на челото също като на Стъкленото момче на рафта. Той ми се усмихва, кафявите му очи сияят. Подрънкващите кристали проблясват под светлината на следобедното слънце и хвърлят пъстроцветни отражения из бараката. Чувствам се замаяна от щастие.

Изтичах бързо у дома, за да изпробвам всичките си дрехи и да експериментирам с различни прически за купона. На стълбите засякох госпожица Майлс. Госпожица Майлс е нашата наемателка. Тя е възрастна дама, която никога не би носила пурпурно, както се казва в онова стихотворение. Има няколко бежови плетени костюма и жилетки, и плътни бежови чорапи, които винаги се свличат на глезените й, в стил Нора Бати. Боядисала е косата си в русоляво бежов цвят и слага бежова пудра на сбръчканото си лице. Веднъж седмично на простора увисват бежов сутиен и кюлоти, доказателство, че поддържа гардероба си в пълна цветова координация.

— Днес изглеждаш особено щастлива, Силви — каза ми тя.

— Отивам на парти!

— О, прекрасно! Сигурно ще има много сладолед, желе и торта за рожден ден.

— Ъъъ… да — отвърнах аз, докато я заобикалях. Тя като че ли ме смята за шестгодишна.

— Какъв цвят е роклята ти за партито? — извика госпожица Майлс зад гърба ми.

— Все още нямам такава — отвърнах, докато влизах в малката ми спалня.

Докато татко все още беше тук, мама спеше в стаята на госпожица Майлс. Сега се премести в малката спалня. Аз си останах в детската стая, която не е по-голяма от килер. Имам си огледало, но трябва да стъпя на леглото, за да успея да се огледам цялата.

Не се харесах особено в нито една от дрехите си. Когато мама се върна от работа, все още експериментирах.

— Какво си намислила, Силви? — каза тя, надниквайки през вратата. — Хей, дано не си решила да излизаш така — тази пола е твърде къса.

— Знам. И се набръчква на кръста, точно както каза Карл. И не изглеждам секси, изглеждам глупаво — отвърнах аз и отчаяно я съблякох.

— Не мисля, че искам да изглеждаш секси — каза мама с въздишка.

— Карл каза просто да си облека дънките, но никой не носи дънки на купон. Друга работа щеше да е, ако бяха маркови.

— Не започвай пак. Това е най-доброто от „Теско“ — за какво повече може да мечтае едно момиче? И какъв купон? Не си ми казвала нищо за никакъв купон.

— Защото едва сега ме поканиха. Тази вечер, в къщата на Миранда. Тя е от другия девети клас.

— Що за купон ще е това? И кога ще се прибереш? Капнала съм, Силви. Не ми се иска да стоя будна до късно, за да идвам да те прибирам. Просто имам желание да се изкъпя и след вечеря направо да си лягам.

— Карл също ще идва, така че някой от техните ще ни вземе, няма проблем — отвърнах аз.

— Карл ще ходи? Какъв е този купон? Защо не ми каза по-рано за него?

— Нали ти казах, по-рано не знаех за него. О, мамо, стига се впряга. Виж, ти ми каза, че е време да порасна. Миранда и приятелките й отдавна са пораснали.

— Да, и точно това ме притеснява. Трябва да има златна среда. Този купон — родителите на Миранда ще бъдат там, нали?

— Разбира се.

— И няма да има никакъв алкохол?

— Де тоз късмет! — отвърнах твърдо аз. — Мамо, всичко ще бъде наред. Освен това Карл ще се грижи за мен. Мога да отида, нали? Просто Миранда не е от момичетата, които канят втори път.

— Къде живее тя?

— На Ларк Драйв.

Мама повдигна вежди.

— Значи е някакво превзето момиче — каза тя. — Тези къщи струват цяло състояние. Може би не трябва да ходиш с дънките.

— Ами какво да облека тогава? — попитах аз, застанала на леглото само по сутиен и бикини. Всъщност все още нямах нужда от сутиен, но нямах никакво намерение да съм единственото момиче в класа, което не носи.

— Един бог знае — отвърна мама и се изкиска. — Тиара и вечерна рокля?

— Ха-ха, много смешно.

Имах една рокля за официални случаи, ужасен сукман от кадифе, но той беше вече много стар, а и в него изглеждах петгодишна.

Накрая последвах съвета на Карл и облякох дънките и един черен пуловер на мама с остро деколте. Кожата ме сърбеше от вълната и на купона щеше да ми е горещо с него, но пък изглеждах доста по-изтънчено, отколкото в някоя от тениските ми. Тайничко напъхах смачкани салфетки в сутиена си, за да му придам малко форма.

Пуснах си косата и я сресах, но въпреки това продължавах ужасно да приличам на малко момиче. Опитах се да копирам сложната прическа на Миранда, експериментирайки с мъниста и цветни конци. Не бях сигурна, че се получава по-добре.

— Това ли е последната мода за дългите коси? — попита неуверено мама. — Мога да ти я вдигна на кок, ако искаш.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Миранда си носи косата така. Почти.

— Изведнъж много почна да я харесваш тази Миранда. Я ми запиши адреса й. О, боже, дори не съм сигурна дали изобщо трябва да те пускам да ходиш, след като дори не познаваме тези хора. Може би е по-добре да звънна на майка й, за да проверя каква е историята с този купон.

— Мамо, недей! Ще умра от срам. И без това всички ме мислят за абсолютно бебе. Присмиват ми се и ме наричат Фъстъчето.

— Ами това не е много мило от тяхна страна — каза мама. — Много ли те дразнят?

— Е, малко. Но няма проблем. Като че ли вече му свикнах.

Мама въздъхна.

— Знам ли. В старото училище беше толкова хубаво, всички се държаха приятелски и всички майки се познавахме. В основното училище беше добре, но сега гимназията изглежда толкова голяма и страшна. Изгубили са онази специална атмосфера. Не ми харесва това училище. Но пък и Карл отиде в онова училище за надарени деца и Джулс не смята, че се чувства добре там. Мисли, че може би го тормозят.

— Каза ми. Но с него всичко е наред, мамо. И двамата сме добре.

Мама внезапно ме притисна към себе си.

— Знам, че си — каза тя, притискайки главата си към моята.

— Пази ми косата, мамо!

— Добре де, добре. Съжалявам! О, Силви, гласиш се, за да отидеш на истински купон. Нали ще внимаваш?

— Да, мамо.

— Да, знам, че ще внимаваш. Не ми обръщай внимание. Колко съм глупава. — Мама си разтърка челото с ръка, както правеше винаги, когато беше уморена.

— Джулс или Мик ще дойдат да ни вземат, така че можеш да си легнеш рано — казах й аз.

— Да, сякаш ще успея да заспя, преди да се прибереш!

Беше ми странно да й кажа довиждане. Тя ядеше вечерята си от подноса и гледаше „Коронейшън стрийт“.

— Да си прекараш приятно, скъпа — каза тя. Погледна към полуготовите спагети и телевизора и поклати глава. — Явно съм се превърнала в тъжна стара жена. — После снижи глас: — Ако не внимавам, ще стана като госпожица Майлс. О, боже, ще ми се и аз да можех да отида на някой купон.

— О, мамо — възкликнах аз и внезапно се почувствах ужасно.

— Забрави какво казах. Просто изведнъж ме връхлетя такова глупаво самосъжаление. Хайде, тръгвай. Изглеждаш страхотно, скъпа. Забавлявай се.