Джаклин Уилсън
Целувката (18)

18

Докато се прибирах от Люси, започнах да планирам как да прекарам събота вечерта. Двете с мама можехме да си направим момичешка вечер. Да изгледаме няколко романтични филма, да си пробваме нови прически.

Мама имаше други планове.

— Имам среща с Джери, Силви.

— Мислех си, че е утре. Няма ли да ходите пак заедно на басейн?

— Да. Но той ми предложи да излезем и тази вечер. Онзи ден му казах, че харесвам АББА и той успя да намери билети за „Мама миа“! Но не е задължително да ходя. Мога просто да му се обадя и да отменя срещата.

— Стига глупости, мамо. Разбира се, че не можеш да я отмениш! Иди се забавлявай. Страшно ще ти хареса — казах аз.

— Чувствам се виновна, че ще изляза и ще те оставя тук. Но знам, че ще ти е добре у съседите. Макар че не съм сигурна дали Карл ще бъде там. Джулс каза, че излязъл някъде.

— О! Добре. Не е нужно да ходя там. Ще си остана вкъщи.

— Не мога да те оставя съвсем самичка тук. Дали не можеш да отидеш у някого на гости с преспиване? Миранда не спира да звъни. Сигурна съм, че ще й е приятно.

— Ще съжаляваш, ако отида да преспя у тях. Тя ще осигури бутилка водка и цяла купчина момчета.

— Дано се шегуваш — отвърна мама. — Добре, ами Люси?

Представих си как Люси спи у дома, несъмнено заедно с Били, Боби и Бърни.

— Ще се оправя и сама.

— Добре, знам, че си разумно момиче. Пък и няма да си съвсем сама в къщата. Госпожица Майлс ще бъде в стаята си. — Мама се поколеба. — Ако смяташ, че ще е по-добре, мога да я помоля да приготви нещо за вечеря и после заедно да гледате телевизия.

— Мамо, не искам да обиждам горката госпожица Майлс, но по-скоро бих си прерязала гърлото, отколкото да изям някой от нейните омлети и да гледам старите й касети с „Убийства в Мидсъмър“. Колко пъти да ти казвам, че и сама ще съм си добре. Хайде, мамо, отивай!

И тя тръгна. Успях да задържа усмивката на лицето си, докато входната врата не се затвори, но после легнах на дивана и заплаках. Чувствах се толкова самотна и изоставена. Зачудих се дали Карл е все още навън. Дали се беше сдобрил с Пол? Не спирам да мисля за тях.

Госпожица Майлс надникна през вратата на дневната.

— Добре ли си, Силви? Не се ли чувстваш самотна, след като майка ти излезе? Ако искаш, можеш да поседиш с мен.

— Не, благодаря — отвърнах аз.

Госпожица Майлс въздъхна.

— Не че аз съм кой знае колко интересна компания за теб — промърмори тя.

Почувствах се много гадно.

— Въобще не е това. Просто съм много уморена — всъщност още сега отивам да си легна — казах й аз.

Наистина си легнах рано. Но не заспах. Бях все още будна, когато мама се прибра много след полунощ. Не й се обадих. Тя се промъкна тихо в стаята ми и се помота около мен. Лежах съвсем неподвижно, със затворени очи.

— Спиш ли, Силви? — прошепна тя.

Продължавах да стоя неподвижно и да дишам дълбоко.

— Лека нощ, скъпа — прошепна мама и се измъкна навън.

Чух я как се въртеше из коридора и шепнешком си припяваше „Dancing Queen“. Запуших ушите си с пръсти. Не исках да чувам никакви песни на АББА, особено пък тази.

Мама ме събуди рано на следващата сутрин. Косата й беше завързана с панделка и беше облякла тениска и тесни дънки. Приличаше повече на моя по-голяма сестра, отколкото на майка ми.

— Здравей, скъпа — каза тя, седнала с кръстосани крака на леглото ми. — Добре ли мина снощи? Когато се прибрах, минах през стаята ти, но ти като че ли беше дълбоко заспала. Прекарах си фантастично. „Мама миа!“ ужасно ми хареса! Трябва да спестя малко пари и някой път да те заведа — толкова е забавно. Просто съм сигурна, че ще ти хареса — и на Карл. Може да се опитам да ви заведа за рождения ти ден. Макар че очаквам да е доста скъпо. Джери не ми даде да видя билетите, за да не разбера колко струват. Цяла вечер не ми позволи да платя за нищо, дори за питиетата ни.

— О, какъв идеален джентълмен — казах аз. Прозвуча по-горчиво, отколкото смятах.

Мама се поколеба.

— Е, мисля, че наистина е идеалният джентълмен — каза тя. — Не мога да повярвам, че това ми се случва наистина. Знам, че ме смяташ за напълно откачена. Едва го познавам, но мисля, че се влюбвам в него, Силви. Знам, че много неща могат да се объркат и сигурно връзката ни няма да продължи дълго, но не ми пука. Никога не съм се чувствала така, дори когато се запознах с баща ти. Нямаш представа какво е усещането. Достатъчно е само да го погледна и се разтапям. Не ми се присмивай, моля те!

Изобщо не ми беше смешно. Плачеше ми се. Знаех отлично как се чувства.

Зарових се в завивките, за да не види мама лицето ми. Тя ме разбра погрешно.

— Извинявай, извинявай! О, боже, знам, че няма нищо по-отвратително и жалко от това собствената ти майка да ти бъбри несвързано за истинската любов. — Тя го произнесе по глупашки начин, опитвайки се да разреди напрежението.

— Много се радвам за теб, мамо — промърморих аз изпод завивките. — Просто ми се иска да престанеш да говориш за това.

— Да, знам. Ще престана, обещавам. Но просто умирам от нетърпение да те запозная с него, Силви, за да ми кажеш дали не съм пълна глупачка. Всъщност… с Джери си мислехме дали няма да се съгласиш да дойдеш днес с нас?

— Не! Стига глупости. Не ме искате наистина.

— Напротив! Джери си умира да те види. Толкова много съм му говорила за теб. Можеш да дойдеш да плуваш с нас. Ти обичаш плуването, а басейнът е фантастичен. След това можем да обядваме заедно. Да, ще бъде страхотно! Само почакай секунда и ще звънна на Джери…

Значи не беше съвсем сигурно. Може би дори не го бяха обсъждали. Просто си представях как мама шепне по телефона: „Да, знам. Съжалявам, скъпи, исках да сме само двамата, но се чувствам толкова кофти, че пак оставям Силви сама. Толкова е тъжно, тя не спира да тъгува по детската си любов, макар всички да виждат, че от това нищо няма да се получи“.

— Не, мамо! — извиках ядосано аз, сякаш наистина го беше казала.

— Защо не? — попита мама. — Ще го харесаш, сигурна съм. Пък и все някой ден ще трябва да се запознаете, нали?

— Е, да. Стига да се задържите — отвърнах аз.

Мама беше изказала същите съмнения, но от моя страна беше гадно да й го кажа в очите. Тя нито ми се разсърди, нито ми каза, че се държа като ужасно ревниво хлапе. Просто продължи да ми се усмихва смело и ме потупа по рамото.

— Добре тогава, малката. Ще те оставя да поспиш. Преди да тръгна, ще мина да ти кажа довиждане, нали?

Мама излезе бавно от стаята ми, очаквайки реакцията ми. Аз продължих да лежа тихо. Тя се отдалечи тихо към банята, но пет минути я чух да си припява Knowing Me, Knowing You, докато се къпеше.

Скрих главата си под възглавницата и се опитах да заглуша гласа й, да прогоня мислите за Карл, Пол и Миранда, да се изключа изцяло, докато не се слея с мрака.

Час по-късно мама повдигна възглавницата ми.

— Кой се крие в дупката си? — прошепна тя; от нея се носеше свежият аромат на кафе, парфюм и паста за зъби. — Тръгвам, скъпа. Чувствам се ужасно, че трябва отново да те изоставя, но въпреки това ще го направя! Току-що се чух с Джулс…

— Не!

— Тя каза, че обядват около един, но можеш да отидеш по всяко време.

— Не!

— О, за бога, защо трябва да имаш толкова тежък характер — каза мама. — Така, трябва да тръгвам, и без това закъснявам вече. Ще ме целунеш ли за довиждане?

Всмуках устните си навътре, докато напълно се изгубиха в устата ми.

Мама избухна в смях.

— Правеше същото, когато беше на две годинки! — възкликна тя. — Добре, тогава, не ме целувай. Обичам те, скъпа. — Тя ме потупа по хълбока през шалтето и тръгна към вратата.

— Цунк-цунк — промърморих аз под възглавницата.

След това постепенно потънах в сън, макар да се чуваше звънене, трополене, а след това и чукане.

— Силви, скъпа, будна ли си? — Госпожица Майлс стоеше пред вратата ми.

— Излежавам се — отвърнах аз.

— Едно твое приятелче те търси долу, скъпа — каза тя.

Веднага скочих от леглото, нахлузих си дънките и тениската и изтичах боса от стаята си, покрай госпожица Майлс и надолу по стълбите — но не беше Карл.

Миранда се беше опънала на дивана в дневната, опряла ботушите си върху едната облегалка.

— Какво правиш тук? И си свали ботушите от дивана, оставяш мръсни отпечатъци — казах й аз.

— Определено тази сутрин си станала със задника нагоре — рече тя, повдигайки вежди. — Успокой се. Да ти направя ли кафе? По вида ти съдя, че ще ти дойде добре.

Миранда свали краката си от дивана и тръгна с валсова стъпка към кухнята, сякаш се намираше у дома си.

— А вие искате ли кафе? — попита тя госпожица Майлс, която се въртеше в коридора.

— Благодаря ти, скъпа, но ще ви оставя да си побъбрите насаме — отвърна възрастната дама и се затътри по стълбите към стаята си.

Аз също тръгнах нагоре.

— Ще ми се да не я бяхте пускали — промърморих тихо.

— Е, не може да се каже, че съм я пуснала. Тя чукаше толкова силно по вратата, че трябваше да отворя. И тя веднага се шмугна покрай мен, настоявайки да говори с теб. Едва успях да я убедя да те почака в дневната. Наложи се да използвам най-строгия си учителски глас. Тя е една забележителна млада дама. Съжалявам, че се получи така, Силви.

Тонът ми се смекчи.

— Съжалявам, че така ви се сопнах, госпожице Майлс.

— Не се безпокой — отвърна ми весело тя. — Знаеш ли, хубаво е човек да има приятели, дори да са толкова нахакани.

Разбирах я напълно. Госпожица Майлс като че ли нямаше никакви приятели.

Отидох до банята, измих си очите и зъбите и си сресах косата, така че когато отново слязох долу, вече изглеждах малко по-добре.

Миранда ми беше направила голяма чаша кафе, което ме чакаше на масата в кухнята.

— Баба ти горе ли се качи? — попита тя.

— Кой? Тя не ми е баба, а наемателка.

— О, да, наемателката! — възкликна Миранда, сякаш това беше най-ексцентричното нещо на света, същото като да отглеждаш лама във всекидневната.

— Какво искаш? — попитах студено аз.

— Ами, дано бабата наемателка си остане в стаята, защото трябва да ти разкажа нещо, от което ще ти изхвръкнат очите.

— Ти и твоите истории — казах аз. — Може пък да ми е писнало да ги слушам.

— Защо се държиш толкова зле с мен? — попита Миранда. Тя остави чашата си с кафе на масата и ме прегърна през врата. — Трябва да си мила. Ти си най-добрата ми приятелка, нали така?

— Да, и аз си мислех, че сме най-добри приятелки, но ти се изнесе, докато играехме онази глупава игра на криеница и ме остави съвсем сама в Кю Гардънс!

— О, Силви, горката малка тя, да не би да се уплаши?

— Да, уплаших се! — отвърнах аз и отблъснах ръцете й. — Беше ужасно и аз не можех да намеря никой от вас, а на всичкото отгоре скоро щяха да затварят вратите. Как можа да си тръгнеш и да ме оставиш там?

— Помислих си, че точно това искаш, за да останете двамата с Карл насаме. Помислих си, че си го уредила с Пол. Поне той така каза, кълна се. Нима това е била една голяма, мръсна лъжа?

— Е, не съвсем. Той наистина говореше как ще се разделим по двойки. Всъщност ти настоя да се крием поотделно.

— Да, да, е, такава съм си аз, скъпа. Обичам да действам самостоятелно — отвърна Миранда, зае манекенска поза и отметна косата си назад. — Но всъщност не се получи точно така. Наистина се надявах да спипам твоя Карл и да се понатискаме малко в храстите, но нямах тоя късмет. Не успях да го намеря. Дълго време обикалях наоколо. Не беше само ти така. После Пол ме намери; държеше се много странно, беше ужасно надъхан и не спираше да ми повтаря колко много ме харесва. Всъщност каза, че ме обича, наистина. Досега никой не ми го е казвал, така че си помислих, добре, тоя път защо да не се пусна по течението. Помислих си, че сигурно вече си намерила Карл и с радост се хванах с Пол. Но почакай да чуеш какво се случи!

— Каза, че си помислила, че са се скарали? — попитах бързо аз.

— Какво? О, Пол и Карл. Да, нещо се е случило, но Пол си държеше устата затворена и не ми каза нищо. А ти какво научи от Карл?

— Той също мълчи.

— Момчета! Понякога изпадат в странни настроения, особено твоя Карл, дано не ми се разсърдиш за това. Както и да е, Пол е хлътнал до уши и започна да ми говори разни мили неща. Когато реши, може да е много романтичен. Да, знам, че не изглежда такъв, но се кълна, че е истина. От гарата ми предложи да ме изпрати чак до дома, а аз му казах, че имам пари за такси, но той се притесни да ме пусне сама с таксито. Така че дойде с мен до дома. Мама и татко бяха излезли на някакво скучно парти, а Мина, домашната помощничка, се беше затворила в стаята си и плачеше по телефона на гаджето си в нейната страна, така че аз поканих Пол долу, в бърлогата, и… ние го направихме!

— Да, бе, направо ти повярвах.

— Направихме го.

— Аз не съм Пати и Алисън, и останалите от групичката ти. Знам, че обичаш да баламосваш хората, че си правила най-различни неща.

— Не те баламосвам, Силви. Заклевам ти се, направихме го. Е, донякъде.

— Аха.

— Опитахме се да го направим. Лежахме на дивана и се целувахме известно време. Малко бяхме замаяни, защото пихме доста, и за пръв път имах усещането, че това означава нещо. Исках да го направи, а той не спираше да мърмори, че ще бъде внимателен…

— Не мога да повярвам!

— Да, добре, знам, и аз съм слушала сума ти лекции за безопасния секс, но бях толкова разгорещена, че всъщност не ми пукаше. Но след това се разгорещихме твърде много, ако ме разбираш.

Гледах я безизразно.

Миранда въздъхна нетърпеливо.

— Всичко свърши още преди да го е започнал. В първия момент не го осъзнах. Зачудих се защо не продължава. Всъщност положението се получи доста неудобно. Не ми пречеше особено — всъщност може да се каже, че изтрезнях и реших, че така е станало по-добре. Малко се бях уплашила, че ще боли, и реших, че може да го броя за станало. Но Пол се ядоса, започна да удря по облегалката на дивана и да ругае.

— Ядоса се на теб.

— На себе си, мисля. Но трябва да призная, че като че ли повече не искаше да се занимава с мен. Край с милите думи! Той се омете. Един бог знае как е успял да се прибере. Чудех се дали да не му се обадя, но не ми се иска да си мисли, че го преследвам. Може би ще успееш да накараш Карл да му позвъни?

— Не.

— О, давай. Хайде да отскочим до съседите и да видим Карл.

— Абсолютно не.

— Хайде, хайде, хайде — каза Миранда. — Умирам си да видя Стъклената хижа.

— Със сигурност няма да те пусне там.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Познавам Карл. И точно сега той иска да остане сам.

— Защо?

— Разстроен е.

— Тогава ще поиска да ни види, защото сме му приятели — рече Миранда. — Хайде, да вървим.

— Не можеш просто ей така да му се натресеш.

— Защо не? Винаги може да ни каже да се разкараме. Ти си безнадеждна, Силви, винаги толкова усложняваш нещата. Премисляш всичко хиляди пъти и накрая не правиш нищо. Защо просто не го направиш?

— Добре — отвърнах аз. — Да вървим. Отиваме у съседите.