Джеймс Дъглас
Заветът Изида (47)

XLV

Паул Дорнбергер гледаше невярващо, когато вратата към камерата за убийства се отвори. Умът му се разбунтува срещу видяното. Никой освен самия него или баща му не би могъл да влезе в стаята. С изключение на онези, които скоро щяха да умрат, разбира се. Ритуалното стихотворение — заклинанието, което се предаваше през вековете — бе почти завършено; Короната и Окото бяха обединени отново, а през отвора в тавана започваше да се подава тънкият резен на лунния сърп. Оставаше само едно последно неотменимо действие, за да бъде завършена церемонията.

Макс Дорнбергер лежеше на грубо дървено легло до сина си и се бореше със смъртта с всяко рязко поемане на въздух. Лекарите смятаха, че Паул го е довел тук, за да умре, но всъщност бе точно обратното. Тази вечер щеше да изпълни мисията на живота си. Нямаше значение колко хора бяха загинали, за да завърши търсенето си. Важно бе само това, че Короната на Изида ще живее отново чрез избрания.

Короната бе положена на леглото пред баща му. Дребната фигура на Дмитрий Самсонов бе привързана към стола, оформил живота на Паул Дорнбергер. С разширени от ужас тъмни очи, опъната назад глава и оголено гърло момчето изглеждаше готово за жертвения нож.

С бързо движение Дорнбергер вдигна пистолета, който лежеше до него, прицели се и стреля. Първият човек, преминал през вратата, нададе остър вик и падна на плочките. Вторият изстрел пропусна целта, но пък улучи пистолета на мъжа и го изби от ръката му. С болезнен вик фигурата отстъпи назад.

Дорнбергер разпозна жената, която се гърчеше на пода. Изкушаваше се да я довърши, но с един поглед към пролуката в тавана му стана ясно, че трябва да побърза. Времето изтичаше. Имаше минути да приключи ритуала. С насочен към вратата пистолет поднови молитвата.

Джейми наблюдаваше безпомощно как Дани се опитва безуспешно да спре кървенето на раната високо в гърдите й. Дясната му ръка още вибрираше от удара на куршума, който бе избил пистолета от пръстите му. Виждаше съвсем малко от това, което става в избата, но и то му бе достатъчно. Момчето бе завързано за стола с каиши и вериги над емайлиран канал за оттичане, какъвто може да се види в кланица.

Първият инстинкт на Джейми бе да се хвърли към Дорнбергер, но знаеше, че това е отчаян ход. Мъжът щеше да го повали, преди да е направил и три крачки, а след това щеше да убие Дмитрий Самсонов и Дани Фишер. Време. Нуждаеше се от време, за да помисли.

— Свършено е, Дорнбергер! Пусни момчето! Каквото и да стане сега, баща ти ще умре. Никой освен вас не вярва в тази глупост за Короната, но дори да свърши работа, Макс Дорнбергер просто ще прекара остатъка от живота си в затвора. Знаеш ли, че фамилията на баща ти дори не е Дорнбергер, Паул? Казвал ли ти е някога, че всъщност е нацистката отрепка на име Бодо Ритер? Човек, изклал повече от двайсет хиляди невинни еврейски мъже, жени и деца. Бодо Ритер е боклук, но за теб има надежда, Паул! — излъга Джейми. — Щом си израснал в тази лудница, сигурно в съда ще можеш да пледираш, че си невменяем.

Ритуалната молитва приключи и Джейми чу приглушен вик. Рискува да хвърли поглед през вратата. Дорнбергер беше оставил пистолета настрана, но сега в дясната му ръка имаше нож, а острието му бе насочено срещу бледата кожа на Дмитрий Самсонов. Джейми виждаше, че вените на оголения врат на момчето пулсират, и трепна при мисълта за клането, което щеше да последва, ако не намереше начин да спре Дорнбергер.

— Единственото свършено нещо тук си ти, Синклер. — Гласът на Паул Дорнбергер беше зловещо спокоен. — Това, което баща ми е, или е бил, не означава нищо. Той ме създаде по свой образ и подобие, за да извърша всичко необходимо и да събера Короната и Окото. Можеш ли да си представиш колко хора са сядали на този стол, за да се стигне до този момент? Колко болка е видяла тази стая? Скоро ще го изпиташ и ти, както аз някога. Ако не се предадеш сам, след като церемонията приключи, ще разкъсам с куршуми мистериозната ти спътничка. Естествено, ще се постарая да страда максимално. Можеш ли да го понесеш, Синклер? Да гледаш как тя се гърчи от болка, да я слушаш как моли за живота си, докато кръвта струи от прекъснатата й артерия? Не мисля. А когато седнеш на стола, ще обсъдим как сте успели да откриете местонахождението на Бернт Хартман и как сте намерили пътя дотук.

— Накарай го да продължи да говори — изсъска Дани. Но това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Паул Дорнбергер продължи да хвърля погледи нагоре към отвора на тавана. Джейми разбра, че той действа според строг график, при който всяка секунда бе от значение. В това време Макс Дорнбергер посегна немощно към Короната, но синът я отдръпна от присвитите му пръсти. Джейми затвори очи. „Мисли!“

Влезе в стаята.

— Не е нужно да го правиш, Паул! Имаш собствен разум, мисли! Мога да си представя какво ти се е случило тук, какво ти е причинил този човек и какво те е накарал да правиш. Но това може да спре сега! Короната на Изида е опетнена с кръв. Ти имаш силата отново да я изчистиш. Спри дотук и ще възвърнеш честта, която семейството ти е имало! Спри дотук и можеш отново да бъдеш чист! — Имаше ли някаква реакция? Намек за колебание? — Всички сме братя, Паул. Спри сега и ще можеш отново да се присъединиш към човешкото братство. — И тази като всички молби за милост беше банална и изтъркана, но само с това разполагаше.

Но банални или не, думите на Джейми Синклер — една дума по-точно — отключи нещо в мозъка на Паул Дорнбергер. За няколко скъпоценни секунди той забрави лунния сърп и всичката смърт, която бе причинил, изплува от спомените му. Лицата се появяваха едно след друго — десетки лица, обединени от ужаса си и от своята безнадеждност. Но едно конкретно лице, лице, което му убягваше вече четвърт век, изведнъж застина и се задържа. Лице на глупаво доверчиво момче. „Той е идиот — казал бе баща му, докато подаваше на Паул ножа, — не става за нищо, освен да се упражняваш на него.“

Лицето на брат му.

С ръмжене Паул отметна ръцете на стареца от Короната и взе златното съкровище от леглото.

— Това не е за теб, старче! Никога не е било за теб!

Със свободната си ръка вдигна Короната на Изида към собствената си глава, а диамантът проблесна на изкуствената светлина. Дмитрий отново изпищя, когато усети нарастващия натиск на ножа върху гърлото си.

Джейми Синклер знаеше, че има само един шанс.

Дани Фишер успя да избута към него пистолета, който бе затиснат под тялото й, той се спусна и го сграбчи. Нямаше време да се прицели. Щом стисна приклада на оръжието, направо го вдигна и стреля, като позволи на инстинкта и опита да го водят.

Дорнбергер бе вдигнал Короната на нивото на лицето си и тя замръзна там за част от секундата, преди куршумът да удари целта. Окото на Изида се разби на милиони парченца, а сачмата продължи по пътя си. Последното нещо, което Паул Дорнбергер видя, беше ослепителна светкавица. Куршумът попадна право между очите му. В този миг Макс Дорнбергер рязко се ококори и се изправи в леглото с вик на човек, когото завличат надолу към седмия кръг на ада. Над него бе паднала сянка, която ставаше все по-тъмна. За броени секунди човекът, който бе започнал живота си като Бодо Ритер, се състари с петдесет години и с последен писък падна мъртъв.

Джейми лежа изтощен край проснатото тяло на Дани няколко минути, преди да се сети, че тя може би кърви до смърт. Когато се обърна, за да й помогне, видя болка и шок в очите й. Бърз преглед му показа, че е уцелена между дясната гърда и рамото. Осъзна с облекчение, че Дани навярно изглежда и се чувства по-зле, отколкото е всъщност — не че тя щеше да го оцени в скоро време. Извади кърпичка от джоба си и я притисна върху раната под якето й.

Тихо пискливо стенание му напомни, че Дани не е единствената, която се нуждае от помощта му. Замръзнал от шока, Дмитрий още седеше на стола, след като бе стигнал на косъм от смъртта. Тънката червена линия на врата му показваше колко близо е бил до края. Джейми помогна на Дани да се изправи и обувките им захрущяха по килима от натрошени диамантени късчета на стойност милиард лири. После, докато я придържаше, освободи и Дими. Тялото на Паул Дорнбергер лежеше наблизо, от малката дупка в челото му се стичаше кръв, а лицето му бе пронизано от хиляди парченца кристал.

Останаха над него в продължение на няколко минути, потънали в собствените си мисли. Изглеждаше неуместно изцапаните с кръв черти на Дорнбергер да са спокойно отпуснати и омиротворени — беше почти обида към жертвите му. Джейми потръпна. Искаше само да излезе на чист въздух. Дори стените на тази стая излъчваха зло. Колко ли хора бяха умрели, за да могат този човек и баща му да преследват своята откачена фантазия?

Дани подсмръкна — въпреки болката си изпитваше същото като Джейми. После погледна надолу към слоя блестящи парчета под краката им и поклати глава:

— Божичко, Синклер — промълви уморено. — Никой ли не ти е казвал, че диамантите са най-добрият приятел на едно момиче?