Джеймс Дъглас
Заветът Изида (22)

XX

— Хер Синклер! Фройлайн Фишер! Седнете, моля.

— Благодарим ви, хер директор.

— Хареса ли ви обиколката на Нойес Музеум?

Дани Фишер му отправи най-широката си усмивка.

— Очарователно беше! — увери го, като се опита да прикрие факта, че след обикалянето из музеите „Пергамон“ и „Алтес“ на острова, подходящо наречен Берлински остров на музеите, краката й се бяха подбили от ходене и направо й бе писнало от музеи.

— Много се гордеем с нашия музей — продължи директорът. — Сигурно знаете, че го отваряме отново едва сега, след дълги години работа и огромни усилия.

— Разбира се — включи се и Джейми с малко ласкателство. — Изложбите ви са великолепни!

— Благодаря.

— Бях особено заинтригуван от египетската ви колекция.

— И на мен ми е една от любимите. — Домакинът им кимна сериозно. — Не беше възможно да се пресъздаде оригиналният египетски двор, но бюстът ни на Нефертити е световноизвестен. Може би най-добрият по рода си образец. А сега как мога да ви помогна?

Джейми си пое дълбоко въздух.

— Интересува ни музея в периода от 1939 до 1945 година.

— В такъв случай мисията ви може да се окаже безрезултатна. — Другият мъж се намръщи и се заигра разсеяно със златна автоматична писалка. — Музеят е бил закрит с избухването на войната и повече не е отварян. За щастие, най-големите ни богатства са били евакуирани — първо в мазето на Зоологическата градина, зенитната отбранителна кула, която била най-здравата и сигурна сграда в Берлин, а по-късно в солните мини на Тюрингия. Само артефактите с най-ниска стойност останали тук и повечето от тях били загубени по време на бомбардировките, които почти изцяло разрушили сградата през ноември 1943 и февруари 1945 година.

Водили бяха подобни разговори при предишни срещи. И все пак Джейми реши да бъде по-настойчив:

— Опитвам се да открия местонахождението на артефакт, който може би е изчезнал по това време или малко по-късно.

— Изчезнал ли, господин Синклер? — Директорът се изсмя горчиво. — Сигурно се шегувате с мен. В продължение на десет години всичко е било изчезнало. Съдържанието и на трите музея било „освободено“ и заминало за Съветска Русия. Някои от предметите като Пергамския олтар били върнати в края на петдесетте години и възстановени на оригиналните им места, поне доколкото е било възможно предвид разрушенията по сградите, където са се помещавали. Други, по-малки, но все пак ценни артефакти не били върнати в продължение на много години. Някои от тях все още липсват.

Джейми се извини:

— Не исках да прозвучи нито глупаво, нито наивно, хер директор, целях единствено да поставя въпроса във възможно най-широк контекст. Може би ще помогне, ако говоря по-конкретно?

— Може би.

— Въпросният артефакт е египетска корона, увенчана с кравешките рога, с които често изобразяват богинята Изида, но… — Тук се поколеба. — Но вместо металния слънчев диск в центъра й има скъпоценен камък.

Очакваше мъжът да се разсмее, както бяха постъпили другите двама музейни уредници, но директорът го изненада. Намръщи се и вдигна телефона на бюрото си.

— Герда, би ли ми донесла папката с контактите, моля? Благодаря. — После сви тънките си устни. — Музеят бе отворен едва наскоро, хер Синклер, но ние сме тук от няколко години, през които се занимавахме с много въпроси. Вашето запитване ми напомни за един от тях.

Появи се млада секретарка и постави зелена папка на бюрото. Директорът я взе и я размаха.

— Разбира се, би трябвало цялата информация да е дигитализирана, но в много отношения аз съм твърде старомоден човек и предпочитам да пазя някои неща на хартия. — Започна да разгръща листовете в папката: — Да, ето го. Юни 2007 година. Човек, който правеше проучване за изтъкнат английски историк, дойде лично да направи запитването. Конкретният въпрос… който зададе, беше… а, да: „Дали в последните етапи на Втората световна война от музея ни е изчезнал египетски артефакт, и по-конкретно — директорът се усмихна първо на Джейми, а после и на Дани — корона, украсена с кравешки рога и с Окото на Хор“. Разбира се, нашият отговор беше отрицателен — добави извинително, — какъвто ще бъде и сега. Доколкото съм запознат, музеят никога не е имал такъв артефакт освен под формата на фриз. Така, това задоволява ли ви?

— Може ли да попитам кой е английският историк? — намеси се Фишер.

Директорът обмисли въпроса за секунда.

— Разбира се, не е тайна. А и книгата, за която беше проучването, наскоро бе публикувана. Името му е сър Уилям Мелроуз.

 

 

— Трябва да говорим с този Мелроуз и да разберем дали знае нещо, с което ние не сме наясно. — Дани звучеше развълнувано. — Най-после имам чувството, че наистина напредваме!

— Права си — съгласи се Джейми. — Но няма смисъл да бързаме обратно за Лондон. От кабинета му ми казаха, че ще бъде в Япония до края на седмицата. Бихме могли да се позабавляваме в Берлин, след като имаме възможност. Помислих си, че можем да посетим някои забележителности следобед като Райхсканцеларията и евентуално Райхстага.

— Разбира се, но може ли първо да седнем в бар? Краката ми са толкова зле, все едно съм ходила пеша до Египет и обратно. Забеляза ли, че в запитването на онзи човек се споменава Окото на Хор?

— Да — кимна Джейми. — Но не мисля, че е от значение. Не забравяй, че нито Мелроуз, нито онзи, който е проучвал от негово име, реално са виждали Короната. Разполагали са единствено с неясно описание от бижутер, чийто свят се е разпадал. Ако е казал, че на короната има око, Мелроуз, който не е експерт египтолог, машинално би заключил, че става дума за най-често срещания вариант: Окото на Хор.

Отидоха до Шлосплац и свърнаха по Унтер ден Линден. Там намериха подходящ бар, където да отморят краката си. Джейми поръча две бири и чиния братвурст с пресен хляб и горчица, която лютеше така, сякаш идваше от вулкан.

— Добре, Синклер — засмя се Дани на излизане от заведението. — Имам чувството, че са ме напълнили с ракетно гориво. Все едно съм готова на всичко!

Вървяха по известната улица към Паризерплац и Бранденбургската врата, като от време на време спираха, за да разгледат витрините. Понякога Джейми се оглеждаше за двете момичета, които ги следваха предния ден, но те или бяха подобрили техниката си за наблюдение, или той и Дани бяха сами.

— Понякога имаш ли чувството, че това е просто игра в сравнение с обичайната ти работа у дома? — попита той.

Яркосините й очи се взираха в него дълго време. Струваше му се, че Дани се опитва да прочете мислите му и да разбере какъв е истинският въпрос зад думите му.

— Не. — Поклати глава. — Като за начало имах нужда от почивка. Работех нонстоп вече девет месеца и почувствах, че започвам да прегарям. Нуждаех се точно от смяна на обстановката. Пък и това не е игра. Днес казах, че усещам, че сме постигнали напредък, а това не са просто празни приказки. Слушай, вероятно съм работила по стотина убийства. Много от тях са елементарни. Имаш заподозрян, имаш мотив, а също и доказателства, за да го заковеш. Немалко случаи обаче са като този, трябва да започнеш от нулата и ти отнема време да го изградиш. В отдела не си падат по подобни разследвания, но ако държиш на своето, не позволяваш да те отклонят от целта и продължаваш напред, каквото и да става, най-вероятно в крайна сметка ще успееш. Аз не се отказвам, Джейми. Кажи ми, че и ти също.

— Не съм кръшкач.

Дани го целуна по устните първо съвсем бавно, след това толкова силно и дълбоко, че дъхът му спря.

— Знам го, глупаче. А сега къде се намираме?

— На Вилхелмщрасе, където според Мелроуз са предложили Короната на бижутера. Трябва да е тук някъде.

Поеха по тясна уличка, която се отделяше от главната.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди я Джейми.

Стигнаха до мястото, към което се бяха насочили. За първи път Дани Фишер остана без думи.

— Бункерът на Хитлер, мястото, където е умрял, е паркинг?!

Огледаха равното открито пространство, заобиколено от мръсни жилищни блокове, строени преди десетилетия. Редиците паркоместа, заети от мерцедеси, фолксвагени, фиати и рена, бяха разделени с ниски дървени парапети и заобиколени от храсти и дървета. Ужасно банално оползотворяване на парчето земя, което бе видяло края на едно поколение на злото, погълнало десетки милиони невинни животи.

— Руснаците искали да го унищожат, но стените на бункера били от двуметров железобетон. Изглежда, Германската демократична република сметнала, че най-добрият начин да го изтрие от историята, е да го погребе.

Джейми се отмести от пътя, когато тъмен микробус с реклама на електрическа компания влетя в паркинга и спря близо до тях. Шофьорът отвори прозореца, запали цигара и се зачете в спортните страници на вестника си.

— Донякъде има логика. Защо да оставят нещо, което би могло да се превърне в храм на чудовище?

— Значи тук се е случило. — Дани Фишер огледа празните прозорци на високите блокове, а изражението й бе нещо средно между страхопочитание и тъга. — Бернт Хартман е идвал тук някога. Но дали Короната на Изида е била у него? — Завъртя се с лице към Джейми и той я взе в обятията си. — Иска ли ти се понякога да можеш да върнеш времето назад?

Преди да успее да й отговори, една сребриста кола спря зад тях и вратата й се отвори с щракване.

— Джейми Синклер!

Думите бяха изречени с такова искрено задоволство, че Джейми се обърна към източника им с усмивка. Опитваше се да се сети кого познава в Берлин и се удивляваше на съвпадението от срещата. После обаче си спомни, че когато разследваш убийство, случайности не съществуват. Отне му част от секундата, за да разпознае чертите.

Дани Фишер видя как спътникът й замръзва.

— Джейми?

— Бягай, Дани! — Само че знаеше, че е твърде късно. Не можеш да избягаш от призраците от миналото си.

Джейми се изправи срещу мъжа от колата напрегнат и заел бойна стойка, готов за онова, което със сигурност щеше да последва. Зад гърба си чу как страничната врата на микробуса се плъзга, а после долови стремителни стъпки и остър вик, който му подсказа, че Дани Фишер е посрещнала новодошлия. Изкушаваше се да се обърне да й помогне, но знаеше, че истинската опасност е тук — човекът с тъмен костюм и тънка усмивка.

— Какво искаш, Фредерик?

— Е, как какво, господин Синклер. Вас.

В следващия миг стисна ръцете на Джейми здраво. Светът потъна в мрак, когато на главата на артдилъра нахлупиха отвратително воняща качулка. Поне двама мъже го завлякоха и хвърлиха насила в микробуса, където го очакваха други, за да обездвижат китките му с пластмасови връзки. Когато Джейми се удари в металната стена на микробуса, го прониза болезнена светкавица. Предугади, че Дани трябва да е някъде срещу него, и отвори уста, за да й предложи безсмислено успокоение:

— Дан…

Нещо ужасно твърдо го халоса по черепа и в главата му избухнаха ярки цветове.

— Не се движи. Не приказвай. Или ще си го получиш наистина, схващаш ли?

Думите бяха изречени на английски, със силен акцент и с тон, който го убеди, че мъжът говори сериозно. Във всеки случай беше по-добре да изчака и да пази силите си. Такъв бе съветът на инструкторите по „Бягство и укриване“. От друга страна, те твърдяха, че най-доброто време за бягство е през минутите веднага след залавянето. Изводът? Курсът по „Бягство и укриване“ бе пълна загуба на време — девет часа на студа плюс още четири, привързан към горещ радиатор, докато в очите му бе насочена ярка светлина, а четирима тежки паравоенни се редуваха да го ритат в топките.

Докато микробусът се отдалечаваше с мръсна газ, Джейми се бореше да запази спокойствие. Допреди две минути с Дани стояха под дъжда и си приказваха за източногермански паркинг. Сега лежаха овързани в задната част на микробус, който хвърчеше бог знае накъде, оставени на милостта на… кого? Въпреки шока подсъзнанието му работеше по този въпрос. Фредерик. Как би могъл да е Фредерик? Той трябваше да е в затвора или в ада, където му е мястото. Фредерик не би трябвало да се разхожда по улиците на Берлин. Той бе началникът на паравоенното крило на обществото „Врил“ — сенчеста неонацистка организация, чиито корени се простираха до времето преди Втората световна война. По примера на Хайнрих Химлер „Врил“ целеше да открие първоизточника на арийската раса и да добие митичните сили на основателите й. Или поне така твърдяха членовете на организацията. За Джейми Фредерик и другите като него бяха дяволското потомство на хора като Ритер и Хитлер. Когато им доскучаеше, отиваха да превземат нечия чужда държава и колкото повече кръв се пролееше, толкова по-славна бе победата им. Не че фактът, че познава врага си, му действаше особено успокоително. Фредерик бе не само безмилостен, но и ужасно жесток. Във вените му течеше ледена вода вместо кръв, а в сърцето му нямаше и капка жал. Джейми го видя за последен път пред Фрауенкирхе в Дрезден; тогава бе облян в примигващите сини светлини на дузина полицейски коли и се опитваше да обясни наличието на сандък с картечни пистолети и на двама мъртъвци. Въпросите нахлуваха един след друг в главата му. Как го бяха проследили от „Врил“? Дали това отвличане имаше нещо общо с атаката в Лондон? Или с Короната на Изида? Подобен артефакт би могъл да заинтересува обществото. Членовете му организираха тайни ритуали в мазето на замъка „Вевелсбург“ — замисления от Химлер есесовски „Дисниленд“. Възможно бе самият Ритер да е бил член на обществото. В ума на Джейми се въртяха дузина малко вероятни възможности. При всички тях изходът бе по-добър, отколкото при най-вероятната — онази, от която се страхуваше най-много. Че всичко това е просто отмъщение.

На няколко крачки встрани Дани Фишер се проклинаше за глупостта си. Трябваше да реагира по-бързо. Усмивката на Джейми, когато той се обърна да посрещне мъжа от колата, бе приспала бдителността й. Щом четиримата мъже изскочиха от микробуса, тя получи шанс да нанесе само един добър удар, преди да я затиснат. Сега не бе в състояние да се бори със задушаващата качулка и с пластмасовите връзки, които се впиваха в китките й. Белезниците събудиха недалечен спомен у нея и съзнанието й за миг се изпълни с онази ужасна сцена от къщата в Бруклин. Ръцете на шестимата от семейство Хартман бяха обездвижени с пластмасови връзки — същите като тези тук, преди… Е, каквото и да се случеше, тя нямаше да им позволи да й причинят това. По-добре да е мъртва. Не знаеше как, но ако се стигнеше дотам, щеше да намери начин. Опита се да използва движението на микробуса и натиска върху гърба си, за да се ориентира какво разстояние в каква посока са изминали, но картата в главата й скоро така се оплете, че се превърна в пълен хаос. По дяволите, та тя едва би успяла да намери обратния път до хотела! Страхът я разяждаше отвътре, но това бе съвсем естествено. Всеки, който не се страхуваше в подобна ситуация, или лъжеше, или бе преживял лоботомия. Въпросът бе да овладееш страха си и да не му позволиш той да владее теб. Крепеше я увереността, че докато е жива, има някакъв шанс. Нуждаеше се само от една възможност. Но, божичко, чувстваше се самотна. Дори не беше сигурна, че Джейми е в микробуса, докато не чу германския мръсник да му нарежда да млъкне. За момента Дани не позволи на въпросите „защо“ и „с каква цел“ да обсебят вниманието й. Дали ставаше дума за Короната на Изида или за обявената награда за главата му, нямаше значение. Отнасяше се до Джейми. Мислите за успокоителното му присъствие й донесоха моментен прилив на сила. Подозираше, че похитителите им подценяват господин Джейми Синклер. Под леко тромавата му академична външност Дани бе доловила твърдост, титаниева сърцевина, която го отличаваше от другите мъже. Знаеше, че ако се стигне дотам, ще може да разчита на Джейми Синклер да направи необходимото — и дори нещо повече. Нуждаеха се от един-единствен шанс.