Джеймс Дъглас
Заветът Изида (38)

XXXVI

Паул Дорнбергер се втренчи в непробиваемата стоманена врата на сейфа и почувства прилив на ярост. Хартман и двамата му гости бяха вътре, сигурен беше. Нямаше друго място, където да се скрият. Въпросът беше дали диамантът още е у крадеца, или той го е използвал още преди години, за да си осигури средствата за пищния начин на живот, който водеше на два континента. Не! Трябваше да вярва, че камъкът е у Хартман. Тук беше! Усещаше го. Закрачи из стаята, като избягваше купчината от шест тела, проснати в локвата кръв до стената: четиримата бодигардове на Хартман и двама от собствените му наемници, застреляни по време на нападението. Дорнбергер знаеше, че няма време да се опитва да отвори сейфа, дори да притежаваше уменията за това. Всъщност беше подготвен за такова развитие от момента, в който разбра какво е направил Хартман. Ето защо телата бяха тук, а двама от хората му източваха отвън бензина от колите на крадеца. Ако по някакво чудо Хартман оцелееше, щеше да потъне в дълбока нелегалност и да вземе диаманта със себе си. Паул не можеше да позволи това да се случи.

— Изгорете напълно мястото. Не искам камък върху камък да остане.

Диамантът нямаше да се повреди в сейфа, но хората вътре със сигурност щяха да загинат. В дните след пожара щеше да дойде с екип от експерти и с оборудване (може би щяха да се представят за оценители от застрахователна компания) и да го отвори. Тази стая щеше да бъде погребана от горния етаж. Тъй като постройката беше всечена в склона на хълма, след като отломките я зариеха, имаше малка вероятност труповете да бъдат открити непосредствено след пожара. Паул и хората му щяха да се отърват от автомобилите на Хартман и щеше да изглежда, че къщата е била празна.

Единственото, което го притесняваше, бе защо интелигентен и хитър човек като Хартман би се заключил в капан. Но се утеши с мисълта, че старецът знае точно с какви хора си има работа, което правеше избора му много логичен.

Паул си тръгна, когато първите пламъци започнаха да поглъщат мъртвите.

* * *

Джейми се взираше в широко, настлано с чакъл пространство, което разделяше гаража от хубава бяла къща край брега на езерото. Иззад последните късчета златна мъгла проблясваше вода — плитък залив с дълъг кей. Имаше и…

— Ваш ли е?

Дани Фишер си проправи път до вратата и погледна през пролуката към белия самолет амфибия, закотвен в залива на две дължини с лодка от края на кея. Бърни се бе възстановил достатъчно, за да отиде при тях, и държеше връзка ключове в ръката си.

— Да, мой е. — После кимна тъжно. — Но се страхувам, че едва ли ще ни бъде от голяма полза, като го няма Ролф да го пилотира.

— Аз мога. — Двамата мъже изгледаха Дани с недоверие. — Мина известно време, но мога да летя — настоя тя. — Това е „Чесна“. Не е много по-различна от „Бийвър 1“, който пилотирах в продължение на няколко сезона в Ню Йорк. А има и достатъчно пространство за излитане. Трябва само да я вкараме тук, да запалим двигателя и отлитаме.

— Не можем ли просто да скочим в някоя кола? — предпазливо попита Джейми.

— Уви, разполагам само с това, господин Синклер. — Бърни подаде ключовете на Дани Фишер. — Ако летим североизточно към Боденското езеро, има подходящ за акостиране участък близо до Ерискирх, южно от Фридрихсхафен.

 

 

Паул Дорнбергер чу рева на самолетния двигател и шестото чувство веднага му подсказа какво се е случило. Изкрещя на Сергей да обърне „Зодиак“ по посока на звука и вдигна картечния си пистолет. Къщата на Хартман вече се бе разгоряла добре и плътен пушек се стелеше над езерото, който щеше да прикрие приближаването на двете лодки към самолета. Сергей форсира двигателя и завиха на юг.

* * *

Дани Фишер не обърна внимание на нетърпението на двамата си спътници и методично премина през цялата предстартова процедура. Минали бяха десет години, откакто бе летяла с подобен самолет, и въпреки че всичко й се струваше достатъчно познато, не искаше да поема рискове. Когато приключи, отвори клапана на газта и подкара чесната. Витлото се превърна във въртележка от черни лопати и Дани изпробва клапите, за да усети как работят. Плъзнаха се леко по спокойната повърхност на езерото, но постепенно скоростта им се увеличи и самолетът започна да подскача нагоре-надолу, защото макар вълните да бяха малки, все пак ги имаше. Дани внимателно докосна щурвала, за да компенсира това. После усети, че Джейми я гледа.

— Ако искаш ти да пилотираш, Синклер, защо просто не поемеш управлението?

Секунда след секунда звукът на двигателя се усилваше все повече, достигна до кресчендо, черните лопати на витлото се превърнаха в сребърни дискове и дърветата започнаха да прелитат все по-бързо край тях.

— Какво е това? — извика Бърни Хартман от задната седалка, докато се бореше да се измъкне от обемистата бронежилетка. Бяла лента се виеше над езерото пред тях.

— Мъгла, може би?

— Такава мъгла не се получава на брега на езерото, само сутрешното покритие, което вече видяхте.

— Божичко!

Джейми погледна в посоката, която сочеше стареца. Къщата на Хартман бе окъпана в червена светлина, а от всички прозорци бълваше огън.

Самолетът се втурна към димната стена, но бяха изминали само половината от необходимото разстояние и Дани знаеше, че все още не са набрали достатъчно голяма скорост, за да излетят.

— Какво да правя?

От дима вдясно от тях се появиха две ниски тъмни очертания, сякаш за да отговорят на въпроса й. Дани видя блясък на оръжейни дула, когато щурмовите лодки се обърнаха към чесната. Спокойно отвори докрай вентила на газта и самолетът се спусна напред. Ако вълнението бе по-силно, щеше да има опасност чесната да се отклони от пътя си и да се преобърне, но Дани трябваше да поеме този риск. Хидропланът се отдалечи от лодките под ъгъл и поне за момента остана извън обхвата им. Сега всичко зависеше от това колко бързи и добри бяха. Нападателите започнаха да ги обстрелват и макар повечето изстрели да не достигнаха самолета, един куршум го уцели. Със закъснение Джейми се сети, че узито все още е у него, и се протегна към страничния прозорец.

— Няма да можеш! — извика Дани.

Само че някой, вероятно покойният Ролф, бе предвидил подобна ситуация и бе махнал болта, който държеше прозореца заключен по време на полет. Джейми смъкна стъклото лесно. Знаеше, че има твърде малък шанс да улучи нещо, но никой не обича да стрелят по него, тъй че можеше и да забави нападателите. Изстреля шумен откос, който прозвуча като циркулярен трион. Лодките бяха отвъд ефективния обхват на узито, а и Джейми стреляше под ъгъл от около седемдесет градуса. И все пак със задоволство видя, че куршумите му почти достигнаха първата лодка, която зави и изостана.

 

 

Дорнбергер изруга и накара Сергей да възобнови преследването. Опита се да заеме такава позиция, че да хване самолета на прицел. Целта му беше десет пъти по-голяма от зодиака, но всъщност шансовете на Паул да улучи бяха по-малки, отколкото тези на Джейми, защото щурмовата лодка непрекъснато подскачаше и ъгълът на стрелба се променяше. Можеше само да стреля в приблизителната посока на самолета и да се надява, че някой изстрел ще го улучи и ще го извади от строя. Стрелбата потвърди, че Бернт Хартман е на борда. Дорнбергер още не можеше да разбере как е избягал от къщата. Хитрото дърто копеле навярно бе държало самолета на няколкостотин метра, а екипажът го бе чакал там. В този миг пръските вода почти заслепиха Паул, но след малко той получи добра видимост към самолета в профил. Ако искаха да принудят чесната да спре, трябваше да е сега или никога. Прицели се възможно най-добре в прозореца, откъдето идваше стрелбата, а после сякаш времето застина и Паул ясно различи чертите на човека, който държеше оръжието.

— Прекратете огъня! — И даде знак на втората лодка да изключи двигателя.

 

 

Джейми се развика ентусиазирано, когато забеляза, че щурмовите лодки намаляват скорост. Дани виждаше само дим, подобен на плътна стена. Наясно беше, че при тази скорост, ако в дима се криеше нещо, щяха да загинат. Когато се гмурнаха в облака, кабината се изпълни с миризма на изгоряло. За миг Дани се уплаши, че самолетът гори, но след това си спомни за узито на Джейми.

— Затвори проклетия прозорец!

Докато го каже, димът се изчисти. Бяха преминали, и то невредими, а езерото се простираше пред тях кобалтовосиньо под зимното слънце. Подскачането постепенно намаля и изчезна, докато се вдигаха във въздуха.

— Бърни?!

Дани усети страха в гласа на Джейми и сърцето й за малко да спре. Извърна се и видя, че старецът се отпуска напред със затворени очи.

Джейми разкопча колана и си проправи път през тесния процеп между седалките. Първоначално не успя да забележи видима рана, единствените признаци за тежкото състояние на Хартман бяха падналата на лицето му сива сянка и плиткото му дишане. Едва когато дръпна тъмното му яке, съзря червеното петно, което се разпростираше по ризата на стареца. Отне му още миг да открие дупката в коприната и раната, отворила се на петнайсет сантиметра под дясното рамо на Хартман. Отначало Джейми се окуражи, че е твърде малка, за да е причинена от куршум. После обаче забеляза лъча светлина, където патрон бе пробил корпуса на чесната и бе разпратил късчета метал със смъртоносна скорост из целия самолет. Куршумът бе пропуснал Бърни и бе излязъл през насрещната стена, но парченце метал си бе пробило път през плътта и костите му. Кой знае колко дълбоко беше заседнало.

— Трябва да го закараме в болница! — каза Джейми. — Нуждае се от помощ, и то спешно.

Дани кимна. Тъкмо преминаваха над Цюрих, така че насочи самолета обратно към езерото.

Бърни Хартман се надигна и изстена от болка.

— Без болници — изсъска. — И преди са прострелвали Бърни Хартман. Ще се оправи. Летете към Констанц. Може там да ида на лекар.

Дани и Джейми се спогледаха, но преди да вземат решение, старецът излая:

— Чий е шибаният самолет все пак?!

Дани неохотно зададе курс към швейцарско-германската граница, а Джейми уви якето си около Хартман и се настани до него за полета.

— Дръж се, дърто яко копеле — прошепна.

Известно време летяха мълчаливо, но после попаднаха в турбулентна зона и самолетът подскочи като пони на родео, а Хартман извика.

— Това не ми харесва, Джейми — тихо промълви Дани. — Какво ще правим, като стигнем до езерото?

— Ще намерим лекар да се погрижи за него. А след това ще се опитаме да се върнем в Лондон.

— Ще ви кажа какво да правите. — Бърни Хартман бе чул всяка дума. — Върнете се в Англия и се разправете с Бодо Ритер веднъж завинаги.

Въпреки слабостта си Хартман успя да придаде на последните две думи особена тежест и така потвърди нещо, което тормозеше Джейми от разговора им предната вечер.

— Вие знаехте, нали? За Короната на Изида и какво може да прави? Говорехте за Окото, а не бихте могли да знаете за него, освен ако Ритер не ви е разказал за него.

Бърни поклати глава, но не отвори очи.

— Не знаех. Предполагах. Дори Бодо не беше в състояние да живее винаги с нещата, които бе извършил. Сякаш у него живееха двама различни мъже. Дяволът, който бе способен на всякакви мъчения и жестокости, царуваше в него, но от време на време се появяваше друг човек, който мрачно разсъждаваше над това, което бе сторил. Вторият Бодо пиеше, за да забрави. Обикновено това не му влияеше и той просто си седеше с поглед, който ме преследва и до днес. Поглед, пълен с натрупания ужас и болка на жертвите му. Ако нещо ме крепи, то е, че за хора като Бодо Ритер винаги има разплата. Но понякога брендито го отпускаше и той ставаше словоохотлив и почти приятелски настроен. Гърмяща змия с усмивка. В тези случаи избираше Бърни за свой приятел. Една вечер, трябва да е било след някое клане, започнахме играта „Ами ако?“. „Ами ако можеше да живееш вечно, Бърни? Ами ако притежаваше нещо, което би накарало смъртта да изгуби смисъл?“ После каза нещо дори по-странно: „Как е възможно аз, който съм стоял до папи и крале и съм мерил ума си с този на Макиавели, да деградирам до прост касапин и водач на крадци?“. Отхвърлих думите му като бълнуване на луд човек. Корона и Око. Естествено, че беше луд. Но постепенно осъзнах, че лудостта му и онова, което се намираше в хирургическата чанта, са свързани. Ритер никога не я изпускаше от поглед, а когато си мислеше, че е сам, й говореше, сякаш тя го слуша. Дори сега потръпвам, като се сетя. Но така и не повярвах в силата й, преди да я видя с очите си.

— Не е нещо, което можеш да изоставиш просто така, нали?

— Не. Руснакът щеше да ме убие, ако не му бях разказал останалото за камъка. Не мисля, че ми повярва, но беше достатъчно заинтригуван, за да ме отведе до мястото, където бях скрил Окото.

— И после се опита да ви убие?

— Трябваше да поема този риск.

— Значи освен вас и Бодо Ритер още някой е наясно с потенциала на Короната. И Окото е у него.

Бърни Хартман кимна леко и се изкашля. Малки мехурчета кръв се появиха между устните му.

— Можем ли да летим по-бързо? Струва ми се, че е улучен в белия дроб.

Нямаше нужда да обяснява какъв ефект би имала такава рана върху човек на възрастта на Хартман.

— Правя каквото мога! — отвърна раздразнено Дани.

Детектив Фишер си имаше друг, по-належащ проблем. На излитане бяха заредени догоре с гориво, но сега от него бе останало по-малко от една четвърт и бързо свършваше. Навярно куршум бе пробил резервоара или заблуден изстрел бе улучил маркуча за подаване на гориво. Ако беше така, тогава бяха истински щастливци, че все още са във въздуха и не се носят към земята като огнена топка. И все пак времето им изтичаше с всяка капка гориво, която губеха. Дани разгледа картата, разтворена на коляното й. До Боденското езеро оставаха над трийсет километра. Нямаше начин да стигнат дотам. Промени курса на север. Ако не можеха да се доберат до главното езеро, може би щяха да стигнат поне до Горното езеро.

Джейми забеляза промяната на посоката и се наведе напред между седалките.

— Промяна в плана? — Дани му посочи индикатора за горивото. — По дяволите!

— Точно така, Шерлок. Трябва да намерим къде да кацнем. И то бързо.

Той хвърли поглед към земята през прозореца.

— Това може да е проблем…

— Като се има предвид, че сме в хидроплан.

— Не виждам вода наоколо. Колко още?

Дани нямаше представа. Може би няколко минути, вероятно по-малко. Светнала бе лампичката, която показва, че горивото свършва, но Дани не знаеше за колко още ще им стигне. Знаеше само, че трябва да се приземи при първа възможност. Осмели се отново да погледне към картата. Очите й се приковаха върху две едва различими сини петна на няколко километра южно от мястото, където Рейн се оттичаше от Горното езеро.

— Закопчай колана му. Спускаме се.

— Къде?

— Там. — Дани посочи към нещо под тях, което напомняше на сребърна монета.

— Прилича на локва.

— Е, ще трябва да свърши работа. Как е Бърни?

Джейми усети натиск, старецът още стискаше ръката му.

— Държи се, но не съм сигурен колко му остава.

Наведе се над стареца да затегне колана му. С огромно усилие Бърни Хартман повдигна глава и отвори очи. Джейми го видя как мърда устни, но думите му бяха едва доловим шепот. Наложи се да приближи плътно лицето си до стареца, за да ги чуе.

— Помнете какво ви казах — изхриптя. — Намерете Бодо Ритер и го убийте. Кажете му, че Бърни Хартман го чака в ада.

При последната дума Хартман стисна конвулсивно ръката на Джейми, изпусна уморената въздишка на човек, който е страдал достатъчно, и издъхна.

— Мъртъв е.

Дани кимна разсеяно, вече се съсредоточаваше върху спускането. Оттук езерото изглеждаше като пощенска марка. В идеалния случай щеше да направи вираж и да подходи от изток, където имаше по-малко дървета, но индикаторът показваше, че резервоарът е празен, и не можеше да поеме този риск. Предполагаше, че пространството ще е достатъчно, за да приземи чесната, но това не я успокои.

— По-добре ела тук и си закопчай колана. Ще се раздрусаме.

Джейми се покатери до предната част на хидроплана и зае мястото до пилота. Едва сега осъзна колко малко е езерото. Дани сякаш прочете мислите му, защото каза:

— Ако се опитам да се приземя на някое от онези разорани полета долу, ще се присъединим към Бърни, преди да е стигнал до райските порти. И няма да се наложи да ни копаят гробове, защото вече ще сме на два метра под земята.

Водата беше напълно спокойна, а атмосферните условия — добри, но само това бе в тяхна полза. Дани снижи самолета толкова, колкото се осмели, като използва една червена къща за ориентир към целта. Но още щом мина над дърветата, осъзна, че лети прекалено високо и се приближава твърде бързо. Джейми се приготви за удар, стиснал дръжката на вратата с една ръка, а седалката — с другата. Самолетът вече летеше с напълно спуснати задкрилки и предкрилки и Дани дроселира, така че да намали възможно най-много скоростта за кацане. Чесната се приводни с опашката надолу. Вместо да се плъзне напред и движението й да се забави от водата, тя отскочи и набра скорост. Дани успя да си възвърне контрола някак, но когато кацнаха за втори път, знаеше, че е твърде късно. Носеха се право към дърветата в другия край на езерото.

— Дръж се, ще катастрофираме!

На Джейми му се стори, че светът направи салто, и в същото време гравитацията се опита да го разкъса. Чесната зарови нос в брега и предпазните колани се впиха в стомаха и гърдите му. Двигателят виеше, а парчета от витлото проблеснаха на сантиметри от лицето на Джейми, придружени от звук на раздиращ се метал — клон проби опашката на самолета и пропусна с около петнайсет сантиметра да отнесе главата на британеца. Цялата му тежест падна върху колана и всичко незакрепено от пилотската кабина прелетя край Джейми.

За миг настъпи тишина, сякаш целият свят бе решил да застине на място. Последва протестното скърцане на гърчеща се алуминиева сплав и цъкането на нагорещен до червено двигател.

— Излизай! — Викът на Дани го стресна и го накара да се размърда.

Чесната бе заседнала с носа надолу, килната леко настрани, а вратата откъм Джейми се бе разцепила. Той натисна копчето за бързо освобождаване на колана, тупна по лице върху тавана на самолета и се промуши трескаво през отвора. Поколеба се на няколко крачки от останките на хидроплана — можеше да се наложи да помогне на Дани да излезе.

— Не ставай идиот! Може да се взриви всеки момент. Изчезвай оттук!

Резервоарите на чесната бяха почти празни, но изпаренията от авиационно гориво са по-леснозапалими и от самото гориво, а скъсани маркучи и нажежен до червено двигател не са добра комбинация.

— Бърни… — Джейми се обърна назад, но Дани, която се бе измъкнала невредима от хидроплана, го задържа точно в момента, в който се чу глухо „бух“.

Огнена топка обхвана чесната и подпали клоните на дърветата над нея. Жегата опърли космите по ръцете на Джейми.

— Божичко…

— Да се надяваме, че е господ — обади се Дани, загледана в горящия самолет. — В случая с Бърни е трудно да се прецени със сигурност.

Отдалечиха се от останките и седнаха под едно дърво, хипнотизирани от пламъците, които поглъщаха чесната и земните останки на Бернт Хартман — крадец, касоразбивач, ветеран от СС и милионер филантроп. Пушекът се виеше между дърветата и се издигаше в небето. Джейми осъзна, че се надява димът да носи душата на дребничкия германец към бог, но в същото време не успя да избегне представата за пушек, излизащ от комина на крематориум. Потрепери, когато звук на детски писък раздра въздуха, но после погледна нагоре и съзря само прелитаща чайка.

Обърна се към Дани и видя, че по бузите й се стичат сълзи. Притиснаха се един към друг и Джейми вкуси солта по устните й:

— Ако продължим да се мотаем наоколо, ще се наложи да обясняваме това — промълви възможно най-внимателно той. — Ще ни държат в продължение на дни, може би дори седмици, а когато се измъкнем, онези момчета от Цюрих ще ни чакат.

— А може би така е най-добре. — Дани потисна напиращо ридание. — Почти сигурно е, че мъжете, които нападнаха Бърни, са същите, които са убили двете семейства в Ню Йорк и Лондон. Ако можем да убедим швейцарските власти…

Джейми поклати глава.

— Видя с каква огнева мощ разполагат. Ако искат да ни застрелят, ще го направят. И няма да се притесняват кого още ще улучат в това време. Единственият ни шанс е да се борим с тях на собствена територия и във време, което сами изберем. Вече умряха достатъчно хора. Мисля, че трябва да си тръгнем. Да се държим като двойка, която се е изгубила, и все ще намерим автобус или такси.

Дани избърса очи с ръкав. Планът му не беше кой знае какъв, но поне за момента тя не можеше да измисли по-добър.

— Добре. Нищо не свързва Джейми Синклер и Дани Фишер със самолета. Ще минат дни, преди властите да разберат защо в чесната има само едно парче въглен. Можем да се върнем в Лондон. Да се прегрупираме.

— Не в Лондон.

— Но ти каза…

— Знам, но мисля, че получих едно от онези прозрения, за които спомена Бърни. За какво е всичко това?

— За Короната на Изида — отвърна без колебание Дани.

Джейми поклати глава.

— Короната е нищо без Окото. Ключът е в него. А какво представлява Окото?

— Диамант — отвърна, а в очите й проблесна раздразнение.

— Точно така! А ако искаш да научиш нещо за диамант, отиваш при експертите!

— Не мислиш ли, че противниците ни вече са го направили?

— Да — призна Джейми. — Но може би не разполагат с достъп до експертите, до които мога да стигна аз.

— Е, къде отиваме тогава?

— Как къде? В диамантената столица на света. Антверпен!