Джеймс Дъглас
Заветът Изида (42)

XL

Направиха щабквартирата си в хотелската стая на Дани. Джейми я подреди така, сякаш се готвят за военна операция. Събра двете маси, за да могат да работят рамо до рамо на лаптопите си. Зае статив и листове от заседателната зала и го изправи до прозореца. На него написа имената на стоте милиардера от списъка с богаташите на Русия, поместен в списание „Форбс“.

— Мисля, че можем да задраскаме всички, които не са достатъчно възрастни, за да имат бащи, участвали във войната — предложи Джейми, — така ще понамалим бройката. Освен това Леон Розентал ни показа онзи вестник с определена цел. На снимката беше Роман Абрамович, собственик на футболния клуб „Челси“ и един от най-богатите руснаци. Нашият човек навярно също е от тях. Значи започваме от върха.

— Според това, което прочетох — Дани вдигна очи от лаптопа си, — той е и сред най-показните богаташи. Само една от трите му яхти струва милиард паунда. Използва ги, за да превозва семейството си — има шест деца — през Средиземно море. А когато някоя от тях не му трябва, я заема на богатите си приятели. Божичко! — Дани примигна. — Знаеш ли, че този човек е започнал бизнеса си с продажба на гумени патета?! Сега богатството му възлиза на десет милиарда долара!

— Значи за мен все пак има надежда — разсмя се Джейми. — Но забрави за Абрамович. Първо, баща му е бил строителен работник и е загинал в катастрофа през шейсетте години, и второ, Леон Розентал специално подчерта, че Абрамович създава лоша слава на богатите, докато мъжът, с когото се е срещнал в Русия, бил негова противоположност. Търсим милиардер, който не парадира особено с парите си.

Дани погледна към листа на статива и разтърка очи. В списъка имаше много непознати за нея имена.

— Тук сигурно има десетки такива.

— Е — каза Джейми бодро, — все отнякъде трябва да започнем.

— Така — Дани си пое дълбоко въздух, — на първо място в списъка е Владимир Лисин, председател на „Стомана Новолипецк“. Богатство: 24 милиарда долара. Роден през 1956 година, което го поставя в правилната възрастова група, но пък тук се казва, че е наследил професията на баща си, което, предполагам, го изключва…

— Да не прибързваме. Запиши го като възможност.

Започнаха от върха на списъка. Отхвърляха имена според възрастта и произхода на богаташа или професията на баща му, но имаше и такива, за които не бяха много сигурни, че трябва да отпаднат, така че ги оставяха като вариант.

— Да си направим почивка за кафе — предложи Джейми след час. — Какво мислиш дотук?

— Мисля, че ако някои от тези момчета не бяха в списъка на най-богатите, щяха да са в списъка на най-издирваните. А ти?

— Честно казано, изненадах се, че видяхме толкова малко съмнителни типове, като се има предвид какви мрачни неща са се случвали, след като са изритани комунистите. Било е нещо като естествен подбор. Слабите или били унищожени, или били принудени да фалират, а истински лошите момчета или са в затвора, или са босове на мафията, така че предпочитат да не виждат имената си по вестниците и държат богатството си в тайна. Хората от списъка навярно имат по няколко мръсни тайни, но същото може да се каже за всеки богат и влиятелен човек по света.

— Струва ми се, че изобщо не напредваме.

— Все още не — призна Джейми. — Но може би това не е толкова лошо. Той е тук някъде, сигурен съм. Фактът, че толкова малко хора отговарят на профила, означава, че когато го открием, ще бъде очевидно, че е нашият човек.

И все пак, когато стигнаха до края на списъка, имаха петнайсет възможни и нула вероятни имена.

— Трябва да е тук някъде — повтори Джейми.

— Разбира се — успокоително каза Дани. — Същността на всяка детективска работа: ако първия път не успееш…

— Да прегледаме отново възможните. Казахме, че е малко вероятно да е Лисин. Защо?

— Защото баща му е бил бригадир в стоманолеярен завод; а аз не мога да си представя герой от войната и член на НКВД да свърши в стоманодобивен завод в Казахстан. От онова, което ти ми разказа, съдя, че системата не е работела по този начин, особено докато Сталин е бил още жив. Ако избягваш проблеми със закона и имаш късмет, може да напреднеш в йерархията. Иначе те чака Сибир. Или по-вероятно „Лубянка“ и куршум в тила.

— Добре, кой е следващият?

— Векселберг, Виктор, ръководител на конгломерата „Ренова“, богатство: 13 милиарда. Приблизително на подходяща възраст е, но нямаме информация за родителите му.

Джейми прочете биографията му от „Форбс“ и онова, което намери за него в интернет, от екрана на лаптопа си. После поклати глава:

— Инстинктът ми подсказва, че не е той. Работил е здраво, за да спечели парите си, а богат са го направили контактите му с администрацията на Елцин.

След като изчетоха списъка за втори път, оставиха само петима възможни кандидати. Джейми смъкна листа от статива и го разкъса на ивици. Постави петте ленти с имената на „оцелелите“ на леглото и толкова дълго се мръщи над тях, че в крайна сметка Дани му каза:

— Да не смяташ, че ще изскочи и ще ни се представи, Синклер?

Джейми се усмихна смутено.

— Всички са на подходящата възраст, но като че ли предишният им живот е напълно изтрит, което е подозрително само по себе си. Не можем да намерим никаква информация за родителите им в който и да било интернет сайт, било то руски или друг. Всички са се издигнали внезапно и драматично, както става само при наличието на подходящи контакти и подкрепа, тоест високопоставен партиен член или КГБ.

— Така е — замислено произнесе Дани. — Но може би забравяме нещо. — Свали три от имената на пода и посочи двете оставащи. — Само тези могат да се нарекат най-богатите от богатите.

Джейми се вгледа в двете имена и усети, че сърцето му се разтуптя.

— Ти, скъпа моя, си гений! Да пускаме лаптопа ти и да изровим всичко възможно за тези господа.

Първо откриха, че и двамата мъже пребивават в Лондон — единият доброволно, а другият, защото, ако се върнеше в Русия, щяха да го арестуват по обвинения в измама за милиарди лири.

— Би ли казал, че този човек създава лоша слава на богатите?

— Може би не и в Русия. — Джейми се усмихна и пристъпи зад Дани, за да види какво има на екрана. — Както и да е, нека не прибързваме с изводите. Продължи да разглеждаш.

— Няма нищо за произхода им. И двамата се държат сравнително скромно за милиардери и не бият на очи. Нямат яхти, футболни отбори или нощни клубове. Даже, ако се съди по снимките им, не излизат много, което си е истинска загуба с всичките тези…

— Задръж!

Дани замръзна с пръст върху бутона на мишката.

— Къде е правена тази фотография?

На снимката имаше група от около десетина човека, всичките с тъмни палта. Едва след внимателно изучаване човек забелязваше подгрупата: млади мъже с каменни лица и напрегнати, бдителни погледи, вперени в различни посоки. Но акцентът на снимката бе мъжът в центъра на тази по-малка група.

— Кенотафа в Уайтхол^[1], ноември две хиляди и шеста година. Поне така пише. Май това обяснява бутониерите, а?

— Макове — поправи я Джейми. Беше забелязал, че всички мъже носят символа на Деня на възпоменанието, но не това бе привлякло вниманието му към снимката. — Можеш ли да увеличиш снимката, за да видим по-отблизо другото червено петно на гърдите му, точно под мака?

Дани кликна два пъти върху снимката, но новото изображение не беше по-голямо от оригинала.

— Не. Може би, ако я отворя с фотошоп… Зависи колко е ясен оригиналът. Изглежда, че е бил само един кадър, щракнат набързо, преди охраната да реагира. Тези момчета явно са доста корави.

Докато Дани работеше на компютъра, Джейми отиде до прозореца. Още бе ранен следобед, но беше един от онези мрачни, пропити от мъглата лондонски дни, които превръщаха града в колаж от отделни навъсени викториански пейзажи, изпълнени със забързани фигури в топли палта. Нещо като междусезонна забрава: златните дни на есента бяха само спомен, но зимата още не бе дошла (ако микроклиматът на осеммилионния град изобщо й предоставеше възможност да го стори). Някъде там врагът ги дебнеше, излязъл на лов. Нападението над имението на Бернт Хартман бе изпълнено като по учебник на Специалните части и им разкри срещу какво се бяха изправили. Джейми не си правеше илюзии за шансовете им да победят тези хора. Само че беше обещал на Дани Фишер подкрепата си, а Джейми Синклер спазваше обещанията си.

Какво щеше да прави после, когато тя се върнеше в Бруклин? Е, щеше да се наложи да помисли над това. Дани беше намекнала със специфичния си грубиянски каубойски маниер, че Джейми би могъл да дойде с нея. Дейността му беше международна все пак и вероятността да успее (или да не успее) в Ню Йорк не бе по-малка, отколкото в Лондон. Сега обаче идеята не му се виждаше толкова привлекателна, колкото му се стори в леглото. Да, Дани беше прекрасна: вълнуваща, изтощителна, предизвикателна и вбесяваща едновременно. Но животът му беше тук — в неговия влудяващо английски, надменен и понякога ужасно вулгарен малък ъгъл на този огромен мегаполис.

Дани знаеше не по-зле от него, че когато дойде време да се качи на самолета, Джейми ще е там да я изпрати. И след това, освен ако не станеше чудо, щеше да се наложи да се изправи сам срещу противника. Нямаше вариант за примирие, сигурен беше. Тези хора бяха оставили следите си — с крайна жестокост и безмилостна ефективност — от двете страни на Атлантическия океан. Нямаше да го оставят на мира, ако не получат онова, което искат.

— Прилича ми на медал. — Гласът на Дани извади Джейми от унинието. — Не се вижда добре, но може би е златна звезда на червена лента. До него има още един, но ми е малко по-трудно да го различа.

— Отвори сайт с изображения на съветските военни отличия!

— Искаш ли да ми споделиш нещо, Шерлок? — Дани рязко вдигна глава, усетила вълнението в гласа му. — Или си попаднал на нещо важно, или всички курсове по психология, които посещавах, са били чиста загуба на време.

— Защо човек, който никога не е помирисвал битка, би марширувал на парад за Деня на възпоменанието с медал, който няма право да носи?

Дани разбра накъде бие Джейми, но все пак каза:

— Със сигурност е отбил военната си служба. Всеки руснак на неговата възраст е подлежал на военна повинност. Може да го е спечелил в Афганистан.

Джейми се взираше нетърпеливо в екрана.

— Може би.

На екрана изскочи страница, на която личаха десетки отличия, подредени в редички.

— Можеш ли да стесниш търсенето?

— Разбира се, само да добавя „звездичка“ и ще видим какво ще излезе.

Този път медалите бяха много по-малко.

— Орден „Червена звезда“ — прочете тя. — Май го раздават дори само да си се надигнал сутринта…

— Нашата звезда не е червена, а златна, ако не си забелязала.

Дани долови рязката нотка в тона му и се ухили.

— Не се пени, Шерлок, ще стигнем и дотам. А за този какво мислиш? Златна звезда с червена панделка. — Раздели екрана наполовина, така че снимката на Олег Самсонов и свитата му остана вляво, а медалът — вдясно. — Възможно е да е този, нали?

— Джакпот — прошепна Джейми и я прегърна спонтанно.

След като успя да се измъкне от ръцете му, Дани заплаши, че ще използва ножа за плодове по най-различни интересни начини, ако на мига не й обясни какво става.

— Прилича на медал. Семпла златна звезда на червена лента. Но всъщност е звание: герой на Съветския съюз. Присъждал се е само на най-смелите. Или на генералите, които са били достатъчно безмилостни, за да печелят битките си на всяка цена. Съмнявам се, че Олег Самсонов го е получил лично, но се обзалагам, че баща му е успял.

— Не можем да го потърсим само заради едното предчувствие. Трябва да знаем със сигурност.

— Знам. Мисля.

— Е, мисли бързо, партньоре, защото времето ни изтича.

Джейми се пресегна към леглото за мобилния си телефон, но преди да успее да набере, Дани сложи ръка върху неговата.

— След случилото се в Цюрих и Хамбург се чудех дали не следят телефоните ни по някакъв начин.

— Изобщо не съм изпускал моя от поглед. Като електронен придатък ми е. — Дани го изгледа особено. — О, разбирам. Искаш да кажеш, че има начини да разберат къде се намираме?

— Възможно е. Не с точност до метъра, разбира се, но всичко, което ги доближава до нас, е неприемливо.

Джейми погледна с нови очи към мобилния си и го изключи. Вместо това вдигна телефона на хотела.

— И това не е добра идея, освен ако не звъниш на някого, който не е попаднал в полезрението им. Възможно е ние да сме ги отвели до Бърни Хартман, но и да не сме, най-вероятно са го открили по електронен път. Бърни беше предпазлив човек. Ако са успели с него, значи могат да сложат бръмбари в офиса и в дома ти, както и на всеки, който е в списъка ти с контакти.

— Не ставаш ли леко параноична?

— Защо не попиташ Бърни?

— Човекът, на когото се обаждам, не им е в обсега.

— Сигурен ли си?

— Става дума за сър Уилям Мелроуз.

Тя го обмисли:

— Добре…

Набра номера, секретарката вдигна и той помоли да го свържат с Мелроуз. Когато сър Уилям пое телефона, Джейми се извини, че го безпокои.

— Ни най-малко, младежо! — Веселите нотки в тона на писателя отекнаха в слушалката. — Радвам се, че се измъкнах за малко от работата. Как върви голямото търсене?

— Ами, правим крачка напред, а после две назад, но май напредваме, сър.

— Е, как мога да ви помогна да напреднете малко повече?

— Имам въпрос за вас. Званието „Герой на Съветския съюз“ не се е присъждало много често, нали?

— Мили боже, какво те кара да мислиш така? Раздали са тези проклети неща на хиляди хора!

Джейми се опита да скрие разочарованието си:

— Имах предвид конкретно при битката за Берлин или точно преди нея. Трябва да е било награда за сравнително младши офицер от НКВД, който се е намирал близо до гара „Потсдамер“ на двайсет и девети април 1945 година. Фамилията му може да е Самсонов.

От другия край на линията се разнесе нисък стон и Джейми се зачуди дали сър Уилям изпитва болка, но писателят всъщност преравяше наум планините от научни изследвания в главата си.

— Да-а, значи трябва да е бил част от Трета гвардейска танкова армия на Жуков, може би в 150-а стрелкова дивизия под командването на Перевереткин. Не ти трябват момчетата, развели червеното знаме над Райхстага, нали? Имената им са съвсем различни, а и нито един от тях не е бил от НКВД.

— Не, сър, човекът, когото търсим, не е бил чак толкова известен.

— От друга страна, малцина от НКВД са ставали герои на Съветския съюз, освен ако не са били генерали. Те често командвали гранични отряди и застрелвали собствените си войници, когато атакуващите редици се разколебаели. Не много героична работа. Изглежда, дори самият Сталин мислел така. Самсонов, казваш?

— Така смятаме, да.

— Ще видя какво мога да направя. Ще ми отнеме няколко часа. Можеш ли да ми звъннеш утре сутрин?

— Разбира се. Около десет?

— Отлично. Е, хайде. Връщам се към ориза и царевичните кочани.

Джейми преразказа на Дани разговора си с Мелроуз.

— По дяволите! Не можем да си позволим да чакаме още ден. Трябва да направим нещо сега.

— Какво предлагаш? Да му изскочим на пътя и да кажем: „Скъпи Олег, смятаме, че старият ти баща е бил човек от НКВД, плячкосал великолепен диамант по време на Втората световна война. Предай ни камъка и повече няма да го споменаваме. О, и между другото, някой вероятно идва да те убие“. Не съм сигурен, че това ще свърши работа. Дори да не ни помисли за луди, нямаме представа къде живее в момента.

Дани го възнагради с поглед, от който би изсъхнал и кактус.

— Какво ще правим тогава?

— Ами, имаме време за убиване, както и — Джейми се тръсна на матрака, за да илюстрира намека си — много удобно легло. Вярвам, че мръсното ти подсъзнание ще оформи подробностите. След това ти ще се облечеш за вечеря, а аз ще изпълня няколко задачки.

— Надявам се, че няма да правиш нещо откачено.

— Преди или след?

— Говоря сериозно!

— Не съм се чувал с Гейл от две седмици, сигурно се притеснява ужасно. Дължа й поне едно обаждане, колкото да знае, че съм жив. Пък и тя може да направи няколко дискретни запитвания за местонахождението на лондонския дом на Олег Самсонов. И току-що се сетих, че имам позната, която се движи в тези кръгове. — Забеляза объркването на Дани и поясни: — Далечни роднини на кралското семейство, амбициозни политици подмазвачи, собственици на футболни клубове и прочее. Последния път я видях на една изложба, на която може би присъстваше и Самсонов. Ако не друго, поне ще знае кои са приятелите му. Притеснявам се да използвам телефона в стаята, така че ще пообиколя наоколо, докато намеря работеща телефонна будка, и ще се обадя в офиса оттам. Доволна ли си?

— Ще ти кажа по-късно. — Дани се усмихна и започна да разкопчава дънките си.

 

 

Час по-късно Джейми обикаляше тъмните улици около хотела, озарен от топло вътрешно сияние и повече от разсеян. В първата телефонна будка, която намери, бе срязан кабелът на слушалката, а във втората апаратът отказваше да приеме монетите му. Джейми изруга под нос и продължи нататък. Постепенно сиянието в гърдите му се стопи. Около него хората вършеха ежедневните си дейности, без да са наясно за врага сред тях. Някъде там имаше човек, който планира убийство. Вероятно повече от едно. Някъде там имаше дете, чийто живот зависи от милостта на убиец. Придърпа палтото си, за да се защити от суровия студ, но не само той го караше да трепери. От време на време се чувстваше като привидение — отчасти човек, отчасти призрак, който блуждае сред тълпа от слепци. Оглеждаше лицата на хората и му се струваше, че би разпознал убиеца по аурата му, ако го види. Пък и убиецът на свой ред щеше да го разпознае, защото и двамата бяха опетнени от покварата на Короната. Мисълта го накара да се усмихне. Проклетата корона го подлудяваше.

— Да имаш цигара, приятел? — Пред него бе изникнала непозната фигура.

Джейми се напрегна и сви десния си юмрук, готов да нанесе прав десен в гърлото на непознатия — удар, за който инструкторите му твърдяха, че е достатъчен, за да изкара човек от строя или да го убие. После го видя как мига, забеляза мътния наркомански поглед и пораженчески увисналите рамене на мъж, на когото вече не може да се помогне. Не беше дори мъж, а момче на не повече от седемнайсет години. Не беше заплаха. Джейми се отпусна, поклати глава — искаше да му даде малко дребни, но си спомни, че ще му трябват — и тръгна към светлините на Ланкастър Гейт.

Общественият телефон в станцията на метрото работеше и Джейми набра първо домашния номер на Гейл. Изчака десетина позвънявания, преди да постави слушалката върху вилката. Явно беше останала до късно на работа. Звънна в офиса и този път позвъняванията бяха пет, после се включи телефонният секретар. Докато слушаше собствения си глас, който му казваше да остави съобщение след сигнала, взе решение.

— Гейл, Джейми се обажда! — произнесе с онзи забавно надут тон, който хората използват, когато разговарят с машина. — Съжалявам, че не съм ти се обаждал, но както виждаш… или по-скоро чуваш, съм добре. Виж, имам нужда от малко информация за потенциален клиент. Богат руснак. Олег Самсонов. Трябват ми адрес, телефонен номер, настоящо местонахождение, сещаш се. Най-добре пробвай първо с Чарли в Бонхамс, но бъди много дискретна. Важно е никой да не разбере. Строго секретно е, нали разбираш? Когато научиш нещо, ми прати подробностите по електронната поща. И може ли една услуга? Намини през апартамента ми и виж дали има нещо интересно в пощенската кутия. Резервният ключ е в чекмеджето на бюрото ми, под кутията с визитки. Ъ-ъ, и се грижи за себе си.

Джейми затвори. Какво би правил без тази жена, по дяволите? Вървеше обратно към хотела, когато се сети нещо.

— Мамка му!

Смени посоката. Щеше да е бърз и Дани изобщо нямаше да разбере.

 

 

… Ъ-ъ, и се грижи за себе си.

Безстрастната фигура изслуша края на съобщението в тъмния офис с изглед към улица „Бонд“, после протегна обвита в ръкавица ръка и го пусна отново. След като се увери, че е запомнил всеки детайл, прекрачи тялото, сгърчено в тясното пространство зад бюрото, и извади ключа от чекмеджето. Почти не забеляза жената на пода, когато се запъти към вратата. Трябваше само да отговори на въпросите му, но не, решила бе да се прави на героиня. А беше просто една подчинена. Нищожество. Защо й трябваше да се жертва за някой като Джейми Синклер?

Затвори вратата зад себе си и погледна към ключа в ръката си. Към него бе прикачен кафяв етикет: улица „Кенсингтън Хай“ 16-В.