Джеймс Дъглас
Заветът Изида (41)

XXXIX

Паул Дорнбергер се загледа през прозореца на болничната стая и започна да обмисля следващия си ход. Нападението в Цюрих може и да се беше провалило катастрофално, но лицето, чиито черти мерна през прозореца на чесната, му даваше последна възможност да си възвърне изгубените позиции.

Беше подценил Джейми Синклер. Търговецът на произведения на изкуството се вмъкваше и измъкваше от живота му с дразнеща лекота и разрушителни последствия. Как бе успял да проследи Бернт Хартман толкова бързо? Дорнбергер поклати глава. Вече нямаше значение. Важен бе само фактът, че след смъртта на Хартман (и като се има предвид, че диамантът все още липсваше) единствено Синклер можеше да му посочи следващата стъпка към събирането на Окото и Короната.

Новината за самолетната катастрофа се беше разчула, докато Паул беше в Цюрих. Изгорял хидроплан „Чесна“. Нямаше данни за оцелели. Отначало беше сигурен, че е загубил всичко. Но скоро стана ясно, че в разбития самолет е имало едно тяло. След дискретни разследвания разбра, че жертвата е Бернт Хартман — пенсиониран консултант по сигурността. Което значеше, че Синклер някак е избягал. Въпросът бе къде ще се появи следващия път? Изминали бяха вече пет дни, а нямаше и следа от него нито в офиса му на улица „Бонд“, нито в апартамента на „Кенсингтън“. Мъжете на Дорнбергер бяха огледали и двете места.

Паул погледна надолу към стареца в леглото. Кожата на Макс Дорнбергер беше с цвета и текстурата на стар пергамент, а очите му бяха потънали дълбоко в синкавите кръгове на очните кухини. Съсухреният мъж дишаше затруднено и звучеше като двигател, който всеки миг ще угасне. Дори най-добрите лекари, които можеха да се купят с парите на Олег Самсонов, не успяха да направят нищо за стареца. Три дни. Можеше ли да издържи дотогава? Очите на Дорнбергер машинално се отместиха към сейфа. Дали беше възможно? Ако намереше подходящ кандидат и изпълнеше церемонията правилно, дали щеше да му спечели време? Фактът, че изобщо мислеше за това, бе показателен за отчаянието му. Баща му беше категоричен. Без Окото Короната беше просто златна дрънкулка. Ритуалът би бил ефективен, само ако се извърши при подходящи условия на първия ден от новолунието. Само тогава Макс Дорнбергер щеше да се възстанови. Нима наистина вярваше в това? Налагаше се да го вярва, защото в противен случай щеше да се окаже, че е живял целия си живот за нищо. Цялата тази болка и смърт. Беше изтърпял всякакви страдания и унижения заради това. Старецът изпъшка и ужасна празнота погълна Паул. След като животът напуснеше крехкия мъж в леглото, какво оставаше за него самия? Три дни. Трябваше да намери Синклер. Инстинктът му подсказваше, че артдилърът е близо до решението на загадката. Трябваше само да се докопа до него.

След като се върна в кабинета си в комплекса на Самсонов, единственото, което Паул можеше да направи, бе да впрегне раздразнението си и механично да извършва ежедневната си работа. Милиардерът беше излязъл, за да се срещне с група японски индустриалци, и Паул, който имаше само повърхностни познания по езика, бе заменен от преводач. Направил бе всичко по силите си. Ако Синклер използваше някоя от кредитните си карти или се обадеше по мобилния си телефон, Паул щеше да разбере до минути. Ако се появеше в дома или в офиса си — също. Дорнбергер дори беше пратил хора да проверят безбройните хотели на Лондон заради нищожната вероятност артдилърът да е резервирал стая под истинското си име. Всичко, което можеше да направи сега, бе да чака. Но чакането не беше лесно.

Тръгна по коридора към стаята на охраната. Джерард се беше отпуснал на стола си почти хоризонтално, очите му бяха полузатворени, но не изпускаше от поглед мониторите. Кени седна до него и двамата тихо се разприказваха — навярно за ударната сила и други достойнства на автоматичното оръжие, което явно бе единствената им тема за разговор. Изглеждаха напълно спокойни, но Дорнбергер бе наясно, че това е илюзия. Воинът знаеше инстинктивно кога да съхранява енергията си. Идваше му отвътре. Но подобни хора се превръщаха в смъртоносни вихри при първия признак на заплаха към клиента им. Австралиецът вдигна поглед и се усмихна:

— Здрасти, Паул! Старецът ти отпусна половин ден, а?

Паул се усмихна, сложил маската, която го защитаваше през целия му живот.

— Дори аз имам нужда от почивка от време на време. Всичко готово ли е за пътуването до Германия?

Паул видя мигновената промяна у Кени, когато той се настрои на вълна работа.

— Разбира се, Паул. Разузнавателна кола, кола примамка, кола за клиента и кола за преследване по пътя към летището. Право към самолета. Четирима мъже чакат на пистата от другата страна. Същата система ползваме по пътя към срещата. Какво мислиш? Няма проблеми, нали?

— Никакви. Чувал съм, че нощният живот в Берлин е страхотен.

И двамата се засмяха. Шансовете който и да било от тях да се отдалечи на повече от петдесет метра от Олег Самсонов по време на посещението бяха несъществуващи. Почти колкото вероятността шефът им да стъпи в нощен клуб.

— Да ви взема ли кафе, момчета? — Кени поклати глава, а Джерард дори не показа, че е чул предложението. — Ще попитам другите.

Докато минаваше покрай монитора на Джерард, Паул видя въоръжена фигура, застанала до външната порта. Не беше Винс, който лежеше на леглото си в помещението на охраната и четеше някакъв японски комикс, докато други двама мъже играеха карти на близката масичка. И тримата вдигнаха погледи, изпълнени с отегчената бдителност, характерна за хора с професията им дори по време на почивка.

— Кафе? — попита Паул.

— Благодаря за предложението, но не. — Винс се усмихна. Другите поклатиха глава мълчаливо и се съсредоточиха върху картите.

Паул мина през малката кухня и си приготви чаша разтворимо кафе, каквото предпочиташе. Вляво от вратата имаше дъска с няколко реда куки, на които закачаха ключовете за автомобилите на Самсонов, но Дорнбергер премисляше това, което току-що бе видял. Ъглите и разстоянията.

Остана при охраната няколко минути, пиеше си кафето и водеше безцелен разговор с Винс за шансовете на „Форти Найнърс“ — отбор по американски футбол, от който калифорниецът се интересуваше. Паул правеше това почти всеки ден, така че охранителите бяха толкова спокойни в присъствието му, колкото изобщо бе възможно за хора, които бяха винаги нащрек.

Върна се на бюрото си и взе една фактура, която бе задържал повече от седмица. Паул нямаше много общо с управлението на домакинството. За него се грижеше Ирина, която в сърцето си беше истински старомодна руска домакиня. Настояваше, че това бил нейният начин да остане здраво стъпила на земята, макар да живее в златна клетка. Важно бе Паул да избере подходящ момент. Внимаваше никога да не остава насаме с нея и знаеше, че по това време Ирина е към края на ежедневната си среща със секретарката, която й помагаше с работата по различни благотворителни дейности. Хората от персонала си имаха строго определено работно време, а през останалото си стояха по стаите на приземния етаж, за да не притесняват семейство Самсонови. Паул изкачи с бърза крачка стълбите към огромния салон всекидневна.

Ирина седеше на бюрото до висок брадат мъж и изучаваше някакъв документ. Мъжът обясняваше нещо, като отчаяно се опитваше да избегне всякакво подобие на физически контакт с нея. Винаги беше така със случайните посетители. Властта на Олег Самсонов не просто правеше външните хора предпазливи, тя предизвикваше страх у тях. А онова, което Дорнбергер знаеше за по-тъмните сделки на руснака, го бе убедило, че за този страх има сериозни основания. Накрая брадатият мъж се изправи. Ирина последва примера му, като се усмихваше любезно.

— Благодаря ви, господин Рудж. Следващата седмица по същото време, нали?

Рудж й се поклони, сякаш беше херцогиня, и се отдръпна. Паул Дорнбергер се изкашля тихо. Ирина се огледа и се усмихна, когато го видя. Със закъснение осъзна, че още е с очилата си, и ги свали с плавно движение, без да променя израза на лицето си. В много отношения беше суетна също като съпруга си… и също толкова страховита.

— Паул, изненада ме! Какво мога да направя за теб?

Дорнбергер й подаде фактурата.

— Сметката за празненството, което организирахме за африканската делегация.

— Да, от миналата седмица е, но явно се е заклещила в пощенската кутия. Трябва ми подписа ви, за да я платя, защото сумата е по-висока от разрешения ми лимит.

Ирина сви устни, усмихна се печално и се подписа отзад на листа.

— Наистина си харесват подаръците! Кристални яйца в стил „Фаберже“ с часовник „Картие“ и връзка ключове за „Ферари“ към всяко от тях. Понякога се чувствам като Мария Антоанета!

Паул й благодари и се обърна да си върви, но Ирина го повика обратно:

— Обещах, че ще ти покажа последната придобивка на Олег! — Махна с ръка в посока на паник стаята. — Трябва да следваме инструкциите за сигурност. — Усмихна се, за да му покаже, че не е искала да го обиди. — Затова трябва да те помоля да се обърнеш, докато отворя галерията.

Галерията ли? Явно Олег и жена му имаха различни представи за къщата, която обитаваха. За шефа му тя беше крепост, свръхзащитена щабна квартира, от която можеше да управлява огромната си международна империя, при това от центъра на космополитен град, средище на културата. Град, чиито жители не разрешаваха различията си с ракетни установки или коли бомби; където на хората с пари и влияние бе гарантиран достъп на най-високо ниво. Ирина, от друга страна, никога не бе изпитвала несигурността, която съпругът й бе развил, докато събираше богатството си и се опитваше да го укрепи, а гладните чакали лаеха срещу него от всички страни. Жена му го разбираше и му съчувстваше за кошмарите, от които понякога се будеше с вик, но Ирина така и не съумя да възприеме дома си като бомбоустойчива цитадела. Знаеше, че богатството на Олег ги превръща в мишени, затова приветстваше защитата, която то им осигурява, особено заради малкия Дими. В главата й обаче нямаше картини на въоръжени с картечници орди от казахи или чеченци, които прескачат оградата, за да отмъстят за стотици волни и неволни обиди. Така че зидовете бяха досада, охраната — необходимо, но нежелано натрапване в живота й, а паник стаята се превърна в „галерия“. Вътре в къщата Ирина можеше да се доверява на когото си реши. Дори Олег смяташе, че Паул е безопасен.

— Вече можеш да се обърнеш. — Каза го със самодоволна усмивка в очакване на високата му оценка.

И Паул й я даде:

— Невероятно! — Пристъпи напред, но Ирина докосна ръката му и поклати глава.

— Защитена е, така че се включва аларма и цялата сграда се заключва, ако вътре влезе някой, който не е член на семейството. Но можете да гледате.

— Разбира се.

Паул се усмихна. За момент забрави всичко, докато се къпеше в златния ореол на истинския гений. Изпълнението беше сурово, мазките на четката — уверени в своето майсторство. Гланцирана зелена ваза на нефритов фон, поставена на изпъстрена с петна дървена повърхност. Но всичко бледнееше в сравнение със слънчогледите. Цветята привличаха окото като размахано крило на авлига. Потънали дълбоко в скривалището си, слънчогледите сякаш изпълваха помещението със собствен блясък.

— Тази е единствената от серията, която не е в музей — обясни Ирина. — Олег мисли да я показва на специални поводи, но за момента е личната му награда.

— В такъв случай за мен е двойно по-голяма чест. — Паул установи, че едва диша. — Вероятно много я е искал.

— Да, а отказите не спират моя Олег. — Ирина се засмя и Паул се досети, че си е припомнила как Самсонов я е преследвал по целия свят и я е обсипвал с подаръци, докато тя се откаже от гаджето си, американска футболна звезда. — Но дори за него това е скъпа покупка.

Паул отстъпи назад, за да й даде възможност да затвори вратата. Картината стоеше на статив в центъра на стаята, но погледът му попадна върху странна форма до насрещната стена. Намираше се близо до врата, която навярно водеше към стълбището, свързващо трите етажа на непристъпното убежище. Ирина видя погледа му и поклати глава — коментар за манията на съпруга й по сигурността. Кой поставя сейф в стая, която сама по себе си е сейф?

— Дори аз не трябва да гледам вътре — усмихна се рускинята. — Семейно наследство. Може би е короната на царете?

Паул се засмя послушно, но вече бе видял всичко, което му трябваше.

Изведнъж лицето на Ирина грейна и озари стаята по начина, по който го бяха сторили слънчогледите преди това.

— Мамо! — Тъмна светкавица профуча край Дорнбергер и Дмитрий се хвърли в прегръдките на майка си.

— Дими! — Майка му го вдигна и го завъртя. — Уф! — каза. — Ставаш твърде голям за това! Май ти е време за по-малък брат или сестра, а?

Дмитрий се разсмя звънливо и забърбори.

Паул Дорнбергер запази маската си и отстъпи назад, за да ги наблюдава отстрани. Отвътре обаче имаше чувството, че го е засмукал водовъртеж. Нещо, което Ирина беше казала… Но какво ли? Беше се врязало в мозъка му като нажежено до червено острие. Главата му се замая, докато Паул се опитваше да изрови нещо от собственото си детство. Майка. Миг удоволствие. Не си спомняше нищо такова. Студеният шок от истината смрази усмивката му. Всичко това му беше отнето. И какво още? Там беше — заровено дълбоко. Моментна топлина, която трябваше да открие, ако искаше да запази разсъдъка си. Опита се да я сграбчи, но тя беше като прясно уловена риба, която се изхлузваше отново и отново от ръцете му. Мимолетен контакт… и после я нямаше. Заля го паника и Паул видя загриженото лице на Ирина Самсонова.

— Паул, да не ти е зле?

Някак се окопити и поклати глава, но ризата му беше подгизнала от пот, а тялото му като че ли бе станало вързоп от трептящи нервни окончания.

— Много си блед. Приличаш на мъртвец, бедничкият. Ела, седни тук. — Ирина остави Дмитрий и дръпна Паул към тапициран с кожа диван. — Остани с Паул, Дими. Грижи се за него.

Дорнбергер се скова, когато момчето седна до него и го обгърна със слабите си топли ръчички. Паниката му нарасна. Не трябваше да става така. Дмитрий погледна нагоре към него с разширени тревожни очи. Паул можеше само да го гледа мълчаливо в отговор, докато Ирина се върна в стаята с влажна кърпа. Постави я на челото му и сложи ръка на бузата му, изпуфтя неодобрително, щом усети колко е топла. Премести кърпата върху лицето му, като потупваше леко и охлаждаше огъня, който изгаряше кожата му. Неочаквано лъчисто чувство нахлу внезапно в Паул, идеше му да изкрещи от отчаяната необходимост за човешки контакт. Такова ли бе усещането за семейство? Без да се замисля, посегна към ръката на Ирина и я хвана.

Жената се вцепени.

— Паул, моля те! — Гневът в гласа й го сепна и той инстинктивно стисна пръсти. — Паул!

Ирина се освободи и се изправи, като дръпна момчето със себе си и остави Дорнбергер да мига слисано сам на дивана. Какво бе направил? Беше потресен от собствената си слабост. Позволил бе маската му да падне и сега имаше опасност двайсет години усилия и инвестиции да отидат по дяволите. Ако загубеше работата си, щяха да му трябват години, за да възстанови мрежата, която бе създал в рамките на организацията на Самсонов. Първият му инстинкт — онзи, с който бе възпитан — бе да изтрие всяка следа от провала си. Изправи се и видя тревогата в очите на Ирина. Височината и мускулатурата му, които преди миг я караха да се чувства в безопасност, сега й се струваха заплашителни. Но Ирина Самсонова бе жена с казашка кръв — високите й скули поаленяха и в погледа й се разгоря потисната ярост. Рускинята отвори уста и Дорнбергер разбра, че ще го уволни на място. Отмести се, преди да е успяла да проговори.

— Съжалявам, сгреших — произнесе смирено Паул и склони глава. — Права сте, от известно време не съм добре. Баща ми… когато той си отиде, няма да ми остане никой.

После изчака. Знаеше, че тя го проверява, че търси лъжата в думите му. Като степен шаман или царица, която решава съдбата на свой поданик. Усети момента, в който Ирина взе решение, защото я видя да се отпуска.

— Сега няма да говорим повече за това, Паул. Вземи си почивка до края на деня и ще приказваме отново, като си дойде съпругът ми.

Паул се обърна, но преди това забеляза загрижеността, която проблесна в очите на малкия Дими, докато се криеше зад краката на майка си.

Когато Дорнбергер се върна в кабинета си, свят му се въртеше. Изкачил бе стълбището за минути, но му се сториха като години. Струваше му се невъзможно. Беше играл тази игра толкова години, а сега с една моментна глупост бе застрашил всичко.

Осъзна, че е оставил мобилния си на бюрото — когато влезе, телефонът звънеше настойчиво. Вдигна го с треперещи ръце.

— Да — каза.

— Той се върна.