Джеймс Дъглас
Заветът Изида (32)

XXX

Отвътре магазинът представляваше мрачен лабиринт от огромни сейфове и купчини по-дребни предмети: блиндирани каси, охранителни системи за видеонаблюдение и аларми. Единствената светлина идваше от прожекторите на витрините (но по-голямата част от нея бе блокирана от стоките), както и от някакъв източник в далечния край на магазина. Мигащ червен лъч проблясваше от закачен към тавана глобус — изглежда, някой наблюдаваше придвижването им. Успокояваща мисъл, която означаваше, че навярно никой не ги причаква в засада. От друга страна, може би просто се самозалъгваха.

Но светлината идваше и от малък семпъл офис, към който приближиха. В центъра му имаше бюро, а невероятно тежката му врата бе отворена и сякаш ги приветстваше.

— Моля, заповядайте — покани ги странно изкривен глас с безспорно американско произношение.

Джейми се поколеба на прага и едва не припадна, когато усети на рамото си нечия ръка. Обърна се и се вгледа в обезумелите очи на Дани Фишер.

— Капан! — прошепна тя.

Синклер имаше чувството, че устата му е пълна с чакъл, но поклати глава.

— Искахте да говорим, така че влезте и говорете — настоя гласът.

Двамата влязоха рамо до рамо в стаята, стиснали ръце.

— Най-после! — заяви невидимият домакин с добродушен, дори игрив тон. — Сега можем да продължим. Седнете, моля.

Зад бюрото имаше два стола, на които предпазливо седнаха. Над отворената врата срещу тях бе поставена охранителна камера. Джейми осъзна, че говорещият ги наблюдава от монитор, който се намира наблизо. Гласът идваше от микрофон, инсталиран в ъгъла зад тях, което създаваше странното усещане, че са обградени. Чувството се усили, когато металната врата на стаята се затвори с тихо, но категорично „щрак“. Двамата трескаво огледаха помещението за алтернативен изход, но бързо стана ясно, че Дани се е оказала права и са попаднали в капан.

— Сега разполагаме с известно уединение — заяви домакинът им.

— Не трябва ли да ни кажете да не се тревожим? — попита Джейми и посочи затворената врата.

— В момента се възхищавате на вътрешността на трезор ХК-60, най-продавания ни голям сейф. Снабден е с 20-сантиметрови стени от титаниева стомана, напълно криптирано заключване и гарантирано херметично затваряне. Дали не ви е леко задушно там?

Джейми преглътна и усети, че не му достига въздух. За миг стените сякаш се приближиха. Клаустрофобията никога не му бе създавала проблеми в миналото. В армията беше издържал онова изпитание в пълната с вода тръба и бе изпитал само лек дискомфорт. От друга страна, тогава беше наясно, че ако му се случи нещо, добрите момчета винаги са наблизо и ще го измъкнат. Никога не се бе озовавал заключен в двуметрова стоманена кутия с ограничено количество кислород.

Дани седеше с отпусната назад глава и притворени очи. Джейми се зачуди дали това е признак на отчаяние или раздразнение, или просто показва, че спътницата му иска да го убие, задето я е въвлякъл в тази бъркотия. Детектив Фишер отвори едното си око и потвърди третата теория:

— Казвала ли съм ти, че никак не обичам затворени пространства?

— Кислородът би трябвало да ви стигне за около трийсет минути, плюс-минус няколко — увери ги гласът. — Ще ви отпусна десет от тях да обмислите ситуацията си, след което ще поговорим.

— Дойдохме тук заради Хартман.

Гласът на Джейми отекна между металните стени, но единственият отговор, който получиха, беше тихо пращене. Дани избута бюрото встрани и дървото силно изскърца от триенето в пода, после тя изрита безрезултатно вратата.

— Добре, Шерлок, какво, по дяволите, ще правим сега?!

— Ще чакаме. Може би блъфира.

— И толкова? — Дани не си направи труд да скрие недоверието си.

— Все още сме живи. — Джейми се втренчи в камерата. Опитваше се да разбере кой ги гледа и се надяваше да оцелее достатъчно дълго, за да го потроши от бой.

В сейфа вече ставаше задушно. Скоро дрехите на двамата вътре прилепнаха към телата им от потта, а въздухът сякаш стана по-плътен и по-труден за дишане. Джейми беше наясно, че е само илюзия, причинена от собствения му страх, обаче това не му помагаше особено. Дани бе седнала на пода, опряла гръб срещу една от стените.

— Тук сме, защото искат нещо от нас, нали?

Той кимна.

— Ако искаха да ни убият, можеха да го направят и в Хамбург. Мисля, че тук вече не става дума за СС и миналото. Това засяга настоящето. Когато се свързахме с веселия хер Кьолер, явно сме почукали на нечия врата и сме притеснили някого. Сега той трябва да реши дали да ни отвори и да ни позволи да прекрачим прага, или… — Джейми сви рамене.

Дани се размърда и се изправи. Хвана го за ръка и го дръпна възможно най-далеч от микрофона и камерата.

— Е, какво можем да им кажем, което ще ни запази живи? — прошепна.

— Ключът е Хартман. Който и да е човекът отвън, ще иска да разбере защо миналото внезапно се е върнало да го преследва. Ще иска да узнае как сме стигнали дотук и кой друг знае къде сме.

— Значи ще му кажем за Короната на Изида?

— Освен ако не преценим, че именно тя е причината той да се крие през всичките тези години. Ако е така, самият факт, че знаем за нея, може да го накара да ни остави да изгнием тук. Ох! — Джейми докосна ухото си, където Дани току-що го беше ухапала.

— Трябваше ми нещо малко по-положително!

— Най-добре да си изиграем картите една по една. Ако няма причина да ни остави живи, трябва да му дадем такава. Може да е Короната на Изида, а може и да не е. Тя е жокерът в тестето, но само домакинът ни знае дали е коз, или не е. Единственото, за което съм сигурен, е, че не бива да го вкарваме в игра твърде рано. Има ли смисъл това, което казвам?

— Общо взето.

Изминаха още няколко минути и въздухът около тях стана осезаемо по-застоял и тежък.

— Виждам, че добре сте оползотворили времето си! — В гласа нямаше и намек за емоция или състрадание. — Остават ви двайсет минути. Времето ще стигне, за да си поиграем на двайсет въпроса. Е, може би не чак двайсет, но достатъчно, за да получите възможност да ме убедите, че имате някаква стойност. Първо, очевидното: Защо дойдохте тук?

Двамата се спогледаха и Джейми заяви:

— Търсим информация за мъж на име Бернт Хартман.

— Добро начало. Потвърждавате онова, което вече знам. Може ли да попитам защо Хартман ви е толкова интересен?

Този път отговори Дани. Разказа за убийствата в Ню Йорк и Лондон и връзката им с мъжа от СС.

— Разбирам защо бихте искали следата да се потвърди, но не и защо преследвате този човек, Хартман. В крайна сметка има много по-голяма вероятност да е мъртъв, отколкото да е жив, нали така?

Дани рязко вдигна глава.

— Защо го казахте? — Не беше споменала подробности за кариерата на Хартман в Geistjaeger 88 или за изчезването му в Берлин. — Сега Бернт Хартман би трябвало да е на осемдесет и няколко години, както много други хора, оцелели след войната.

— Простете, детективе, но настоявам аз да задавам въпросите. Повтарям: защо преследвате Бернт Хартман? — Последва дълга опасна пауза, изпълнена само със звука от затруднено дишане. — Не се бавете твърде дълго. Времето, а и въздухът ви, не достигат.

— Защото… ако е жив, трябва да бъде предупреден. — Дани имаше чувството, че ходи по плаващи пясъци. — Фамилното име не е единственото, което свързва жертвите на убийствата с него.

Отново дълго мълчание. Сякаш човекът пред микрофона не беше сигурен, че иска да знае отговора. В крайна сметка реши, че иска:

— И какво е другото нещо?

— Един египетски символ.

— Продължавайте.

— На челото на една от жертвите е издълбано Окото на Изида.

От микрофона се чу тупване, сякаш някой го е съборил. Когато заговори отново, гласът бе почти обвинителен:

— И какво ви кара да смятате, че това е свързано по някакъв начин с Хартман?

— Мисля, че вече знаете отговора, сър — тихо каза Дани. После зачака ядосаното опровержение. Не очакваше обаче проточената въздишка, която чуха.

— Не трябваше да идвате тук. Наистина съжалявам.

Абсолютната безвъзвратност на казаното накара Дани да замълчи. Джейми знаеше, че има само няколко секунди, преди мъжът да изключи камерата и микрофона и да ги остави да се задушат.

— Предай му, че Макс Дорнбергер казва здрасти!