Джеймс Дъглас
Заветът Изида (20)

XVIII

— Защо Дани? Даниела е такова хубаво име. Или така те наричат в участъка? Закачките на коравите ченгета.

Научил бе всичко, което знаеше за американската полиция, от онзи телевизионен сериал „Полицейско управление Ню Йорк“, но тя не възрази. Лекарят му бе казал да си почине няколко дни и двамата се бяха озовали в апартамента на Джейми, където, за негова изненада и радост, едно нещо неизбежно бе довело до друго.

— Наричат ме Дани, откакто се помня. Единственият човек, който ми казва Даниела, е майка ми. Започна като шега. Винаги съм била висока и кльощава, а когато бях дете, имаше един нисък дебел актьор, нали се сещаш? Така че другите деца, като ме видеха, започваха да викат: „Ето го, идва Дани де Вито“. Смешно, а?

— Е, може би не чак толкова.

— Мотаех се с цяла тайфа момчета, можех да скачам по-далеч от тях, да ги надбягам и да ги победя в схватка. Така че името си остана. Ти си мислеше, че съм лесбийка, нали?

— Ъ-ъ, разбира се, че не…

— Не се притеснявай, случва се през цялото време. Момиче, високо като мен и без никакви цици, или трябва да е модел, или лесбийка.

— Аз харесвам гърдите ти. Малки са, но съвършени. Приличат на розови пъпки.

Наведе се над нея и пое лявото й зърно в уста. Смука го дълго и бавно, а тя измърка от удоволствие. Джейми неохотно се откъсна от нея.

— И все пак се обзалагам, че си доста популярна сред момичетата.

— Разбира се. — Усмихна се. — Налага се да ги разпъждам направо.

— Ъ-ъ… а случвало ли се е да не влагаш много усилия в отпъждането?

Дани сбърчи нос и Джейми си помисли, че е прекалил. Тя обаче просто обмисляше какво и доколко да разкрие.

— И това е ставало — призна. — Искаш ли да ти разкажа?

Е, искаше, разбира се, но и като абстрактен факт представата вече оказваше очевиден ефект върху него.

— Може би друг път. — Хвана я за ръка и я привлече към себе си. — Но това също ти харесва.

— О, да, наистина ми харесва. — Обви пръсти около него и започна да ги движи: меко пърхане като от ангелски криле. — И на теб ти харесва, когато правя така, нали?

Електрически шок премина през тялото му.

— Мхм.

— А когато правя това? — Дани сведе глава и тъмната й коса падна над долната половина от тялото му като копринен воал.

— Може би не толкова много — задави се Джейми. — Ще вземе да развали удоволствието после.

Само че в този момент тя се забавляваше твърде много, за да го послуша.

 

 

Дани излезе от банята в окъсания му халат и с кърпа, увита около главата. Въпреки това приличаше на Савската царица.

— И така, накъде ще продължим сега?

— Имаш предвид „ние“ в смисъл на „нас“?

— Не, глупаче! — Дани го потупа по рамото. — Просто се позабавлявахме малко, колкото да мине времето. Това не значи, че ще се женим. Въпросът ми е накъде ще поемем като дуо безстрашни следователи?

Джейми вдигна книгата, която четеше, и й показа изображението на корицата. Черно-бяла снимка на войник, който поставя знаме на върха на голяма сграда. Флагът беше единственият цветен елемент във фотографията: червен фон с жълт сърп и чук на него.

— „Берлин. Последните сто дни“ — прочете заглавието Дани. — Добра ли е?

— Всичко е описано с много подробности в нея, но един абзац по-конкретно ми привлече вниманието. — Отвори на страницата, която бе отбелязал. — Ето.

Когато руснаците обградиха дипломатическия квартал, се разви удивителна, почти средновековна бартерна система. Хората разменяха чувал с въглища за едно яйце или бутилка чиста вода. Човек не можеше да си купи хляб срещу кола. Бижутер от Вилхелмщрасе разказва, че веднъж при него дошъл войник, който се опитал да му продаде древен артефакт, вероятно взет от музей.

— Е, и? Може да е било какво ли не.

— Знам, но Вилхелмщрасе минава близо до бункера на Хитлер. Опитах се да се обадя на сър Уилям Мелроуз, за да разбера дали разполага с повече информация, но той е извън страната. В продължение на седмица ще събира информация за следващия си шедьовър. Реших, че междувременно можем да отидем в Берлин и да свършим малко детективска работа.

Дани подсушаваше косата си с кърпа, но спря и се втренчи в него.

— Шегуваш се, нали?

— Не, Дани. Не се шегувам.

— Боже, Синклер, на това вече му викам стрелба на сляпо.

— Всъщност тъкмо стрелбата се опитвам да избегна. Помислих си, че ако съм в друга държава, ще им е по-трудно да ме застрелят. Освен това именно в Берлин е изчезнал Бернт Хартман.

— Преди седемдесет години. Каза, че тогава е бил на около двайсет, нали? Жив или мъртъв, сега човекът трябва да е направо древен.

— Значи няма да дойдеш с мен?

— Тук съм, за да върша работа, Джейми. Не си нося необходимото за пътуване из Европа. А и откъде пари?

— Докато бях в болницата, адвокатът ми се обади и ме уведоми, че от фондация „Принцеса Чарториски“ са се съгласили на частично плащане за откриването на Рафаело. Сумата не е голяма, но пък като никога разполагам със средства. Слушай, хайде да отидем. Мисли за това като за почивка.

Дани присви очи.

— Не го правиш само защото искаш да се повъргаляш с мен няколко дни, нали?

Джейми се ухили.

— Виновен съм по всички обвинения! Честно казано, заради предишните ми преживявания на немска земя Германия не е сред дестинациите, които бих предпочел за почивка. Но пък винаги съм харесвал Берлин.

— В такъв случай кога заминаваме?

 

 

След два дни Дани и Джейми се качиха на ранния сутрешен полет за Берлин. Летище „Шьонефелд“ обслужва основно нискобюджетни авиокомпании и се намира на около десет километра от центъра на града. Хванаха метрото и по-малко от час след като излязоха от терминала, двамата стигнаха до спирка „Фридрихщрасе“. Джейми беше избрал хотел наблизо и Дани огледа улиците, докато вървяха натам.

— А накъде е Берлинската стена?

— На около четиристотин метра в тази посока. Можем да отидем и да я видим, ако искаш, след като се отървем от багажа. Твърде рано е, за да се настаним, дали да не идем да обядваме?

— Разбира се. Намираме се в бившата източна част, нали? Очаквах нещо по-сиво.

Джейми изчака да пресекат улицата.

— Никога не подценявай немската ефективност. Не им отне много време да превърнат комунистическия Източен Берлин в нещо, което минава за капиталистически рай. Хотели, барове, бутици, търговски центрове — всичките изникнаха в рамките на няколко години. Подозирам, че мястото сега е неузнаваемо за хората, които са живеели тук преди. Ето го нашия хотел.

Не изглеждаше кой знае колко добре отвън, но пък интериорът му беше модерен и светъл. Оставиха чантите си на рецепцията и си взеха по чаша кафе, а Джейми извади пътеводител от раницата си.

— Мисля, че можем да вървим успоредно на реката, да минем край гарата и след това да направим завой и да стигнем до булевард „Унтер ден Линден“, преди да се върнем тук и, ъ-ъ, да се освежим преди вечеря.

Дани се засмя на намека му.

— Да се освежим, а? Така ли му викат вече?

— Да — отвърна Джейми и вдигна раницата. — И колкото по-бързо потеглим, толкова по-бързо ще се върнем.

Излязоха от хотела и завиха надясно към река Шпрее.

— Ако Дорнбергер и Хартман са избягали от бункера — започна Джейми, — вероятно са го направили на следващия ден след самоубийството на Хитлер, когато последните оцелели от дивизията „Шарлеман“ и пазачите на бункера са си пробили път навън под командването на заместника на фюрера, Мартин Борман. В такъв случай биха поели по този път. — Посочи към реката. — Представи си, че по моста се носи танк „Тигър“, а точно зад него има стотици, може би повече от хиляда души. С взривове танкът си проправя път през руската барикада в другия край, преди да го разбие противотанково оръдие, а всички онези зад него остават изложени на картечници, минохвъргачки и артилерия.

— Не ми се струва възможно.

Дани се опитваше да сравни и наложи образа на касапницата — мъртвите и умиращите, проснати връз тясното пътно платно, горящият в далечината танк — със старомодната чугунена структура, оградена от красиви крайречни кафенета.

— Всичко ми изглежда твърде… спокойно.

— Не се заблуждавай. На първи май 1945 година тук е било истински ад.

Минаха по моста и тръгнаха по крайречната алея на запад покрай оживени барове и ресторанти. Златните дни на есента бяха само спомен, но, изглежда, берлинчани отказваха да се предадат пред малко студ и дъжд, защото всички външни маси бяха заети. Вляво от тях, над далечния край на Шпрее, се извисяваше централната железопътна гара. Грамадната структура от тухли, стъкло и желязо приличаше на останка от по-ранна индустриална епоха, но Джейми прекоси отново и тръгна към нея по пешеходна пътека под железопътния мост.

Дани му хвърли поглед, с който бе започнал да привиква. Сякаш казваше: „Какво, по дяволите, правиш?“.

— Генерал Монке, онзи тип, който организирал пробива, не бил глупак. Докато Борман и останалите се опитвали да си пробият път през моста „Вайдендамер“, Монке тихо изчезнал с група секретари от бункера и минал по този напълно неохраняван пешеходен мост.

— Всеки се спасява поединично, а?

— Точно така.

— И оцелял ли е, за да продължи борбата още ден?

Джейми кимна.

— Предполагам, че може и така да се каже, но наистина било само за ден. Следващата нощ всички били заловени от руснаците.

Продължиха да следват реката, докато пред очите им се откри пейзаж от съвременни постройки, изградени от стъкло, бетон и неръждаема стомана.

— Еха! Впечатлена съм. Тази сграда наистина ли пресича реката?

Джейми се консултира с пътеводителя.

— Така мисля, но може би е само покрит мост. Според справочника всичко това е част от новия правителствен комплекс. Парламент, кабинети, такива неща. Онова, което наистина ни интересува обаче, е голямата сграда с купола. Какво има?

Дани изглеждаше разсеяна, откакто пресякоха реката. От време на време спираше да погледа витрините и се бавеше на места, където нямаше какво да се види.

— Все още не съм сигурна. Не се притеснявай. Просто продължавай да вървиш.

Ако нещо можеше да го разтревожи в момента, то беше да му кажат да не се притеснява. Все пак пренебрегна подтика да погледне зад себе си и продължи да върви, като подмина широк булевард вдясно от тях, а след това и огромна каменна сграда, която засенчваше всичко край себе си.

— Еха, Синклер! Справяш се доста добре като екскурзовод.

— Ако мислиш, че това е хубаво, чакай да стигнем до предната част.

Вървяха по влажна морава с ширината на две футболни игрища, която се простираше далеч напред. После се обърнаха назад и се вгледаха в огромното здание с римска фасада и стъклен купол.

— Това е Райхстагът — обясни Джейми. — Сградата от корицата на книгата ни.

— Където Хартман и Дорнбергер са се били с танковете?

— Не, онова е Райхсканцеларията. Тя е била ей там. — Джейми посочи вдясно. — Много след Бранденбургската врата. Обаче руснаците са искали Райхстага най-много. Сталин го определил за основна цел и казал на генералите си, че го иска до първи май. Стигнало се до луда надпревара между Жуков и Конев, в която навярно са изгубили живота си десетки хиляди войници. Германците се борели за всяка стая и всеки етаж. Когато боевете приключили, от него останали само руини, но сега е напълно възстановен.

— Нали преди малко ме попита какво има? — Дани звучеше спокойно и небрежно, а погледът й бе прикован в купола на Райхстага. — Е, две готини мадами проявяват ужасно силен интерес към нас.

— Това ми се случва постоянно. Как смяташ, дали ни преследват?

Джейми се усмихна и се обърна към мястото, където на около двайсет метра от тях стояха две млади руси жени с елегантни сака и тесни дънки и открито ги наблюдаваха.

— Ами — бавно произнесе Дани, — бяха на летището. Качиха се в съседния вагон на влака, слязоха на същата гара и ни следваха дотук от хотела. Ти как мислиш?

Спътникът й не обърна внимание на сарказма.

— Мисля, че това е популярно място. Може да са отседнали в нашия хотел.

— Разбира се. И прекосиха по петите ни моста, а после се върнаха обратно по пешеходния мост, без нито за миг да откъсват очи от нас.

— Какво искаш да направим по въпроса?

Дани отново огледа двете жени, без да се прикрива.

— Не смятам, че са убийци, а и мястото не е подходящо за убийство. След като сме в политическото сърце на Берлин, тук сигурно гъмжи от полицаи под прикритие. Предполагам, че или са много тъпи, или са много зле обучени за наблюдение, или искат да ги забележим. Което и да е от трите, мисля, че професионалният подход е да отидем и да ги попитаме.

— Да го направим тогава.

Тръгнаха към двете момичета, но без да променят израженията си, те бързо се отдалечиха към Райхстага. Джейми и Дани спряха и наблюдаваха оттеглянето им.

— Искаш ли да ги последваме?

Джейми поклати глава.

— След като не искат да говорят с нас, значи просто не искат.

— А и може да ни подмамват към засада. — Дани се усмихна.

— Това също — ухили се Джейми.

— Ей, обеща да ми покажеш Берлинската стена!

Поведе я към Райхстага. Докато пресичаха грубия асфалт пред сградата, Джейми посочи към земята. Дани огледа мястото.

— Това ли е всичко? — попита невярващо. — Това ли е Берлинската стена?

Загледа се в редицата тухли, която се точеше огледално наляво и надясно.

— Да, това е. Останали са още няколко малки части, но повечето е заличено.

Дани Фишер поклати глава.

— Е, предполагам, че трябва да се връщаме в хотела и да се заемаме с онова „освежаване“.

— Да, мисля, че трябва да го направим.

Дани го удари по рамото.

— А по-късно искам да видя малко от легендарния берлински нощен живот.

— Сигурен съм, че можем да го организираме, но не бива да се прибираме твърде късно.

— И защо?

— Защото утре ще свършим това, за което дойдохме. Ще се срещнем с някого заради една корона.