Джеймс Дъглас
Заветът Изида (40)

XXXVIII

Домът на Леон Розентал — къща от червени тухли със собствен двор — бе разположен в луксозния квартал „Артселар“, на осем километра южно от центъра на града. Икономката въведе Джейми и Дани в основния салон, където медицинска сестра тъкмо прибираше принадлежностите си. След секунди пред тях се появи набит мъж с гъста бяла коса и спретнат мустак, който се придвижваше с помощта на инвалидна количка. На осемдесет и шест години Леон Розентал все още излъчваше страховитата енергия, за която намекваше разказът на Сам Майер. Домакинът използваше инвалидния си стол като таран — разбутваше нетърпеливо креслата и минаваше като с булдозер през вратите. Взираше се настойчиво в Джейми и Дани с големите си млечносини очи иззад очила с квадратни рамки и дебели стъкла, сякаш имаше рентгеново зрение.

Също като Майер старецът говореше безупречен английски. Макар да беше много студено, махна на гостите си да излязат през двукрила стъклена врата на покрито с плочи пространство. Взе каменен съд и го занесе до мястото, където Джейми и Дани бяха седнали около дървена маса.

— Единственият ми порок от шейсет години насам! — изръмжа Розентал, сряза края на голяма пура и я запали. — Казват, че ще ме убие, но какво значение има вече? Дори когато американците бяха блокирали Куба, Фидел Кастро ми изпращаше като подарък по една кутия всеки месец.

Няколко минути белгиецът седеше, сякаш забравил за гостите си. Наслаждаваше се на вкуса на пурата и съзерцаваше сумрака от другата страна на рядката горичка, която заобикаляше къщата. В крайна сметка излезе от унеса си и се обърна към Дани Фишер:

— Простете на стареца мига удоволствие, госпожице Фишер, и добре дошли в моя дом! В тази къща напоследък рядко се радваме на присъствието на красиви жени, макар че ще ви помоля да не споменавате това пред икономката ми. Клодет все още вярва, че не се е променила в последните трийсет години. Едно от предимствата на лошото зрение и отказа да носи очила с диоптри. — Дани се усмихна учтиво в отговор на комплимента. — Господин Синклер, навярно се чудите защо помолих младият Самюел да ви покани тук!

— Дойдохме в Антверпен, защото се интересуваме от диаманти, мосю. Естествено, голяма чест бе да чуем, че искате да се срещнете с нас.

Леон Розентал издаде подобен на грухтене смях.

— Трябвало е да станеш дипломат, Джейми! Може да те наричам Джейми, нали? Предполагам, че в този момент би предпочел да си на самолета за Лондон. Аз обаче имам причина да искам да те видя, а може би и ти ще спечелиш нещо от срещата ни.

Розентал натисна бутон на облегалката на стола си и след минута икономката се появи с поднос, на който имаше гарафа и три ниски кристални чаши. Старецът я отпрати с махване на ръка и щедро наля в чашите искрящ кехлибар.

— Заповядайте — каза. — Седемнайсетгодишният сингъл малц не е порок, а чисто удоволствие! Цял живот ще съжалявате, ако не опитате това уиски. То се дестилира на брега на река, където някога ловях сьомга, и всяка глътка ми носи спомени.

Тримата отпиха и се облегнаха назад, докато наситеното златисто питие се разливаше в тях. Леон Розентал изпусна дълбока въздишка.

— А сега, Джейми, ще бъдеш ли така добър да ми разкажеш за бункера и това, което си открил там?

През последната година Джейми бе разказвал историята толкова пъти, че с лекота изпълни искането на стареца. Пропусна въоръжените с картечници неонацисти, които ги преследваха из планината Харц, и наблегна на това как той и Сара Грант разгадаха указанията в дневника на дядо му и откриха водопада, зад който се криеше тайният вход на бункера. Розентал се облегна назад и затвори очи, докато разказът на британеца го водеше в мрака, а после из бетонения тунел, в който се намираха офисите и лабораториите на изследователския център на Валтер Бром. Джейми предположи, че подобно на всички останали, които го бяха молили да разкаже историята, белгиецът се интересува само от картината на Рафаело, направила бункера известен, затова спря с нея. Но Розентал отвори очи и ги прикова в него:

— Продължи, моля те. Не пропускай нито подробност.

Металното стълбище и дългите отекващи коридори. Големите стоманени врати, усукани и разкривени от мощната експлозия, която е имала за цел да заличи целия комплекс. Отвъд тях — огромно помещение с размерите на футболно игрище и техническото оборудване на Бром. Сега Джейми вече трябваше да разкаже за гонитбата, която го бе отвела там. Розентал дишаше накъсано и започна да хрипти. Джейми се поколеба за миг от страх за здравето на стареца, но белгиецът му махна с ръка да продължи.

— Зад вратата открихме останките на триста учени и роби, убити на работното място.

Продължи нататък, като заразказва за бягството от бункера, но Леон Розентал вдигна ръка, без да отваря очи.

— Не ме щадете, господин Синклер, умолявам ви. Искам да чуя всеки детайл, който си спомняте.

Джейми погледна озадачено Дани Фишер. Да си спомня ли? Та той бе прекарал последната година в опити да забрави завареното в онази зала. Море от кости. Мъже и жени с разкривени в агония тела или просто купища бяло: неразпознаваеми останки. И точно до вратата — девойката. Мълчаливият писък на изтерзаното безоко лице и назъбената дупка в черепа й — ясно доказателство за това как е угаснал животът й. Джейми бе протегнал ръка да докосне рамото й.

— Опиши ми я. — Леон Розентал произнесе думите яростно, дивашки.

Как да опишеш скелет с дупка на мястото, където е било лицето?

— Имаше дълги пръсти. Като на пианистка. — В ума му се появи образ на момиче. — Беше висока и крехка, изящна. Носеше сива раирана рокля.

Розентал подсмръкна.

— Да, биха я накарали да го направи.

Старецът обърна инвалидния си стол и го придвижи обратно в стаята до голямо бюро. Отвори чекмедже и извади от него малък къс хартия. За момент го задържа в ръце, само го гледаше, отпуснал рамене, сякаш бе още по-възрастен от годините си. Когато се върна на терасата, връчи на Джейми стара фотография.

— Моята Хана.

Отначало името не му говореше нищо, но след това видя лицето й. Младо момиче с почти неземна хубост. Сериозно на снимката, но с весела искра в погледа, която караше човек да се чуди колко ли е красиво, когато се усмихне. Джейми внезапно се върна обратно на задната седалка на колата на Лоте Мюлер по пътя към бункера и гласът на германската полицайка отекна в ушите му: „Една от жертвите е неговата племенница Хана Шулман, лабораторен техник. Работила е в тясно сътрудничество с него. Била е на деветнайсет“. На снимката, която бе видял преди година, момичето се усмихваше.

— Хана работеше с чичо си Авраам по ядрената им програма. Исках да се махне оттам, да дойде с мен в Белгия, но тя отказа да го остави. Не би оцелял без нея, така ми каза. Когато спря да отговаря на писмата ми, отидох в Германия да я търся. Можете да си представите как беше. Кафяви ризи и есесовци на всеки ъгъл, перчат се и кукуригат гордо. Еврейските предприятия — затворени, прозорците им — изпочупени, собствениците им — дамгосани с жълти звезди. Страх навсякъде. Разбира се, не можах да я намеря. Сигурно са ги отвели в някоя охранявана лаборатория, а след това… Е, знаем какво се е случило след това. Именно това, което научих в Германия, ме накара да реша да се бия с тях, когато дойдат. И точно заради случилото се с Хана преживях войната. Никога не я забравих. Ожених се и ми се родиха деца, но винаги съм се чудил какво е станало с моята Хана. А после ти я откри вместо мен. Никога няма да го забравя, Джейми, и колкото и живот да ми остава, ще съм ти длъжник.

Джейми усети ръката на Дани върху своята. Отново си спомни безокия череп, чиито зъби и шейсет години по-късно приличаха на безупречни перли. Дани внимателно измъкна снимката от пръстите му и я заразглежда. Най-накрая Джейми успя да проговори отново:

— Не ми дължите нищо, мосю. Когато открихме Хана и нейните приятели убити в бункера… ще помня това до края на дните си. Тя ме промени. Едно е да четеш за тези неща, а съвсем друго — да ги видиш наистина. Мисълта, че поне някакво добро е произлязло от всичко това, смекчава поне част от ужаса.

Леон Розентал кимна сериозно.

— И все пак може би има начин да ти се отплатя поне частично за намирането на Хана. Доколкото разбирам, причината да дойдеш в Антверпен има връзка с тези времена? Самюел спомена съветски държавен служител. Уви, не зная нищо по този въпрос. И все пак се заинтересувах от източния пазар, след като руските ни приятели изоставиха комунизма заради КГБ.

Старецът се усмихна на недоумението на Джейми. Англичанинът отвори уста да каже нещо, но Дани Фишер го ритна под масата.

— Много неща се промениха оттогава. Днес руснаците, както Самюел навярно ви е споменал, са сред най-големите ни клиенти в Антверпен. След толкова години на строги икономии копнеят за бляскави неща. А пък и диамантите са идеална и леснопреносима валута във времена на криза.

Розентал замълча, за да отпие глътка уиски. После се отдалечи от масата, а след минута се върна с вестник, който постави сгънат на две пред себе си.

— От време на време — продължи разсеяно — привилегировани бивши клиенти още ме търсят за съвет. Преди няколко години например гостувах известно време на такъв клиент в Санкт Петербург. Красив град, ако още не сте го посетили, със сигурност трябва да го сторите. Отнасяха се с мен като с филмова звезда. — Старецът се усмихна при спомена. — Разбира се, не мога да издам името на въпросния господин, дори сега трябва да защитавам репутацията си.

Леон Розентал затвори очи и гласът му заглъхна. Когато отново проговори, каза:

— Преди няколко нощи сънувах много странен сън за диамант. Такъв, от който може дъхът ви да секне. Представете си що за диамант е бил, щом човек като мен, виждал всичко от Кохинор до Кулинан, е бил толкова впечатлен. Бял диамант — безупречен и все пак дефектен, понеже никога не е бил обработван или шлифован от експерт. Ръцете ме сърбяха да се занимая с него, как само ме сърбяха! И сега усещам как се пресягам към него. Но в съня ми собственикът не желаеше камъкът да бъде обработван. Можех да полирам всичките му седемдесет и пет фасети, да изкарам възможно най-доброто от него, но целостта му трябвало да се съхрани. Разбира се, възразих. За да се извлече максимумът, той трябваше да се обработи. Овалът му бе леко разкривен, но за да стигна до самото му сърце, за да изкарам оттам чистия диамант, който бе душата на камъка, трябваше да го шлифовам във формата на сълза. Опитах се да го придумам, дори му се молих, но собственикът беше непреклонен. — Ако сънят бе истина, Леон Розентал би съжалявал за този момент до края на дните си. — Старецът отвори очи с уморена усмивка. — За щастие, беше само сън.

— Колко би струвал такъв камък? — попита Дани и си спечели презрителен поглед от домакина им.

— Не е въпрос на цена, госпожице Фишер, а на слава! Дори след обработката той пак щеше да е поне 275 карата. И щеше да надминава по големина и блясък и най-големия прозрачен диамант с форма на сълза, който светът някога е виждал! Докато беше изложен в Лондон, въпросният камък бе застрахован за 100 милиона паунда, което бе малка част от стойността му. В парично изражение моят диамант би струвал десет пъти повече.

— Тогава човекът, който го притежава, трябва да е много богат?

Леон Розентал се обърна към Джейми и сви рамене.

— Той ценеше камъка само заради сантименталната му стойност. Бил подарък от баща му, доколкото разбрах. Може би е останал от царско време и ако се извади на показ, би станал обект на спор с оцелелите наследници на Романови. Кой знае? Разбира се — той отвори вестника пред себе си и прелисти страниците, — в Русия днес има много богати хора. Погледнете този, например! — Посочи снимка на мъж, който слизаше от огромна яхта. — Заради хора като него на богаташите им излиза лоша слава… — Джейми проточи врат, за да види името, и Леон дръпна вестника с многозначителна усмивка. — За разлика от господина, който ме покани в Санкт Петербург.

— Той да не направи онова, което си мисля? — попита Дани, когато с Джейми седнаха на задната седалка на таксито и поеха обратно към хотела.

— Май да. Поведе ни за носа и ни изпързаля.

— След всички тези глупости за неговата Хана и колко ти бил благодарен, как може да знае името и да не ни го каже?!

Джейми се усмихна и поклати глава.

— Не бяха глупости. Леон Розентал стои зад всяка своя дума, но е твърде почтен, за да ни издаде името. Той е човек на честта, който цял живот е следвал код, строг като на самураите. За него да загърби принципите си, би значело да загуби всичко, което е спечелил, след като е открил какво се е случило с Хана Шулман.

— И все пак ми се ще да се върна там и да провеся дъртото копеле надолу с главата, докато си каже всичко.

— Съмнявам се, че ще свърши работа. Може и да е дърто копеле, но е кораво дърто копеле. Мисля, че му хареса идеята да ни предизвика.

— Определено му хареса.

И изведнъж двамата започнаха да се смеят, Джейми я взе в обятията си и я целуна. Усещаше странна смесица от твърдост и мекота, която му подейства като афродизиак.

— Както и да е, колко руски милиардери може да има?

— Повече, отколкото си мислиш.

— Възможно е — каза Джейми, — но се обзалагам, че само един от тях има баща, който е бил част от НКВД, служил е под командването на Жуков и е бил в Берлин на 19 април 1945 година.