Джеймс Дъглас
Заветът Изида (29)

XXVII

Под първата светлина на лунния сърп.

Паул Дорнбергер се намръщи и провери изчисленията си, макар да знаеше отговора достатъчно добре. Времето на стареца изтичаше.

Опита се да си спомни първия път, когато баща му бе споменал за децата, но в ума му цареше пустота. Дали се бе случило в мазето? Едва ли щеше да узнае със сигурност, защото спомените за станалото там никога не бяха съвсем пълни. Появяваха се като снаряди над бойно поле — сияен взрив, миг на ослепително озарение, мимолетна сянка и после отново мрак. Но след тях винаги оставаше витаещо съмнение. Дали наистина бе видял онова, което си мислеше, че е видял? Беше ли извършил онова, което се боеше, че е извършил? Изуми се, че съществува спомен, който дори съзнание като неговото, напоено с толкова много кръв, се налага да потиска от страх пред последствията. Усети прилив на непозната емоция и потрепери. Осъзнаването дойде като шок. Споменът беше там, някъде из главата му, но Паул Дорнбергер не смееше да го докосне. Отвъд скритата врата в измъчения му ум се намираше тайната, която го правеше човека, който беше. Само че беше твърде уплашен, за да я търси.

На прага се появи Олег Самсонов.

— Добре ли си, Паул?

Дорнбергер се насили да се усмихне.

— Разбира се, сър. Между другото при мен са онези документи, които трябва да подпишете.

— Добре, но ела на горния етаж. — Самсонов се усмихна смутено. — Оставих си очилата за четене в големия салон.

Дорнбергер се усмихна в отговор. Работодателят му проявяваше пословична неохота да признае какъвто и да било свой недостатък. Фактът, че бе разкрил дори този свой дребен физически дефект, бе белег за нарастващото му доверие. Паул последва другия мъж нагоре по витата стълба до стая, която заемаше две трети от втория етаж на сградата. (Над нея се намираха спалните на семейството, гардеробните и домашният фитнес салон, обзаведен по последен писък на модата; най-горе, скрита зад подсилени армирани стени, имаше хеликоптерна площадка.) Пространството беше огромно и помещаваше обширен салон, чийто под бе покрит с най-добрата финландска дървесина и застлан с ориенталски килими, всеки от които струваше двойно повече от годишната заплата на Паул Дорнбергер. В един ъгъл бе окачен най-големият и най-скъп телевизор с плосък екран, който човек можеше да си купи. В друг имаше шведска озвучителна система с цената на едно от фераритата на Олег. Помещението бе проектирано така, че да има отделни акустични зони. По този начин Олег можеше да слуша музика, докато в същото време Дмитрий гледа любимите си анимационни филми, а красивата му като филмова звезда съпруга Ирина забавлява приятелите си край огромния панорамен прозорец с изглед към парка. Мраморни бюстове от Древна Гърция и Рим се съревноваваха с модерни скулптури на постаменти. А в центъра беше паник стаята, по чиито външни стени висяха картини за милиони.

— Напоследък покрай сделките по сливането работиш доста извънредни часове.

— Може би трябва да му дадеш почивка! — Ирина Самсонова целуна Паул по двете бузи, а Дмитрий го докосна по ръката със срамежлива усмивка.

Олег вдигна сина си и го прегърна.

— Не мисля, че в момента Паул има от онези лакомства, за които смята, че не зная. Може би по-късно, Дими. Ах — въздъхна Олег, — ето ги и тях. Ако има нещо, което ненавиждам, това е остаряването, но дори парите не могат да ти купят младост.

Ирина целуна съпруга си по устните в знак на истинска обич. Нямаше нищо изкуствено в съпругата на Олег Самсонов — нито любовта, която даваше на семейството си, нито красотата й, която озаряваше всяка стая, в която влезеше.

— Не, но би могъл да си платиш за лазерна хирургия, ако не се страхуваше толкова!

Олег поклати глава унило.

— Никой мъж, особено ако е руснак, не отива в болница, освен при крайна необходимост.

Подписа документите, като внимателно изчиташе всеки един, преди да посегне към него с химикалката.

— Трябва да покажеш на Паул новата си придобивка — предложи Ирина. — В края на краищата, той е почти член на семейството! — сетне се обърна към Паул. — Олег я купи, докато ти беше в Ню Йорк. Впрочем как мина пътуването?

Дорнбергер се усмихна. За момент в ума му нахлу спомен за ужасени лица и специфичната солено-сладка миризма на изгоряла плът.

— Мисля, че не след дълго ще берем плодовете от него.

Олег погледна към вратата на паник стаята и се намръщи.

— Не, сега имаме друга работа. Може би друг път.

Паул кимна и преглътна разочарованието си. Щом Ирина беше така развълнувана от онова, което се намираше в паник стаята, сигурно бе нещо много специално.

Тръгнаха обратно по стълбите и Олег влезе в кабинета си, а Паул се залови с документите. Умът на Дорнбергер се понесе към стар вътрешен конфликт. Короната и ножът. Вечните присъствия в живота му. Все още му бе трудно да повярва в истинността на онова, което бе научил през последните месеци. Но как иначе би могъл да обясни баща си? И самия себе си — творение на баща си. Винаги бе аутсайдер. Никога не бе получавал обич. Никога не се бяха държали с него като с дете. Целият му живот се въртеше около Короната и ножа. И Хартман. Компютърът му сигнализира, че е получил писмо. Отвори го и го прочете. Съобщението беше сложно и към него имаше прикачени няколко документа. На Паул му отне известно време, преди да схване истинския смисъл. Прочетеното го остави без дъх. Една крачка. Само още една крачка и щеше да го пипне!