Джеймс Дъглас
Заветът Изида (24)

XXII

Дани Фишер никога преди не бе виждала нещо толкова изумително! Изпитваше дива животинска наслада, каквато навярно са усещали зрителите в римските амфитеатри.

Наясно беше, че споменът за битката с ножове и страхът от смъртта ще се върнат да я преследват. Но онова, което щеше да помни вечно, беше свирепата решителност, изписана на лицето на Джейми Синклер. Той не можеше да спечели. И го знаеше. Дори ако някак успееше да обезвреди огромния германец, Фредерик щеше да нареди да го убият. При все това се впусна в битката, а духът, който го поддържаше, даде сили и на нея. Дани знаеше, че ако Джейми бе умрял и онези я бяха нападнали, тя щеше да се бори със зъби и нокти, докато я убият. Когато Джейми падна, тя си помисли, че това е краят — и за него, и за нея.

Но тогава се случи чудото!

Вратата на склада отхвръкна назад и две стройни фигури в черни гащеризони и скиорски маски се появиха на прага. Заплашиха с картечните си пистолети всички в стаята и ги накараха да вдигнат ръцете си. След първоначалния шок повечето немци хвърлиха оръжието си и вдигнаха ръце, но глупакът с автомата направи едно излишно движение. Черната фигура вляво промени съвсем леко прицела си и пусна кратък откос, който отхвърли нациста към стената.

След секунди до двете въоръжени фигури на вратата се появиха още две и една от тях сряза връзките на Дани с пъргави и изненадващо нежни пръсти.

— Вече сме в безопасност — повтори тя, докато водеше Джейми обратно към стола.

Думите на Дани стигнаха до съзнанието му, но все още нямаха никакъв смисъл. Сякаш бе попаднал между два свята. Допреди миг у него лумтеше ярък пламък и всичко изглеждаше възможно. Сега светлината отслабваше и Джейми изведнъж се почувства много уморен. Започна бавно да се облича — машинално вършеше правилните движения, макар умът му все още да беше другаде. Кожата под ризата му все още лепнеше от незасъхналата кръв на Юрген. Дани му помогна за чорапите и обувките, а след това наметна якето на раменете му.

— Ръцете на тила. Оръжията на земята, гърбовете — срещу стената. Само се опитайте да направите нещо и сте мъртви като приятелчето си.

Гласът беше женски, но принадлежеше на жена, доказала, че е готова да подкрепи думите си с куршуми. Оцелелите нацисти, сред които и Фредерик, направиха каквото се искаше от тях и отстъпиха назад, докато гърбовете им опряха стената. С едно движение на картечния си пистолет жената ги принуди да застанат на колене. Друга от маскираните фигури събра с крак захвърлените оръжия на купчина близо до вратата. Докато непознатата ги прибираше в раницата си, Дани Фишер се пресегна и избра едно за себе си.

— Сега трябва да тръгваме — обяви водачката на маскираните.

Джейми се загледа в нея. Нямаше представа какво става, знаеше единствено, че той и Дани едва не загинаха, а тези хора ги спасиха. Чу гласа на Фредерик, докато вървеше към вратата. Въпреки поражението тонът му беше заплашителен:

— Това не е краят, Синклер! Ние не забравяме. Ще се оглеждате през рамо през остатъка от краткия си живот!

— Само още нещо. Ти, ставай! — Дани насочи пистолета си към водача на похитителите, който се изправи с презрителна усмивка.

— Курва! — изплю се Фредерик.

Джейми трепна, когато видя Дани да се усмихва. Застанала бе в идеална позиция. Описа дъга с крака си и улучи немеца точно между краката. Лидерът на „Врил“ се преви на две със задавен стон, миг след това Дани заби коляно в лицето му и стовари дръжката на пистолета в тила му. Фредерик се строполи на пода като застрелян.

— За протокола — Дани бе отпуснала небрежно пистолета до бедрото си, докато оглеждаше останалите мъже — аз съм детектив от нюйоркската полиция. Ако още някой иска да ме нарече курва, сега му е паднало.

 

 

Напуснаха склада с микробус „Мерцедес“ със затъмнени прозорци. Още двама от „Врил“ лежаха до вратата, паднали в безсъзнание, когато щурмовият отряд — така ги наричаше сега Джейми, защото бе виждал по-професионално проникване единствено при демонстрация на специалните служби — бе нахлул с електрошокови устройства и газови гранати.

Бяха се отдалечили значително от склада, когато пътничката на предната седалка, жената, която бе водила нападението, свали скиорската маска и разтърси тъмната си коса. Беше по-възрастна, отколкото Джейми бе предположил от бързината й. От лицето й, което бе познало страдание и разочарование, но все още бе запазило фината си красота, искряха изумителни зелени очи. Елегантните черти на жената му напомняха за портрет на Модиляни и намекваха за произход от южната част на Германия или Алпите. Джейми очакваше останалите — бяха общо пет — да последват примера й, но те не го направиха.

Водачката на групата забеляза недоумението му.

— За предпочитане е да не узнавате самоличността на сестрите ми. Както и да изчакате с въпросите, докато постигнем целта си.

Джейми погледна към Дани, която кимна.

— Разбира се.

Изведнъж бе обзет от сънливост и клепачите му взеха да се затварят. Дани попи челото му с нещо влажно и той си помисли зашеметен, че ролята на жените в живота му явно е да чистят кръвта на други хора от лицето му. Дали това бе послание?

Когато се събуди, бяха спрели пред някаква усамотена селска къща: три масивни етажа от бял хоросан, червен керемиден покрив и градина, отделена от околните земеделски земи с храсти и дървета. Джейми, Дани и водачката слязоха и микробусът потегли, но никой от останалите пътници не погледна назад.

Щом влязоха в къщата, домакинята ги поведе към горния етаж до обширна спалня с прозорец, от който се откриваше гледка към дървета и поля.

— Донесохме личните ви вещи от хотела. Сметнах, че е разумно да не се връщате повече там, в Германия вече не е безопасно за вас. Така че можете да се преоблечете, хер Синклер. — Каза го учтиво, но в тона й имаше стоманена нотка. Джейми едва сега осъзна, че вони на пот и страх и все още е изцапан с кръвта на друг човек. — Банята е през втората врата вляво.

Отвори уста да й благодари, но тя още не бе приключила.

— Естествено, ще имате много въпроси. Щом си отпочинете, можете да слезете при мен на долния етаж. След около час, да речем.

Джейми кимна и реши, че тази дама е наистина страховита. Дани обаче не се сдържа и се обади:

— Бихме искали да изразим благодарността си към вас. Вярвам, че вие ни спасихте живота. — Другата жена кимна любезно. — Дали ще е възможно да научим името ви?

Спасителката им се усмихна и в този миг изглеждаше неподвластна на възрастта.

— Имам много имена, детектив Фишер — отвърна загадъчно, — но можете да ме наричате Атина.

 

 

Точно час по-късно прислужницата ги въведе в главната стая, където Атина ги чакаше до шкаф за напитки.

— Да ви предложа вино или може би предпочитате нещо малко по-силно след вашите… приключения?

Дани прие предложеното вино, но Джейми избра уиски. Двойно, с лед, добре отлежал сингъл малц. Атина седна до прозореца. Заменила бе черния гащеризон с дънки и марков пуловер, които представяха във възможно най-добра светлина поддържаната й фигура. Изчака ги да се настанят удобно и попита:

— Откъде да започна?

Двамата отпиха от чашите си и се спогледаха.

— Добре — заяви Джейми, след като Дани му кимна, — може би ще ни разкажете как успяхте да пристигнете в склада точно навреме, за да ни спасите кожите. Предполагам, че двете млади дами, които ни следваха от пристигането ни в Берлин, са от вашите хора. Но фактът, че бяхте в състояние да направите всичко това, и то толкова навременно, говори не само за добро разузнаване, а и за първокласни ресурси и изключителна организация.

Атина кимна замислено.

— Говорите като войник, господин Синклер, но предполагам, че това не е изненадващо предвид миналото ви. — Джейми се учуди. — О, да, знаем много неща за вас, но не и за детектив Фишер. Влиянието ни в Новия свят все още не е толкова голямо. Имахме информация за разследването ви, тъй като представлява интерес за нас, и успяхме да получим достъп до плановете за пътуването ви. Следяхме ви и се зарадвахме, че сте разбрали за това, защото искахме да сте наясно, че не представляваме заплаха. После обаче се появи истинска опасност в лицето на вашите нацистки приятели, затова решихме да ви наблюдаваме по-завоалирано. Затова успяхме да ви последваме след отвличането и имахме достатъчно време да съберем необходимите ресурси, за да предприемем навременна намеса.

Джейми долови подхвърлената кукичка, но за момента реши да я игнорира. Дани се канеше да зададе въпрос, но мерна предупредителния му поглед и се отпусна назад в стола си.

— И за това трябва отново да ви благодарим. Спасихте ни живота.

— Не съм толкова сигурна, че е така, господин Синклер — отвърна Атина. — Видях как се справихте с едрия джентълмен с ножа, така че не смятам поражението ви за даденост. Напомнихте ми за древните воини: гневен, уверен, опасен и безстрашен. Зилот^[1] от времето на Йосиф, може би, или гладиатор, подкрепил Спартак. Който не се страхува от смъртта, всява страх у другите.

Джейми сви рамене.

— Но въпреки това е просто човек. Колкото и гневен да е, един-единствен куршум е достатъчен, за да го убие.

— И все пак той всява страх у другите — напомни му Атина. — Аз съм доволна, че пристигнахме навреме, но ще ви предупредя да не надценявате възможностите ни. Имахте късмет, че бяхме в Берлин, където можем да разчитаме на добре подготвени приятели. Ние ще ви помагаме, когато сме в състояние, но невинаги ще можем да го правим.

— Може би се изказвам необмислено, госпожо, но кои са тези „ние“?

Атина се обърна към Дани и Джейми за първи път забеляза несигурност у домакинята им.

— Колко да ви кажа? Ако ви разкажа всичко, ще ме помислите за луда. А ако не е достатъчно, ще решите, че съм просто фантазьорка…

— Видяхме достатъчно и ще ви повярваме каквото и да ни кажете — настоя Дани.

— Всичко в такъв случай — кимна Атина. — Ние сме Сестринството, или Сестрите на Изида. — Жената спря, за да им даде възможност да схванат напълно значението на думите й. За момент на Джейми му се стори, че в стаята не е останал въздух за дишане. — Нашият орден е създаден много преди да се зароди култът към другия бог, чието лице е назарянинът Христос и чиито последователи първо ни ухажваха, а после ни предадоха. Те съблазниха боговете императори на Рим и отровиха съзнанието им, така че за нас, които бяхме първи и най-стари, остана единствено да се кланяме тайно в мрака. Вярно е, че се крием в сенките, но все пак поддържаме вярата си.

Атина изчака, за да им даде възможност да реагират някак на тази ерес, но Джейми Синклер и Дани Фишер бяха видели достатъчно от божиите дела и изпитваха подозрение най-малкото към мотивите му, ако не към самото му съществуване.

— Изида е Богинята майка — продължи Атина, — дала живот на Небето и Земята. Тя ще ги подхранва, докато падне мрак или докато бъде изтласкана от умовете на хората. Тя е божествената утроба на цялото човечество. Тя е Владетелката, най-великата и знаменита кралица на Египет. Без Изида — очите й се стрелнаха към Дани — жената би останала завинаги вещ на мъжа, просто един съд; имущество с не по-голяма стойност от кравите в полето. Някога храмовете ни били най-великолепните в света, а сега лежат в руини или са се сринали на прах. Всички освен един. Влиянието на Богинята се простирало из целия цивилизован свят, но благодатта й била твърде мека и нежна и била изместена. Тя никога няма да се завърне, но оцелява, а влиянието й може все още да се усети връз тъканта на нашия свят.

Дани запази безизразно изражение, докато асимилира забележката на Атина за Владетелката. Джейми имаше свои въпроси, но Дани заяви:

— В такъв случай става въпрос или за Короната, или за Окото, нали така?

— Правилно, детективе. Но Короната и Окото са едно цяло. Без Окото Корона на Изида не съществува. Дори преди двеста поколения, когато Рим бил просто блато край Тибър, а една велика цивилизация процъфтявала по течението на река Нил, Изида била много древна. Почитана както от мъже, така и от жени. Хората вярвали, че сълзите на Владетелката предизвикват големите наводнения, които били източник на египетското благоденствие и мощ, тъй като напоявали плодородните черноземни равнини. Хиляди хора, водени от фараона и двора му, се стичали да се поклонят на Богинята в огромния храм в Абусир, а от основно значение през годината били двата големи фестивала: този за годишното възраждане на света и другия, с който празнували възкръсването на Озирис.

Загледана в далечината, Атина замълча и Джейми изпита странното усещане, че заобикалящият ги свят е изчезнал. Сякаш слушаше някаква древна жрица, която описва прозаично собственото си време. После обичайното спокойствие на жената бе заменено от болезнена гримаса.

— В центъра на всеки ритуал била Короната на Изида, изкована от нубийско злато в Мемфис в древни времена от най-великите майстори на Озирис. В центъра й се намирало Окото — дар от звездите, който самият Ра поставил в ръката на Владетелката. В Короната била вложена мощта на Богинята и под нейното благо влияние Египет никога не страдал от традиционните напасти като чума и глад. Докато Изида била силна, никоя вдовица не бедствала в недоимък, имало справедливост за бедните и подслон за слабите. Египет процъфтявал и фараоните трупали големи богатства. Но благоденствието и богатството предизвикват завист. Фараоните питаели такава вяра към Владетелката, че повярвали в собствената си неуязвимост. Пренебрегнали силата на оръжията, които ги защитавали в продължение на поколения, и били обсебени от идеята за изкуство и култура. Станали слаби и лениви. А оттатък бреговете им се въздигала друга сила: морски народ, дързък и жесток, твърде мързелив, за да натрупа свое собствено богатство, но алчен за имането на другите. Той ги нападнал без предупреждение и помел Делтата, а след себе си оставил само пожарища. Храмът изгорял. Короната на Изида била открадната.

Джейми наруши последвалата тишина:

— Финикийците или техните предшественици.

— Виждам, че сте запознат с легендата за съкровището на царица Дидона, господин Синклер. Добре, това ще ни спести време. И така, започнал дългият упадък на Египет. Ерата на пирамидите и сфинксовете отминала. През тези векове Изида пак се радвала на почит и били изработени копия на Короната. Само че никога не успели да възпроизведат силата й, защото истинското могъщество било в Окото, дар на Ра за богинята.

Дани повече не можеше да сдържа нетърпението си:

— Но кога ще стигнем до Сестринството?

— Моите извинения за урока по история, детективе. — Атина се усмихна. — Толкова отдавна не съм разказвала тази история, че се изкуших да я удължа. Сестринството е основано след разрушаването на храма. Жените винаги са били в основата на култа към Изида и когато храмът изгорял, жриците й били заклани или отвлечени в робство. Всички освен група послушнички, които довършвали обучението си на юг, в другия голям център, храма на Изида на остров Филе. Те се завърнали, разтърсени от това светотатство и от загубата на най-голямото съкровище на култа. Били толкова разстроени, че искали да отнемат собствения си живот и да се присъединят към онези, които били обичали и изгубили. Но една от тях била истинска дъщеря на Изида. Именно тя събрала посестримите си и им казала, че сега те са пазителки на вярата във Владетелката. Заклели се да извършват ритуалите и да поддържат у хората спомена за Богинята. Да възстановят храма, а след това да разпространят словото на Изида надлъж и нашир. Но най-тържественото им обещание било, че ще намерят Короната и ще я върнат на Владетелката. Те и техните наследнички разпалили отново култа към Изида. Докато Египет линеел, пренесли вярата в Атина и Рим и Владетелката отново се превърнала в могъща сила по света. Непрекъснато търсели вести за Короната. Носели се слухове, че била открита сред изгубеното съкровище на картагенската царица Дидона, а след това, в продължение на векове — нищо. Нова цивилизация процъфтявала на изток. Говорело се, че там жесток и кръвожаден деспот си е осигурил мощта на Богинята, за да получи власт над света. Имало и други мълви, разкази и слухове.

Разказът бе въздействащ и обясняваше много за притегателната сила на Короната, но Джейми не смяташе да позволи на Атина да се измъкне така лесно:

— Оценяваме урока по история, но възможно ли е нещо, за което ламтят толкова хора, да е добро, както твърдите? Чували сме например, че Короната се появява в критични моменти през вековете, че тя далеч не се свързва с благо влияние, а с вещерство, магии и смърт.

Очите на Атина блеснаха.

— Имало е много опити да се опетни името на Владетелката, и то не само от последователите на другия бог. Октавиан твърдял, че нашите ритуали са порнографски. — Жената сви рамене. — Естествено, че в обред за плодородие ще присъства сексуален елемент, но нима има нещо по-извратено от това да принуждаваш мъже да се бият до смърт помежду си за забавление?

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Джейми.

Атина се изправи и отиде до прозореца.

— Вярно е, че през вековете Короната е била свързвана със зло и мерзости. Тя е мощен талисман, а около такива предмети лесно се прилепват легенди. Смята се, че Изида има власт над живота и смъртта, защото успяла да възстанови душата на Озирис. И в края на живота й като смъртна силата й останала неразривно свързана с Короната. Вярвало се, че при определени условия човек, който я носи, ще получи дара на вечния живот. Но ако наистина е така, защо самата Изида не е избрала този път?

— Предполагам, че зависи от условията.

Атина си пое дълбоко въздух и гласът й стана рязък, почти мъжки:

— Трябва да пролееш кръвта на първородно дете от добро семейство под първата светлина на лунния сърп. Едва тогава ще се отвори портата към следващия живот.

Изминаха няколко мига, преди да осъзнаят пълното значение на думите. Когато това стана, Джейми потръпна при идеята за ужаса, който се крие зад тях.

— Искате да кажете, че в продължение на двайсет века Короната на Изида е собственост на човек, който убива по едно дете всеки път, когато усети, че силата на реликвата започва да намалява?

— Не, господин Синклер, това би било повече от лудост. Но Короната със сигурност има силата да хипнотизира, да омагьосва и да смайва. Ами ако се предава от ръка на ръка редом с легендата? Като зараза, която убеждава мъжете, че независимо от доказателствата за противното, притежаването на короната им дава възможност да живеят вечно, стига да са достатъчно безпощадни и да спазват условията.

— Божичко! — пое си въздух Дани. — Сто поколения детеубийци!

— Не бих се изразила точно така, детективе, но да, от това се страхуваме.

— Тогава трябва да ги спрем!

— Но как? — попита Джейми.

— Смятам, че отговорът е у вас и детектив Фишер, господин Синклер. Пътищата на Изида винаги са били неведоми. Нима може да е съвпадение, че тъкмо когато ви обърнахме внимание в Англия, вие се появихте в Берлин, където безуспешно търсим Короната вече почти седемдесет години? — Атина забеляза недоумяващия му поглед. — Едно от нашите момичета проникнало във висшите кръгове на нацистите и в последните дни на райха познало Короната сред плячката им, докато се опитвало да избяга от Берлин в хаоса на 1945 година. Това било първото физическо доказателство за съществуването на короната от две хилядолетия насам. — После им разказа как Елзе Крюгер държала в ръце Короната в нощта на измъкването си от бункера на Хитлер и как я изтръгнали от нея.

— Хартман?

Този път Атина се озадачи.

— Вярваме, че през май 1945 година Короната на Изида е била у човек на име Бернт Хартман — обясни Джейми.

— О, не, господин Синклер, нашата информаторка е била изключително точна. Човекът, който носел короната, бил Sturmbannführer от СС на име Макс Дорнбергер. Но въпросът е там, че вие сте намерили своя път към Берлин. Затова ви помогнахме, защото вярваме, че Богинята ви направлява. Защото смятаме, че вие и детектив Фишер сте били избрани да намерите Короната. Ако можем да направим нещо, за да ви помогнем, ще го сторим, но имаме едно условие. Короната трябва да се върне в храма на Владетелката, където може да се използва, за да изкупи греховете, извършени в нейно име през последните две хиляди години.