Джеймс Дъглас
Заветът Изида (18)

XVI

Макс Дорнбергер усети, че целият гори, докато в съзнанието му се редуваха картини като на кинолента. Пещерата, Короната, горещата кръв по собствените му ръце. Виждаше се как разрушава стените на безименен източен град, където пясъкът се натрупва в черепите и свири през оголените ребра на посеченото население. Как нахлува в Рим на страната на крал Аларих^[1]. Чуваше писъците на жени и мъже, които се задушават в собствените си гениталии. Зареждаше оръжието си рамо до рамо с Мюра^[2] в битките при Маренго и Бородино. И както често се случваше, поставяше под съмнение собствената си убеденост. Нима това би могло да е истина? Но Короната беше истинска. И Окото също.

Значи и Хартман бе истински. Както и Берлин.

 

 

Прахта и смъртта. Животът — не, това не може да се нарече живот, нека просто го наречем съществуване — в претъпкани мазета, където въздухът бе толкова противен, че човек нямаше друг избор, освен да поглъща изпражненията и да пие потта на околните, докато чака ударът на минохвъргачка „Катюша“ да го погребе жив. Червените подути очи, които се взираха сляпо изпод стоманените каски и фуражки на Хитлерюгенд^[3] при лумването на експлозия от поредния артилерийски залп. Очите на плъхове, само дето не бяха плъхове, а износени обвивки на някогашни човешки същества. Мъже и момчета, които не бяха спали цяла седмица, вкопчени в онова, което бе останало от здравия им разум. Вик: „Иван иде!“. Хора, които се отправяха към вратата и трополяха с ботуши до над коляното.

Скатаването — толкова дълго, колкото бе възможно, докато Hauptsturmführer Фенет минаваше с онези луди французи с техните панцерфаусти и магнитни противотанкови мини, но не и прекалено дълго, защото макар и есесовска, военната полиция най-много обичаше да закопчава кръшкачи за стълба на най-близката улична лампа. Задъханият бяг през улици, задръстени от останките на разбити от бомби сгради; през купища развалини, които воняха на гнойни трупове. „Спри! Разпръсни се за засада.“ Слухтенето за издайническия измъчен писък на танковите вериги върху бетона. Новата ти щурмова пушка „Щурмгевер 44“ с бананов пълнител, която те откроява толкова ясно като есесовец, колкото светлоотразителните криволици на яката или татуировката с кръвната група на ръката. Ето ги! Тракането на дизелов двигател, което разбива нервите. Дивашките крясъци на демоничния език на варварина. „Изчакай! Изчакай! Бъди невидим! Остави ги да преминат! Те са невнимателни. Изтощени до такава степен, колкото сте и вие. Смятат се вече за победители, мислите им са насочени към мазните госпожици и неограничените количества водка и шнапс, които ще бъдат тяхна награда за всичките години на борба и саможертва. Паплач!“ Пълзящата фигура в кафява униформа, омазана в сажди, а след това и на оръдието на танка. Слава богу, Т-34, а не „Сталин“ с неговата по-дебела броня! „Изчакайте! Не им позволявайте да ви видят. Това не е вашето време! Това не е начинът.“ Внезапното припламване, незабавно последвано от отчетливо бумтене на панцерфауст и монотонното тракане на автоматично оръжие. При всичко това намираш хладнокръвието да хвърлиш и ръчна граната. Писъкът, който чуваш, се е изтръгнал от собственото ти гърло; смесва се със стоновете на ранените и умиращите. Огромната пушка подскача в ръцете ти, докато търсиш по усет мишени сред сенките в гъстия дим от резервоара на танка. Враг или приятел — в лудостта на битката е невъзможно да се определи. Единственото важно е, че не си ти. Две фигури се търкалят по земята в сиво-кафява киша. Ярка кръв струи от разрязано гърло като червена роза насред едноцветен пейзаж. Лицето на дете е замръзнало завинаги в последен миг на ужас. Иван се изправя с ръмжене от жертвата си, за да бъде ликвидиран от кратък гръм на нацистка картечница. После: странен оазис на спокойствие. Вуло, унищожителят на танкове, спринтира с магнитна мина H3 в ръце и поразява втори Т-34, който досега никой друг не е забелязал. Още една експлозия. Още стрелба. Още писъци. Пищенето на свирка — сигнал за оттегляне. Обратно в мазето, само дето сега пространството в него ще е повече. Берлин, април 1945 година. И винаги по петите ти като вярно ловно куче: Хартман.

Хартман. С лице и хитрост на плъх. Строен и пъргав, бърз като цирков акробат. Ръцете му, твърде деликатни за войник, с дълги пръсти, създадени за свирене на пиано. Хартман крадецът. След като веднъж си бил крадец, винаги си оставаш такъв. Не трябваше да го забравям.

Хартман пристигна в поделението в края на 1943 година и все още носеше със себе си миризмата на затвора. На деветнайсет беше, но изглеждаше с години по-млад; носил бе униформата на СС по-малко от месец и отначало изпитваше страхопочитание към ветераните около себе си. Но беше добър и затова — популярен. Когато се заемеше с поредната каса, намираше някаква вътрешна тишина, почти отвъд човешката. Докато работеше над шифъра, Хартман приличаше на велик диригент начело на оркестър. Но той завинаги щеше да си остане аутсайдер. Ветераните на Geistjaeger 88 бяха служили на Изток. Видели бяха неща, които ги бяха променили. Частта беше винаги под натиска на Химлер да осигурява информация, а често това означаваше да използва екстремни действия за извличането й.

Подозирал съм понякога, че Хартман е прекалено гнуслив за тази работа, но понеже с течение на времето губехме все повече мъже по посока Източния фронт, той се превърна в част от вътрешния кръг на G88.

Всички виждахме наближаването на края и всеки от нас имаше свой план за действие, но окончателното сгромолясване на райха дойде толкова бързо, че свари хората от Geistjaeger 88 неподготвени. Провеждахме разпити в „Аушвиц“ в края на януари за едно проучване, когато дойде пробивът на руснаците. Избутаха ни на север и на запад, към Берлин, където трябваше да се явим в централата на СС на улица „Принц Албрехт“. Първоначално писмените заповеди на Химлер ни държаха в безопасност. Geistjaeger 88 се установи в един прекрасен реквизиран апартамент на Вилхелмщрасе и прекара последните седмици на умираща Германия в каталогизиране на личната колекция от изкуство на райхсфюрера, като разчиташе на своя лидер за избавление. Но един ден в началото на април Ритер изчезна и Geistjaeger 88 влезе във войната. Едва петнайсет на брой, ние се присъединихме към бойната група „Шарлеман“ на дивизия СС „Нордланд“, натоварена със защитата на Сектор C, тъй като Червената армия нападаше по течението на Одер. За разлика от повечето ни другари Хартман и аз изпълнявахме с неохота войнишките си задължения. За нас положението беше „бори се, или умри“, защото онези, които не желаеха да се бият, ги бесеха. Труповете им висяха на всеки ъгъл, а по вратовете им окачаха плакати. В тези последни дни не мислех за нищо друго, освен да избягам, но шанс за бягство нямаше. Знаех само, че все някак трябва да се добера до Короната и да я използвам за целите, за които бе създадена от боговете.

Рано сутринта на двайсет и девети ни наредиха да се върнем обратно в бункера. Разнебитените останки от бойната ни група се отправиха с олюляване през вихрушката от артилерийски залпове, без да обръщат внимание на смъртоносната градушка, сякаш бе просто летен дъждец. Черен пушек се стелеше от горните етажи на Райхсканцеларията, докато пренасяхме ранените край охраната. Главният вход на комплекса бе скрит зад приемна и първото, което правеше впечатление, беше тишината. За първи път от десет дни не чувахме свистене на руски снаряди, оглушителния шум на танкови залпове и лая на картечници. Нямаше я внезапната смърт, която дебнеше да те отведе преди поредния удар на сърцето. Чуваха се само стоновете на ранените и ръмженето на изтормозените щабни офицери, които се опитваха да създадат някакво подобие на ред сред хаоса на този Армагедон на Третия райх.

— SS Sturmbannführer Дорнбергер и бойна група „Шарлеман“ се явяват по заповед на генерал Крюкенберг.

Адютантът на бюрото се усмихна невярващо при изчаткването на токовете и се вторачи в трийсетте мръсни окървавени плашила, натъпкани на стълбището, от които едва осем или девет бяха останали без рани. Погледна някакъв лист на металния плот.

— Още нямам заповеди за вас, Sturmbannführer — каза презрително. — Ще се наложи да почакате. — И отново се съсредоточи над документите си.

Извадих пистолета си и го поставих върху папката, от която адютантът четеше.

— Моите хора се нуждаят от храна. От три дни не са слагали залък в уста.

Мъжът премести поглед от мен към четиримата охранители с каменни изражения, чиито картечни пистолети бяха насочени директно към гърдите ми. Миг на колебание, преди да реши, че си има по-важни неща за вършене, отколкото да убива непокорни офицери от СС.

— Заведете тези мъже до трапезарията — нареди на един дежурен. — Погрижете се да бъдат нахранени.

— И настанени да спят някъде.

Адютантът сви рамене уморено.

— Застреляйте ме, ако трябва, но ще се наложи да се осланяте на късмета си. Ще видим.

Дежурният ни преведе през масивна врата.

Представете си седмия кръг на ада и Страшния съд, взети заедно, но заели усойна бетонна гробница, където само задушливият свръхупотребяван въздух излъчва подобие на топлина. Горната част на бункера беше разделена на тринайсет или четиринайсет зали; Гьобелс и челядта му бяха настанени в две стаи отляво, а отдясно бяха помещенията за гостите и охраната. Широкият централен коридор служеше още за трапезария и място за съвещания. Някъде в лабиринта сигурно имаше кухня и складови помещения. Стаите бяха натъпкани със занемарена орда от униформени мъже и жени — някои от мъжете бяха пияни, а облеклото на жените покриваше по-малко от половината от телата им. Други се бяха отпуснали край стените, докато по-малките деца на Гьобелс играеха около протегнатите им крака, необезпокоявани от всепроникващата воня на пот и страх. И на поражение. Ние се взирахме с изумление в храната и напитките, натрупани навсякъде около нас: шампанското се пиеше директно от бутилката; месо, сирене и хляб затрупваха масите, които не са били използвани за по-плътски цели. Мъжете от „Шарлеман“ се спогледаха и се завтекоха неистово към изобилието от храна. Аз си взех бутилка „Пилзен“, хляб и шунка и си намерих място до стената; Хартман дойде при мен и остави картечницата до себе си. Последното нещо, което чух, преди да потъна в дълбок сън, беше шепотът му: „Как, по дяволите, ще се измъкнем оттук?“.

Можех да остана в дебрите на съня цяла вечност, но ми се стори, че само няколко минути по-късно ме събудиха с ритници. Отворих очи и видях мъж в униформа на генерал от СС, който стоеше над мен, и машинално се изправих на крака. Хартман остана на мястото си, но бях готов да се обзаложа, че и той е буден.

— Така значи, преносвачите на покъщнина на Хайни са тук за големия финал — презрително изсумтя Gruppenführer Йохан Ратенхубер. — Което е повече, отколкото може да се каже за скъпия верен Хайнрих. Не бих разгласявал тук на кого точно сте предани. Шефът ви се е продал на американците и се опитва да си спаси кожата. Фюрерът би го провесил на кука за месо, ако можехме да го пипнем.

Продължих да гледам към отсрещната стена и да си държа устата затворена. Ако началникът на личната охрана на Хитлер искаше да говоря, щеше да ми каже.

Ратенхубер огледа униформата ми.

— Sturmbannführer, а? Вие трябва да сте Дорнбергер. Елате с мен, имам работа за вас. Ти също, войнико. Спри да се преструваш, че спиш. И донесете оръжията си!

Хартман скочи на крака като попарен и заедно последвахме мъжа към далечния край на бункера. Пияната тълпа се разделяше пред него, сякаш на рамото му бе кацнал Ангелът на смъртта.

— Свине! — изплю се презрително Ратенхубер. — Забавлявайте се, докато можете. Иван добре ще ви дойде.

Когато стигнахме до края на заседателната зала, едно русо момиче на около четири години застана пред него. Ратенхубер се наведе и го потупа по главата.

— Ах, Хайдрун, миличка, къде е майка ти? Трябва да я намериш и да й кажеш, че татко иска да говори с нея.

Второ, по-голямо момиче се появи и хвана сестра си за ръка.

— Ще го направя, чичо Йохан.

— Благодаря ти, Хелга.

Децата отстъпиха встрани и Ратенхубер поклати глава с въздишка.

След заседателната зала имаше втора газоустойчива врата. Спря пред нея и се обърна към нас:

— Преминете ли през тази врата, не чувате нищо, не виждате нищо и не казвате нищо. Разбрано?

Без да дочака отговор, Ратенхубер мина покрай охраната от четирима есесовци и надолу по две стълбища, които водеха до дълъг коридор. При отсрещната стена имаше друга врата с още повече охрана. Изчакахме да я отворят. Усещах усилващия се страх на Хартман. Бяхме чували слухове за последното убежище на Хитлер, но съвсем не бяхме очаквали да ни поканят в него. След първата врата имаше втора, която от своя страна водеше до широк коридор със стаи вляво и вдясно. В сравнение с трескавата атмосфера горе тук все едно бяхме влезли в манастир. Офицери обикаляха между кабинетите, без да ни удостоят с поглед, и разговаряха с приглушен шепот, удавен от ниското бучене на генератора.

Ратенхубер почука на втората врата вдясно.

— Влез.

Мъжът зад бюрото носеше кафява униформа, която блестеше от чистота, и на челото си имаше белег с форма на лунен сърп. Приличаше на провинциален касапин, който твърде много обича свинско месо. На по-малко бюро в ъгъла на стаята слаба тъмнокоса секретарка седеше с молив и тетрадка в ръце. Жената сбърчи нос, когато усети миризмата на немити тела, и очите й се разшириха при вида на мръсните униформи и небръснатите лица на натрапниците.

— Какво е това? — попита мъжът.

Ратенхубер кимна към стоманената врата в задната част на стаята и Reichsleiter Мартин Борман го изгледа гневно.

— Действай тогава.

Генералът извади пистолета си и измъкна ключ от джоба си. Обърна се към нас.

— Готови!

Свалих щурмовата си пушка от рамо и чух дрънчене, когато Хартман направи същото.

Вратата се отвори, а зад нея се разкри малка клетка и разрошен мъж със сломено изражение, който седеше на пода с гръб към стената и отпусната надолу глава. Ръцете на затворника бяха оковани пред него и той носеше останките на есесовска униформа, от която бяха смъкнати всички знаци за званието му. Когато погледна нагоре, очите му бяха изцъклени и зачервени. Разбрах, че ме е познал, и когато отвори уста да каже нещо, сърцето ми спря.

— Затворникът да мълчи! — излая Ратенхубер. — Ставай!

Херман Фегелайн използва стената, за да се изправи несигурно на крака.

— Водете го.

 

 

Борман не вдигна поглед, когато избутахме Фегелайн извън кабинета му и завихме надясно по коридора. Фегелайн бе любимец на Химлер — висок и красив, с репутация на един от най-добрите ездачи в Третия райх. Сега обаче приличаше на спихната футболна топка. Залиташе като пиян, а облеклото му вонеше на застояла урина. Докато вървяхме, си мърмореше нещо, но единствената дума, която успях да различа, бе „предал“, повтаряна непрекъснато. Познавах всички признаци, но усетих, че Хартман е объркан. Той гледаше Фегелайн и виждаше Obergruppenführer от СС; генерал от кавалерията и носител на Рицарския кръст. Нацистка аристокрация; съпруг на сестрата на Ева Браун — Гретел. Аз виждах само ходещ мъртвец.

Пресякохме дълга заседателна зала, която също имаше врати от двете си страни. През едната от тях се появи приведена фигура с тъмни панталони и маслиненозелено яке.

— Къде е Грайм? — попита познатият рязък глас.

Генерал Ратенхубер замръзна и ръката му се стрелна напред и нагоре.

— Хайл Хитлер.

Адолф Хитлер се обърна директно към нас. Тъмни очи се взираха от бледото му, подпухнало от умора лице. Видя мръсните ни дрехи и се затресе от ярост.

— Какво…? — Но спря рязко, когато позна Фегелайн, завъртя се на пети и изчезна обратно в стаята, от която бе дошъл.

— Разкарайте го оттук! — изсъска Ратенхубер. — Стълбите в края на коридора! Бързо!

Побутвах затворника с цевта на оръжието си, докато стигнахме до стълбището.

— Ти върви отпред — наредих на Хартман. — Да не вземе да хукне да бяга, когато стигнем до горе.

Стълбите се издигаха стръмно, сякаш се намирахме в кула. На средата на пътя тропане на ботуши потвърди, че генерал Ратенхубер се е върнал.

— Движение, нямаме цял ден! Използвайте прикладите на пушките си, ако се наложи.

Хартман ни чакаше горе. Държеше на прицел Фегелайн, докато осъденият се изкачваше пред мен и Ратенхубер. Отдръпна се от вратата и ни последва в едно широко пространство, оградено от стени и задната част на старата Райхсканцелария. Някога тук е имало алеи и храсти, но сега земята бе надупчена от снаряди. В центъра бе разположена декоративна кула, която изпълняваше и функцията на вентилационна шахта за бункера.

— Добре, нека приключваме с това — заяви Ратенхубер.

— Не, моля ви… — Гласът на Фегелайн трепереше.

Генералът го бутна с гръб към стената и насочи пистолета си към него. Артилерийски залп избухна някъде наблизо, но никой дори не трепна.

— Херман Фегелайн, военен съд ви призна за виновен по обвинение за малодушие пред лицето на врага, изоставяне на поста без заповед и държавна измяна. Присъдата на военния съд е смърт чрез разстрел. Изпълнете своя дълг.

Последното бе насочено към Хартман и мен. Вдигнах щурмовата пушка на рамо, но Хартман замръзна като заек, попаднал в светлината на ловджийски прожектор.

В последните си мигове Фегелайн се изправи в цял ръст и погледна право към Ратенхубер.

— Заклевам се във всемогъщия бог с тази свещена клетва: „Ще се подчинявам безпрекословно на Адолф…“.

— Огън!

Първият залп от щурмовата пушка улучи бившето златно момче на нацистката партия в долната част на стомаха и Фегелайн се преви рязко. После потокът от куршуми го отхвърли назад към стената. Разкъсаното тяло падна настрани, а по бетона остана ярко алено петно. Фегелайн още се гърчеше в конвулсии, когато Ратенхубер измарширува до него.

— Свиня! Да беше си спомнил клетвата към фюрера, когато си се опитал да избягаш с любовницата. — Насочи пистолета си и пусна куршум в разбитата глава. — Ти! — Посочи към Хартман. — Тъй като явно не ставаш за друго, отърви се от тази мръсотия.

Хартман погледна от тялото към мен. Фегелайн беше едър мъж, а и добре сложен. Свих рамене.

— Чу какво каза генералът. Оттатък стената е бараката на градинаря. Намери лопата и го погреби в ъгъла.

Докато Хартман копаеше гроба, седнах на близката пейка и запалих цигара. Странно какво спокойствие може да изпитва човек под пролетното слънце, дори когато звукът на дяволския оркестър от далечна битка си съперничи с птичите песни. В главата ми се оформи идея.

— Това ще свърши ли работа? — Хартман вдигна разтревожен поглед от плиткия изкоп, който бе направил. Пот капеше от тесния му нос, а черната коса бе залепнала за челото му. Винаги си е бил мързеливо копеле.

— По-дълбоко! — наредих.

Изминаха още десет минути, преди да остана доволен. Звукът от артилерийска стрелба наблизо се беше усилил и двамата пазачи се бяха оттеглили към задния вход на бункера.

— Добре, вкарвай го.

Хартман завлече тялото до гроба и го пльосна вътре. Краката стърчаха от едната страна и ботушите все още се виждаха.

— Ще се наложи да слезеш долу и да го наместиш както трябва — отбелязах.

Хвърли ми раздразнен поглед като бунтуващ се ученик, но неохотно се подчини. Изчаках, докато слезе в гроба, преди да вдигна пушката, и запънах ударника. Хартман замръзна, когато чу познатия звук.

— Не си смятал, че ще преживееш войната, нали, Хартман? Що за глупава идея, милиони умират, а точно ти да оцелееш! Да се отърва от теб, винаги е било част от плана, въпросът беше само кога.

Хартман погледна нагоре към мен, но в тъмните му цигански очи нямаше страх. Хрумна ми, че всъщност е доста смел. От друга страна, много хора, които бях поставял в тази ситуация, се държаха смело.

— Направих всичко, което ми каза. Бяхме екип.

Поклатих глава.

— Ти никога не си бил част от екипа, Хартман. Негов талисман, може би, но времената се менят. За твое нещастие, освен мен ти си единственият жив човек, който знае за пенсионния фонд на Geistjaeger 88. Но това ще се промени.

— Майната ти!

Хвърлих цигарата и вдигнах пушката. Хартман се сви в очакване на град от куршуми, но аз се забавих, за да го накарам да се поизпоти. Артилерийският огън се приближаваше все повече. Следващият залп щеше да прикрие звука от изстрелите ми.

Първият снаряд падна на около двеста метра от нас, вторият на сто. Пръстът ми се стегна около спусъка.

 

 

Когато дойдох в съзнание, слънцето светеше в очите ми и по устните ми имаше вкус на кръв. Някой внимателно повдигна с ръка главата ми и наля топла течност в устата ми. Мина известно време, преди да разбера къде съм. Изтощен на вид санитар попи главата ми с превръзка, подгизнала от кръв.

Забеляза паниката ми и се усмихна широко.

— Нали знаете какво казват за черепните рани? Имате късмет, че е било само заблудено парче бетон, а не част от шрапнел, иначе щях да събирам мозъка ви с лопата.

Опитах се да се надигна и през главата ми сякаш премина мълния.

— Не бързайте. Иван обядва в момента.

— Хартман?

Санитарят повдигна рамене.

— Когато артилерийският огън спря, бяхте сам, като изключим нещастника в онзи трап.

Изтръпнах. Хартман беше изчезнал! Ами Короната?! Не, пазех я добре скрита. Хартман не знаеше за нея. И все пак не можех да рискувам. Изчаках главата ми да се проясни, преди да се изправя с усилие.

— Сигурно се е върнал при останалите от командата. Трябва да го намеря.

— Майоре — възрази санитарят, — не сте в състояние да ходите никъде. Влезте вътре и седнете за малко.

— Просто ме закърпи! Знаеш как е, служиш с тези мъже. Не мога да ги оставя точно сега, когато имат най-голяма нужда от мен.

Санитарят ме изгледа, сякаш съм полудял.

— Както желаете. — Заувива ленена превръзка около главата ми. Когато остана доволен от резултата, се обърна да си ходи. — Грижете се за себе си, майоре. Никой не помни мъртвите герои.

Трябваше ми почти час, за да се върна в апартамента на Вилхелмщрасе. Придвижвах се от къща на къща, по пътя избягвах снаряди и патрули на военната полиция. Обесени дезертьори висяха като зрели плодове от всяка улична лампа и от електрическите стълбове на трамвайната мрежа. Най-странното беше, че някои от магазините все още бяха отворени — продаваха каквото имаха в наличност, преди Иван да дойде и да го отмъкне.

Апартаментът бе на първия етаж и вратата от масивен дъб беше заключена. Стрелях в ключалката и си проправих път с ритник. Навсякъде из основното помещение бяха струпани нещата, които би трябвало да са привлекли Хартман тук. Сандъци с хубаво вино и френски коняк; кутии гъши дроб и хайвер, шунка, хляб и цели пити кашкавал. В Берлин може и да гризяха кожа от обувки, но за мъжете от Geistjaeger 88 гладът щеше да настъпи дълго след като останалите бяха измрели от недохранване. Проверих в стаята, където спеше Хартман, но беше празна. Едва тогава почувствах първите наченки на истинска паника. Короната! Малкото лайно бе разбрало за Короната! Втурнах се към стаята на горния етаж, в която я бях скрил. Хартман явно ме бе чул и се беше барикадирал вътре, но аз пуснах мощен откос срещу вратата и отнесох остатъците й с рамо. Погледнах трескаво към дървената ламперия, зад която бях скрил Короната. За миг се вцепених от страх, когато видях, че панелът е изтръгнат от стената. Проблясък на злато вляво от мен. Завъртях се като вихър и натиснах спусъка, но пълнителят се изпразни само след три изстрела. Хартман беше клекнал до прозореца и се взираше в мен с отчаян поглед. Изревах от ярост и се метнах към него, вдигнал пушката като сопа, за да смажа черепа му. Само че Хартман винаги си е бил хлъзгаво копеле. Заряза Короната и се хвърли през прозореца сред трясък на разтрошено стъкло. Втурнах се към мястото, където бе изчезнал, докато се борех да заредя нов пълнител. Пуснах един откос по него, докато Хартман се отдалечаваше със залитане от купчината пясък, която бе омекотила падането му. Едва тогава с прилив на облекчение се обърнах към Короната на Изида и установих, че макар тя все още да бе моя, Окото беше изчезнало. Окото на Изида бе у Хартман.