Джеймс Дъглас
Заветът Изида (19)

XVII

— Ще те изпратя до хотела.

Дани Фишер го изгледа развеселено.

— Голямо момиче съм, Синклер, нямам нужда от бавачка.

— Обмисли го. Не познаваш Лондон. Улиците са опасни нощем и един обучен убиец може да ти е от полза.

— Обучен убиец, а?

— Цели две седмици в „Сандхърст“, уволних се, издивял от скука. Толкова усилия положих да вляза, а после армията някак изгуби привлекателността си.

Погледна го преценяващо.

— Не си те представях като кръшкач.

— И аз самият се изненадах! Помисли си за това, докато аз… отида да… ъ-ъ… отида. — Вдигна коженото куфарче, което бе стояло в краката му по време на вечерята.

— Винаги ли си носиш работа на вечеря?

Джейми се усмихна широко.

— Стори ми се добра идея в онзи момент.

Когато се върна, беше облякъл палтото си и носеше връхната дреха на Дани. Помогна й да се облече.

— Какво реши за изпращането?

— Разбира се, защо не. Може би ще се качиш и за чаша кафе?

Изражението му я накара да се разсмее.

— Наистина не познаваш янките добре, нали, Джейми?

Излязоха от ресторанта и тръгнаха на югозапад под нежното ръмене на дъждеца. Скоро Дани Фишер сложи ръката си в неговата и Джейми я стисна. Не разговаряха. Нямаше нужда.

На стотина метра зад тях облечен в черен анцуг и по маратонки Паул Дорнбергер ги следваше и внимаваше да не изостава. По чиста случайност откри името Джейми Синклер в папка на бюрото на Кени. Източник на Самсонов от Британската библиотека бе уведомил хората му за необичаен и неочакван интерес към „Митове и легенди на Античния свят“ и някой бе решил, че се налага да действат. Дорнбергер не одобряваше опита на олигарха да изплаши артдилъра с помощта на улична банда. Ако беше на негово място, щеше да направи точно обратното и да наеме Синклер като експерт. Информацията, събрана за него, не беше впечатляващо четиво. Поне докато не се стигнеше до момента, когато Синклер открил картина на Рафаело и влязъл в неясни взаимоотношения с група неонацисти, както и с мултинационална корпорация, която можеше да си съперничи по мащаб дори с тази на Олег. Скромно начало в живота. Добра диплома от Кеймбридж, последвана от неуспех да завърши „Сандхърст“ и непретенциозна кариера в търговията с произведения на изкуството. Но при преследването на Рафаело човекът бе показал голяма издръжливост и отлични дедуктивни способности. Към момента трябваше да го наблюдават, а не да го провокират. Въпросът бе колко точно знае Синклер за Окото на Изида.

Дорнбергер следваше сенките, като от време на време се прехвърляше на странична уличка и изминаваше тичешком следващите няколкостотин метра. После — обърнал якето си за джогинг наопаки — се появяваше отново, така че да се вижда светлоотразителната повърхност. На пръв поглед двойката отпред като че ли беше спокойна и непредпазлива, но у жената имаше нещо, което разтревожи Паул, и той се върна обратно в сенките. В досието на Синклер не се споменаваше за настояща приятелка или партньорка, но езикът на тялото им подсказваше, че се чувстват твърде удобно един с друг, за да са обикновени познати. Отбеляза си наум да я провери.

Съвсем близо до бордюра премина кола, която се движеше с очебийно ниска скорост. На предните седалки имаше двама мъже, а пътникът прояви необичаен интерес към разхождащата се двойка. Чак когато се изравниха с тях, мъжът извърна глава и колата ускори. Умело изпълнение, което мъжът и жената явно не забелязаха. Паул Дорнбергер обаче усети, че настръхва. Повтори си наум регистрационния номер на автомобила и се придвижи малко по-близо до двойката. Ставаше все по-любопитно.

* * *

— И така, защо момиче като теб реши да стане полицай?

— Отгледаха ме ченгета. Баща ми беше полицай в продължение на двайсет години, преди да го улучи куршум и да го осакати.

— Трябва да е било много тежко.

Дани сви рамене.

— Не се наложи да се придвижва с инвалидна количка или нещо подобно. Просто вече не можеше да патрулира. Беше се нагледал на полицаи, които работят на бюро, и знаеше, че не иска да се занимава с това, нито пък да отговаря за изтрезвителното. Затова напусна и създаде собствена охранителна компания. Справи се доста добре. А твоят баща?

— Никога не съм го познавал. Не знам дори името му.

Не долови емоция в гласа на Джейми, но усети инстинктивно какво му струва да произнесе тези думи. Придърпа ръката му по-близо до себе си, така че да усети извивката на гърдите й.

— Някога мислил ли си да разбереш?

— Доста често. Имам писмо от майка ми, в което може би се споменава името му, но не съм го отварял.

Дани спря и се обърна да го погледне.

— Защо не, по дяволите? Аз бих полудяла, ако не знам.

Джейми се усмихна.

— Допреди две години и аз бих казал същото, но след изминалата година и случая с Рафаело нещата… се промениха. За първи път в живота си разбрах кой е истинският Джейми Синклер и вече не ми беше нужно да знам за баща си, разбираш ли? Както и да е, като познавам майка си, в писмото най-вероятно заръчва да се мия зад ушите и да си сменям чорапите всеки ден.

Дани забеляза осветена от прожектори сграда зад дърветата в Хайд парк и отиде да я погледне през металната ограда. Джейми застана по средата на широкия тротоар и зачака.

— Ей това ми харесва в Лондон! Винаги има какво да видиш.

— Има — съгласи се Джейми. — Тъжното е, че когато живееш тук, почти не го забелязваш.

Непознат мъж вървеше целенасочено към тях. Дани още надничаше през оградата, когато Джейми го съзря. Първо забеляза връхната му дреха — тъмно моряшко яке, което сякаш крещеше предупреждение. После силно съсредоточените му присвити очи, разположени на разгневено лице с обеца на носа. Мъжът вече вдигаше ръка, когато Джейми видя пистолета: голямо автоматично оръжие, към чиято цев бе прикрепен дълъг цилиндър. Заглушител значи, като че ли това имаше някакво значение.

Джейми явно бе извикал, защото Дани се обърна към него със смесица от страх и ужас на лицето. Беше твърде далеч, за да му помогне, но вече се движеше към него. Куфарчето беше в лявата му ръка и инстинктът му подсказа да го използва като щит. Само че инстинктът му се оказа твърде бавен. Дългият цилиндър подскочи нагоре и настрани, Джейми чу остро „пук!“ и усети как нещо му изкара въздуха. Докато отхвърчаше назад, си помисли, че втори куршум го е улучил някъде в гърдите. Само че Джейми вече губеше съзнание. Все още не го болеше, само се бе вцепенил целият, но знаеше, че и болката ще дойде. Странното беше, че все още падаше. Дали светът винаги се забавя, когато умираш? Чу трясък, когато си удари главата в бетона (сега вече болка не липсваше), и за секунда му причерня. Бореше се за въздух, опитваше се да надвие болката. Докато лежеше парализиран, над него се надвеси тъмна фигура и запречи уличното осветление. За миг Джейми помисли, че вече е мъртъв, но зрението му се проясни и той видя черен тунел, ръка и тесни очи под тежки вежди някъде високо горе. Извърна глава, за да не види куршума, който в крайна сметка щеше да го убие.

Тъмната фигура пренебрегна писъка на Дани Фишер и погледна надолу, право в обърканите очи на Джейми Синклер, насочила оръжието си в него. Сто бона и почивка. Лесни пари. Увеличи натиска върху спусъка. Два в гърдите и един в главата. Никой не би оцелял след това. Когато летящата чанта го халоса по главата, мъжът не разбра какво го е ударило. Отчете само, че е голямо и тежко. След това го връхлетя пищящо банши, което изби с ритник пистолета от ръката му. Навремето Джако Бонети бе участвал в много улични свади. Знаеше кога да се бие и кога да бяга. Мишената бе мъртва или скоро щеше да бъде. Противникът му може и да беше жена, но знаеше как да се движи и бе спечелил преимущество. За момент се разтревожи за пистолета си, само че носеше ръкавици. Докато успееха да го проследят до човека, който му го бе осигурил, Джако щеше да се е върнал на Четирийсет и седма улица, където му беше мястото. Хукна обратно към Марио и колата, която го чакаше.

Първият инстинкт на Дани беше да се втурне след стрелеца, но вместо това се затича към Джейми, който лежеше на земята. Коленичи и взе да драска по копчетата на палтото му и да проклина непохватните си пръсти. Две дупки в кашмира показваха къде го бяха уцелили куршумите. Сърцето й се сви, защото не видя кръв наоколо, а това означаваше почти моментална смърт.

— Остани с мен, Джейми! — прошепна отчаяно. — Така и не се опознахме добре.

Когато най-накрая успя да разкопчае палтото му, се опита да разкъса сакото и ризата, за да стигне до раните. После застина.

— Копеле!

— Това е малко грубо. — Джейми звучеше, сякаш устата му е пълна с чакъл.

— Ти си истинско копеле! Значи това си правил в тоалетната!

— Мхм.

Дани дръпна ризата му и се вгледа в мястото, където куршумите се бяха сплескали при сблъсъка с мрежата от кевларени нишки.

— Що за човек носи бронежилетка на първа среща?

— Изглеждаше ми като добра идея в онзи момент — успя да каже Джейми, преди отново да му причернее.

 

 

— Добре, господинчо. Трябва да ми дадеш някои обяснения.

Дани беше седнала до леглото за прегледи, на което Джейми лежеше гол до кръста. Към кожата му бяха прикрепени електрически монитори, а две огромни синини се сливаха над сърцето му.

Сестрата дръпна завесите около леглото и им осигури известно усамотение.

— Предполагам, че ти дължа обяснение — призна Джейми.

— Точно така, по дяволите!

— Не мисля, че това има общо с твоя случай. — Разказа й за Рафаело и за Слънчевия камък, както и за възможността Хауард Вандербилт да е поръчал убийството му.

— И не се сети да ми го кажеш по-рано?! — Сините й очи проблеснаха опасно. — Не сметна за добра идея да ми кажеш, че може би стоя до движеща се мишена за стрелба?!

— Възможността беше съвсем бегла…

— Толкова бегла, че си отишъл да си купиш бронежилетка!

— Получих я като подарък — възрази Джейми. — От детектив сержант Шрийвс.

— Който е приел заплахата достатъчно сериозно, за да ти я изпрати — отбеляза Дани.

— Само си покриваше задни… само се подсигуряваше.

За миг си помисли, че Дани ще си тръгне, а той винаги ще съжалява за това. Знаеше, че не може да каже нищо, с което да я спре. Тя го накара да почака и когато заговори отново, звучеше властно:

— Ако ще работим заедно, ето как ще бъде от сега нататък. Ще ми казваш всичко и имам предвид съвсем всичко, което може да се отрази на личната ни сигурност, и аз ще правя същото. Разбира се — стрелна го с най-твърдия си поглед в стил „лошо ченге“, — аз не съм ти спестявала нищо. Става ли?

Джейми кимна.

— Става.

— Ще се обадя на някои хора и ще проверя дали може да се направи нещо с Вандербилт. Възможно е да отнеме малко време, но ще му зададат няколко въпроса, ще си придадат малко тежест и той може да се отдръпне. Впрочем дали не би искал да свалиш тези неща от гърба си? — И посочи електрическите спагети, прикрепени към кожата му.

Когато най-накрая спряха да се смеят, Джейми й разказа за „крадците“.

— И казаха точно това?

— Да. „Човекът казва да се оттеглиш.“

— И нямаш представа кой е въпросният човек?

— Никаква. Първата ми мисъл беше, че може да е съобщение от Вандербилт. — Джейми прокара леко пръсти по гърдите си и се намръщи. — Но неотдавнашното ни преживяване показва, че той предпочита по-директни действия.

— Може би е свързано с нещо друго, над което работиш?

Джейми поклати глава.

— Обмислих всички възможности. Създал съм си неколцина неприятели, но не и чак такъв враг.

— Тогава трябва да приемем, че човекът иска да се оттеглим, тоест да спрем да се ровим в историята на Бернт Хартман и Короната на Изида, ако изобщо съществува.

Дани прикова погледа му с твърдите си сини очи.

— На мен това ми е работата, Джейми, но ти нямаш причина да се занимаваш с подобна самоубийствена задача. Може би трябва да се измъкнеш сега.

Отправи й широка усмивка.

— Не и преди адът да замръзне.